Жан Виденов - 15 години по-късно

Една съвсем кротка и аналитична новина извади тези дни от историята името на Жан Виденов - бившият премиер се е появил в Кърджали на кръгла маса по проблемите на интегрирането на емигрантите от трети страни у нас. Там той е дал своето съвсем кратко и реалистично мнение по политически процеси и у нас, а информацията се развъртя из сайтовете. И изведнъж установих изключително рязка промяна за нещо, което смятах, че никога няма да се промени - мнението на хората за Виденов. Най-интересното е, че видях тази промяна в мненията на читателите на "Блиц", все хора, за които няма невиновен за положението в България. Нивото на критиката там е жълто, интригантско, конспиративно, патетично-популистко и винаги изключително лично. Тоест хубаво е човек да си спестява тези мнения, ако иска да запази поне късче оптимизъм за бъдещето, защото иначе му остава един-единствен изход - да се обеси на първото дърво, че по-бързо да свършват безкрайните мъки български.

Дори и тези читатели, вечно фрустрирани и нервирани до абсолютната крайност, в един момент са сменили емоционалния регистър и изведнъж от мрака на историята изплува съвсем различен образ на Виденов. Хората с тъга признават, че това е единственият премиер в българската история, който днес не може да бъде обвинен в нито една кражба. Те не казват, че е безгрешен, че управлението му е било успешно - те просто твърдят, че той е чист. А след 15 години този етикет е като благородническа титла, защото не мисля, че друг политик би могъл да го получи и задържи.

В бурната 1997 година, когато страстите бяха нажежени като повърхността на слънцето, подобна оценка не беше възможна. Тогава Виденов беше символ на Сатаната, червеният демон, който се опитал да спре европейския път на България, чудовището от "Позитано", което предизвикало кризата, гадният комунист със странната прическа, който щял да унищожи България, станалият за посмешище автор на фразата за Европа "от Ванкувър до Владивосток" (всъщност тази фраза изобщо не е патент на Виденов, а официалното натовско описание на евро-атлантическото пространство в перспектива), изобщо Виденов беше обруган, осмян, изолиран и изоставен в мрака на историята да се оправя сам.

Тогава едва ли някой можеше сериозно да види, че всъщност Виденов не направи нищо, което по-късно сътвориха всички минавали за иконични политици. Той не тръгна да разцепва БСП, въпреки че имаше ресурсите да го направи. Сам си подаде оставката в кризисна ситуация и не запуши левицата, въпреки че нямаше да има кой да го махне, не тръгна да върши солови акции или да се държи като наранен герой, а просто избра кротката анонимност на обикновения живот, без пози, драми или разни други политически сцени...

Първият знак за това, че отношението към Виденов е на път да се промени срещнах в едно интервю във вестник "Култура" през 2009 година и това интервю беше, сега се дръжте, на Явор Дачков. То така ме впечатли, че написах цял анализ за него - "Тъгата на подменената история". В изповедта на Дачков ме впечатли именно болката на един човек, който е вярвал в подменената версия на реалността и който години по-късно е осъзнал, че всъщност са му пробутвали детски приказки.

Ето цитата, който запомних и три години оттогава не спирам да повтарям:

„Имаше само един, така да се каже, бунт – през 1997 година, но той беше породен от това, че изчезна хлябът и хладилникът се оказа празен. Другата, моралната окраска, дойде по-късно. Днес обаче вече знаем, че всичко се е случило по сценарий. Виденов е бил бламиран от някакви кръгове в собствената му партия... Въобще, тази история е много по-сложна. Дълго време споделях черно-белия възглед за нея, защото бях участник на площада и ми беше много лесно да кажа: ‛Ние изметохме комунистите, тра-ла-ла...‛ След това се оказа, че Виденов е по-скоро положителен, отколкото отрицателен герой; че олигархията е преценила, че интересът й е на друго място... Някак си историята е винаги по-сложна, отколкото си я представяме.”

Всъщност днес вече хората подсъзнателно схващат другият образ на Жан Виденов - човекът, който се опита да се опълчи на зараждащата се олигархия (в нея е фрашкано с червени кадри, нека да си го кажем направо, за да ни олекне) и тя го унищожи политически и морално, за да е сигурно, че никой друг няма да повтори този опит. Днес, когато ДСБ и Иван Костов отчаяно съскат срещу руските интереси у нас, ми е смешно, защото единственият човек, който поне се опита да скочи срещу тях у нас беше Виденов. Като министър-председател той се опита да спре доставките на газ да стават чрез посредници и чрез нашумялото тогава и забравено днес дружество "Топенерджи". И понесе страшен плесник заради това. Неговият наследник на поста Костов продаде на руснаците "Нефтохим" и им осигури трайно присъствие на българския пазар, ама съм забелязал, че в България никой не обича фактите, защото те винаги противоречат на официално приетата идеологическа линия на обяснение.

Виденов е жертва и на БСП, защото не успя да разбере колко сложна е партията. Той вероятно си е представял, че като заложи своята собствена глава, това ще увлече и останалите в битка. Проблемът е, че политиката никога не се развива като романтично стихотворение, а нейните правила са съвсем други - гадни, брутални, ефективни.

Днес, 15 години по-късно, натровени от идеологемите на по-късното скапване на държавата, дори и старите антикомунисти със съскане приемат Виденов като чиста фигура. Времената се промениха. Днес чистотата е по-важна от ефективността, защото политическото инженерство унищожи идейността в политиката. Хората почнаха да мислят за Виденов в светли тонове като своеобразна носталгия по времената, когато идеите имаха значение, независимо от това дали ги приемаш или не.

През 1998 година излезе книгата-интервю "Отвъд политическия театър", в която бившият премиер се опита да даде оценките за своята дейност, но никой не го чу, а и нямаше начин да бъде чут. Начинът дойде днес, толкова много години по-късно, когато Виденов вече просто не иска да има нищо общо с политиката.

Много ме е страх някой да не възприеме това като опит за апология на управлението на Жан Виденов. Никога не е имало шанс той да успее в своята битка за различна икономическа политика, особено във времената, когато мощните идеологически западни институти започваха да създават своите клонинги у нас и да градят митовете за тоталната приватизация като успешен изход от кризата. Продадохме всичко на своите хора, а България така и не влезе в групата на отличниците в Европа и трайно остана последна в ЕС. Вероятно заради това сега има хора, които се сещат с носталгия за опитите на Виденов да запази индустрията, опити обречени и тъжни като елегична ода.

Жан Виденов изобщо не е безгрешен. Историят на неговото премиерстване всъщност е грешка след грешка заради инат, свръхдоверие към екипа му, нежеланието му да промени нещата и неумението му да бъде пластичен. Заради това и той не успя да реагира на приближаващата криза, не успя да реагира на атаката към кабинета му, не успя да спечели време и стигна дотам, че единственият достоен изход да е неговата оставка и оттеглянето му от политическата сцена. Но го направи точно навреме, когато всички го мразеха и през него се опитваха да изградят фалшиви биографии на борци.

И така, вече сме 2012 година, а най-кресливата публика на Земята вече не е в състояние да намери думи за обругаването на Виденов. Защото аргументацията за неговата сатанизация е изчезнала. Днес вече можем да видим реалния човек с неговата трагедия, но и неговите положителни качества - тоталната некорумпираност и твърдост на убежденията. Виденов имаше една леко демоде харизма, която успяваше да въздейства положително на БСП. Той първи се опита да назове олигархията с архаичната дума "чорбаджии", но това не отменя факта, че много преди днешните упражнения по темата, именно той започна да разкрива проблема. И май стана така, че олигархията отчаяно реши да си намери друг премиер....Но това вече е друга история, която е толкова тъжна, че ако тръгнем да я разправяме няма да ни остане друг изход, освен кротко да поплачем в руините на неосъществените мечти на българския преход.

Важното е, че историята винаги е по-сложна, отколкото я мислим и е поне три пъти по-справедлива от това, което си представят написалите я без време. Виденов е доказателството за това.

Той няма от какво да се оплаква. Ако продължава така, след още 15 години могат да го обяват и за светец.

Представяте ли си колко е ироничен света, а?