Наскоро чух една изключително трогателна песен. Тя се казва "Довоенен валс". В бившия Съветски съюз става известна с патетичното изпълнение на Йосиф Кобзон. Съвсем наскоро обаче за саундтрака на филма "Шпионин" певицата Светлана Сурганова записва нова версия на този популярен хит. Епичността на Кобзон е заменена с една чувствена лиричност, което прави от песента невероятно пътешествие.
Текстът описва 20 дни от месец юни 1941 година, 20 дни щастие, светлина и обикновен живот, преди да почне войната. Автор на текста е поетът Феликс Лаубе, който е оставил след себе си не едно и две стихотворения, превърнати в песни, но тук сякаш наистина е проявил най-мащабно своя талант. Защото той описва вечността на тези 20 дни преди войната с такава топлина и нежност, че на човек не му остава друго, освен да се пренесе в това време, когато в кинотеатрите тече "Волга, Волга", в небето над Брест не летят самолети, а матросите в Кронщад правят единствено учебни плавания....
Поезията е коварна магия. Сега вече от дистанцията на историята знаем, че сталинска Русия определено не е била най-прекрасното място за живот, нито пък би спечелила място в топ 10 на държавите с най-дълга продължителност на живота и все пак думите на Лаубе, долетели от миналото, продължават да тревожат душата с настойчивостта на пролетен вятър. Музиката и стихотворението са уловили един порив по спрялото време, кристализирали са няколко мига от безкрайното лято на 1941 година, времето, когато историята е притихнала за кратко, преди да се развилнее като тропическа буря. Там завинаги е хваната в плен носталгията по времената, когато светът не беше обзет от космическа лудост. Заради това човек трудно може да слуша лиричното изпълнение на Курганова без да се развълнува. Спрялото време завинаги ще остане човешка мечта с неописуема стойност. Защото, когато времето спре, човек може да разчита на някаква постоянност на вселената, на отложен живот, но и на отложена смърт....
Най-големият проблем на човека в разбирането и знанието на вселената е това, че той не само е смъртен, а че е внезапно смъртен. Подобно изречение споделя пред двама литературни кадри Воланд в "Майстора и Маргарита". Воланд е самият дявол и прекрасно трябва да знае слабостите на рода човешки.
Тази внезапна смъртност е основното, което кара хората да си спомнят миналото. От гледна точка на бъдещето миналото е логично и можеш да го гледаш с наслаждение, защото знаеш какво ще стане, защото си наясно, че случилото се веднъж завинаги е запечатано някъде там в хард-диска на вселената и в него няма да има промяна, няма да има внезапност, в него може да има само това, което си спомняш и можеш да почувстваш.
Този "Довоенен валс" яко ми бръкна в мозъка с усещането за красотата и невинността на тези 20 дни от юни, след които целият свят побесня. Светът, разбира се, е бил луд много преди това. Цяло едно десетилетие преди 1941 година той живее като пиян въжеиграч, който се опитва да ходи спокойно по въже, разлюляно от вятър, но, нали знаете как е, когато войната съвсем открито не потропа на твоите порти, човек никога няма да повярва истински в нея, защото лятото е по-силно от всички заплахи.
И заради това Лаубе (от няколко дни насам издирвам сериозно всичките му текстове на песни и честно казано досега не съм попаднал на слаб) е велик. Той е описал не меланхолията на епохата, а тъгата на бъдещето. Бъдещето, което знае, че тези 20 летни дни от юни са последният миг на някакво истинско щастие, преди всичко да се промени завинаги. В тази красива вечност хората все още танцуват, все още правят планове за някакво бъдеще, все още се наслаждават на вълните във Финския залив и гледат как чайките летят поетично над вълните, непредсказващи никакви заплаха, никаква чернота, никаква смърт...
И заради това се попитах (литературните прозрения винаги идват по неочакван начин), а дали пък в една безкрайна вселена, която не може да бъде описана с думи, няма някаква алтернативна земя, където времето завинаги е застинало в юни, или където този юни никога не е бил помрачнен от война, унищожила почти цял континент. Дали пък всъщност с поезията ние отчаяно не се опитваме да опишем някакъв друг възможен свят, скрит от нас в далечината, който, заслепени от блясъка на толкова звезди, не можем да видим.
Лаубе, този коварен Лаубе, поне за малко е открехнал вратата към него, показал ни е света преди войната по най-красив и вълнуващ начин. В него всички наистина са живи и смъртта никога не е идвала.
Знам, че е тъпо да се надяваш да няма смърт. Но това не е надежда за самия мен. Това е надежда, че един ден някой от бъдещето ще може да погледне в нашия свят и ще успее да ни възкреси за своята епоха по абсолютно същия начин. С думи, които вълнуват.
Това си е един приличен начин да не се усещаш смъртен внезапно.
А поне смъртен поетично.
Все е нещо.
