(Текст за честта на неизмислените възрастни жени и за това как могат да нагарчат питките със сирене, които са измислени)
В последната седмица една история като лавина помете Фейсбук. Тя бе споделена от стотици хора, бе поствана по хиляди стени, изтръгна стон от сърцата на десетки потребители. Случката стигна дори до медиите, ръзвълнува журналистите, превърна автора на историята в кратка медийна звезда. Такава виртуална вихрушка много рядко се вижда.
Описаната история, която е под формата на отворено писмо до Симеон Дянков, наистина е брутална. Една пенсионерка в магазин си поръчва 20 грама салам, 100 грама сирене, но на касата не й стигат 15 стотинки да си плати сметката, а старата жена ги няма. Тогава авторът на писмото й дава сумата и така жената успява да покрие разхода. На другия ден обаче, случката става в Копривщица, град малък и китен, тя намира семейството на младежа, който й е помогнал и му дарява питки със сирене. Със същото онова сирене, което е купила вчера. А авторът на отвореното писмо вече има възможност да обърне своя гняв срещу властта и казва:
"Трябва да ви кажа ГОСПОДИН ДЯНКОВ, че никога през живота си не бях ял толкова сладки питки със сирене.
СЪВЕТВАМ ВИ ЕДИН ДЕН И ВИЕ ДА ГИ ОПИТАТЕ !!!
Във Фейсбук е пълно с мистификации, лъжи и интриги, но точно в тази история аз не се усъмних. Натиснах бутона "харесва ми". Не я споделих единствено, защото избягвам да участвам в колективни прояви на възмущение, понеже смятам, че всеки сам трябва да намери начин да изразява своето недоволство. След това станах свидетел как историята стигна до сърцата на хората и то не само до членовете на БСП, а до хора, които изобщо не биха приели да бъдат наричани социалисти. Но очевидно жестокият крясък на реалността понякога успява да пробие дори и под каската да политическите самоограничения.
Това трябва да обясни моя гняв, когато научих, че всъщност историята е абсолютно измислена. До последната стотинка, до последното парче сиренце. Рядко съм се вбесявал на друга фейсбук - интрига по този начин. В началото дори изпитах съмнение към статията в "Труд", озаглавена "Баба Мария, която разбуни фейсбук, май е фантом", въпреки че журналистите съвестно са проверили дори регистрите на Копривщица. Репортерите са се свързали и с автора на историята Иван Стефанов Проданов, но пред тях той дава обяснението, че не знаел къде точно живее бабата, защото не е кореняк от Копривщица. Това е статия с дата 17.10.2012 година. Лъжата лъсва, защото 2 дни по-рано, на 15.10.2012 година, Проданов пред сайта btvnews.bg обявява, че неправителствена организация е дарила на баба Мария (така е името на героинята от писмото) цял фризер, пълен с месо и разказва как са й го закарали и каква била реакцията на възрастната жена.
Някоя от версиите на автора (тази от 17 октомври или тази от 15 октомври) определено много яко лъже, а това прави и цялата разказана история абсолютно лъжлива, измислена, направо пълен фалш.
Изказах своите възмущения във ФБ от подобна манипулация, но с интерес забелязах, че една част от мненията бяха позитивни към автора на писмото. Една група от хора упорито обявяваше, че старите хора наистина страдат в България, че да си пенсионер у нас е форма на ад, че трябвало да гледаме същината на писмото и на поставения проблем, а не да се взираме в дребните детайлчата като това дали баба Мария наистина съществува. Не съм в състояние да разбера подобно мислене.
Именно, защото възрастните хора у нас живеят невероятно зле, а властта не дава и пет пари, никой няма право с литературни измислици да замества истинската трагедия. Авторът на писмото обявява случката като истинска история и именно това му дава основания да завърши с креслив патос своя текст. Ако беше обявил, че пише разказ, съчинение по свободна тема, този крясък накрая щеше да изглежда фалшив, неистински. Литературата не обича биенето в гърдите и късането на дрехи от социален ужас.
Обаче измислянето на история е потресаваща гавра. Защото касапската дясна политика не може да бъде преборена с литературни фантазии или с поривите на някой, който е решил да се прави на писател. Срещу конкретна политика трябва да се говори с конкретни истории. Всичко останало е обществено самоубийство, защото така се дава коз на Дянков да каже, че срещу него се пускат единствено и само измислени истории. И тук проблемът изобщо не е дали същината на историята е вярна. Проблемът е, че лъжата унижава всички хора, които пестят пари, за да си купят тях.
Защото тяхната (истинска) драма се е оказала ненужна на начинаещия писател, той си е сътворил литературен образ, разбираш ли. Колко е лесно да си благороден в разказ, който сам си си съчинил! Колко е лесно да напълниш фризера на една измислена баба! Тази подмяна не ми дава мира, защото тя е като стрелба с пистолет в черепа. Измислиците пречат на истинската борба с несправедливостта. Защото те подменят истинските жертви с измислени такива. А това е подло и гадно.
Една история - през 1981 година комитетът по наградите "Пулицър" отнема наградата на американската журналистка Джанет Кук за нейна статия, защото разбират, че тя е измислила разтърсващата история на едно 8 годишно момче, пристрастено към хероин, разказана в нея. И тук въпросът не опира единствено до етиката и до честността, а до това, че с една лъжа можеш да унищожиш всяка кауза. Не се е появил никой, който да каже, че Кук принципно е права, защото няма начин да няма пристрастени към дрога деца. Общите приказки вършат работа като анализ, но това, което хваща хората за сърцата, са конкретните истории. Когато лъжеш за такава история, значи ти вредиш и можеш да унищожиш хората, за които пишеш.
Лъжата за една пенсионерка може да бъде окачествена като социален тероризъм. Защото тази лъжа веднага прави невидими истинските хора, които живеят в истинска, а не в литературна бедност. Бедността е тема на темите и да я подриваме отвътре с лъжи, дори и да са създадени с благородна цел, е политическо престъпление. Толкова ли авторът на текста не успя да намери истински човек? Какво му пречеше да напише история за реална възрастна жена? Вероятно само едно - това изисква време, изисква отдаденост, изисква желание да общуваш, а не да бомбардираш виртуалното пространство с високопарни клишета и измислена благородност.
Към подобна лъжа не трябва да има милост и абстрактно умиляване. Защото това умиляване също унищожава смисълът от социалните битки. Ние се борим за да тържествуват истинските хора, а не литературните герои, нали? Важно е да говорим с конкретните цифри и хора, защото всичко останало е просто опит за замазване. Как така пък изведнъж се появи милост към един виртуален социален интригант? Ако утре някой министър обяви, че иска да вдига заплатите, а после не го направи, никой няма да каже, че човекът все пак се е опитал да посочи проблема с бедността.
И ми се струва, че всеки тук се нуждае от здравословен гняв. Левицата не може да се опира на лъжи и измислици в битката си с този кабинет. Защото хората в България страдат всеки ден, но те се оказаха недойстойни да бъдат описани и споделени. Всички споделяха една измислица. Това е отдавнашен проблем на България - тя се чувства по-добре с измислените истории, защото другите я депресират и психират. Оказва се, че всички могат да бъдат страшно чувствителни виртуално и абсолютно безмилостни реално. И това също е ефект от 20 години постоянни лъжи. А сега и ние обикновените хора почнахме да се лъжем, което е нещо като окончателен край на измамата, че сме общество.
Когато стана ясно, че историята е измислена във форумите, видях много хора, които се опитват да защитават пишман-писателя. Но най-ценни за мен бяха мненията на хора, които са се сблъсквали с истински социални трагедии и категорично се противопоставиха на това някой да лъже, дори и с благородна цел. Хората, виждали трагедии, знаят, че при тях истината е по-важна от всичко, защото останалият сценарий мелодраматично скрива състоянието на реалността и цели единствено да изтръгне сълзи от хората. Нищо повече. Големите думи винаги са признак за проблем с действията.
В епохата на относителните истини човек почва да разбира колко е важна истината изобщо. Ние сме общество, което е доведено до тотална деградация от лъжи. И заради това още една лъжа ми идва в повече.
Меко казано всъщност.
Идеята на текста не е било да се гледа същността на проблема. Там е описана една горда, но бедна жена. Жена, която, ако съществуваше, наистина бих искал да познавам, да знам коя е, да говоря с нея. Вместо това обаче получаваме една доза спекулации. Тази жена се оказа измислица. С какво тогава правим ситуацията по-розова? С това, че някой е описал литературно проблема??? Нима няма възрастни жени, които наистина носят гордост, светлина на ума и благородство. Има. Достатъчно е човек да иска да ги види наистина.
А описаният измислен жест е провокация срещу хората, запазили социална чувствителност.
А изгубим ли тях с лъжи, изгубили сме всичко...
