Може да говорят каквото си искат за Франсоа Оланд, но той удържа на думата си и изпълни най-важното от своите предизборни обещания. Преди няколко дни френският парламент гласува данък от 75 % върху доходите на най-богатите. Такава радикална стъпка се прави за първи път в Европа, откакто през 2008 година световната криза показа, че неолибералният капитализъм вече е като стара бричка, която едвам вдига 30 километра.

След като Оланд бе избран за президент, политолози от цял свят ехидно и иронично говореха, че той най-вероятно ще се откаже от тази своя стъпка, че рано или късно френският държавен глава ще стане марионетка на борсите, големите капитали и богатите французи. Оланд обаче изненада всички.

Удържа на думата си.

Откакто кризата разтресе света като икономическо и финансово земетресение стана очевидно, че тези, които я предизвикаха, никак не искат да платят за мацаницата. Точно обратното. Чрез политиката от „бюджетни ограничения”, която тук за по-накратко пак ще наричаме „остеритет”, защото звучи като името на древна чума, те стовариха цялата сметка на гърба на обикновените хора и ги накараха да платят за всичко. Появиха се цели армии от добре организирани „експерти”, които се заеха да обясняват, че социалната държава е твърде скъпа, за да бъде поддържана, че е безумие заплатите да не бъдат намалени, а социалните осигуровки окълцани. Това, което правеше Европа различен континент, бе подложено на изключително мощна атака, защото богатите, да, именно богатите отказаха да поемат своята отговорност.

Подобен тип бягство разнищва социалната тъкан на обществото и предизвиква почти революционни настроения. Съвременните общества могат да съществуват единствено при наличието на някакво елементарно равенство. И изобщо не става дума за това всички да получават еднакво. А всички да имат еднакъв шанс или поне всички да са равни в дните на голямата отговорност. Само че европейските богаташи се изолираха в своя илюзорен свят на шампанско, курви и дебелоочие и гледаха с насмешка и презрение как обикновените хора в цяла Европа излизат по улиците, за да търсят сметка за касапската политика.

Богатите не съществуват във вакуум. Техните пари не са откровение божие, което им се дава като на избрани. Предприемчивите хора също са част от обществата, които са им позволили да натрупат състояние. Значи една държава е идеално място, когато някой трупа кинти, но се оказва едва ли не дивашки социалистически лагер, ако тази същата държава поиска богатият да плати малко повече данъци, защото времената са тежки и е признак на добро поведение всеки да поеме своята част от отговорността.

Климатът на толерантност към богатите обаче се е променил, защото дори и те го усетиха. Когато ставаха известни намеренията на Оланд да вдигне данъците, британския премиер Дейвид Камерън веднага си направи устата да покани френските богаташи във Великобритания. Обаче дали това наистина е изход и дали наистина ще стане?

В началото на септември световните медии обявиха, че френският милиардер Бернар Арно възнамерява да съди вестник „Либерасион”. Вестникът бе публикувал снимка на богаташа с куфар, на която имаше надпис: „Разкарай се, богат идиот”. До тази атака се стигна след като във Франция стана ясно, че Арно възнамерява да изтегли част от своя бизнес в Белгия. Независимо от заканите си за съд обаче, Арно бе принуден да обяви, че ще продължи да плаща данъци във Франция. Ако не бе направил това изявление, щяха да станат няколко неща. Първо – едва ли някой щеше да го взима насериозно. И второ – обществената нетърпимост към него щеше да мине всякакви граници.

Тази интернационализация на богатите, това тяхно издигане в сферата на глобалните (ако използваме термина на Зигмунт Бауман) е процес, който беше очевиден в последните 20 години, но сега просто стана нетърпим. Където й да отидат богатите, пак няма да успеят да избягат от идеята за отговорност, а в крайна сметка парите не миришат, но бедните хора навсякъде са еднакво ядосани.

По-високите данъци за богати не са нито наказание, нито конфискация, нито някаква форма на социалистическа екзекуция. Това е начин обществото да бъде единно, а социалните системи да работят. Обратният вариант, всеки да се спасява поединично, ще доведе до неописуеми социални последици. Светът веднъж ги е виждал, но не е ясно защо си мисли, че всичко това няма да се повтори отново.

Покрай американските избори става ясно, че за богатата част от Америка основно клеймо за политическите опоненти е да казват, че те разпалват „класова война”. Само че, напрежението между богати и бедни в САЩ е достигнало до неподозирани стойности в последните няколко години. В Европа пък това напрежение съществува от първия ден на кризата.

Понеже богатите са тези, които имат най-големите възможности и влияние да диктуват политиката, играта винаги е нагласена в тяхна полза. Да вземем за пример България. Как става така, че всички антикризисни мерки, които работодателите предлагат, винаги са в ущърб на работниците? При безобразно ниските нива на доходи у нас, изведнъж се оказа, че на работодателите им тежали осигуровките, минималните заплати, болничните и всичко останало. И това било, защото българите не били производителни.

Голяма загадка е как да си производителен, когато почти никой от прословутите предприемчиви богаташи не инвестира в модерни средства за производство? Защото производителността е повече функция на средствата за производство, отколкото на работниците, но това е тема голяма, колкото наглостта на богат човек, решил да бяга от данъци.

В интерес на самите богати е те да плащат по-високи данъци. Защото тогава обществата няма да се раздират от социални кризи, а и ще бъде върнато онова чувство за нормалност, което се изпари, когато финансовата пушилка започна.

Противният вариант може да бъде видян в далечината. Във Великобритания преди няколко дни стотици хиляди души излязоха на демонстрация срещу остеритета и пожелаха да живеят в различна държава.

Така че Дейвид Камерън хубаво трябва да си помисли преди да кани френските богаташи в държавата си.

Не е ясно дали няма да ги посрещнат с павета.