(разказ за политика, история, брези, за една страна и един град, които сякаш са излезли от приказките)
В края на деня успях да избягам от голямата група от хора, да се измъкна от хотел „Ring Premier” в Ярославъл, да походя сред ярославци не като чужденец и в края на краищата да попадна на малко павилионче за бира, на което за скромната цена от 49 рубли (това е около 2,50 лв.) да си купя бутилка почти замразена жива бира с марка „Белый медвед”. После седнах в един меланхоличен летен парк край хотела, на една пейка точно пред паметник, въздигнат за 30-годишнината от победата във Втората световна война и изпих бирата на малки глътки, докато се наслаждавах на лекия вятър, на въздуха, на идващата вечер и на младите рускини, които имат изключително либерални възгледи за дължината на полите си. Стоях в парка, пиех си бирата и се чувствах като герой във филм...
Ярославъл се намира на около триста километра от Москва, но съвсем не прилича на столицата. Той носи меланхоличния, но в хубавия смисъл, дух на 70-те години на миналия век. Все едно човек внезапно се оказва насред пейзажа, който направи филма „Гара за двама” такъв покъртителен хит. Всичко тук е толкова руско, че чак прилича на измислица, на полет на някоя фантазия. Същевременно улиците не са променили своето название – като тръгнете по улица „Комсомолска”, след това завиете по улица „Съветска”, минете през улица „Андропов” и прекосите магизинчетата по улица „Депутатска”, ще стигнете до паметник на Ленин, който бодро сочи с ръка към светлото бъдеще. Самото название на този площад също е Красная площадь. Шофьорът на автобуса, който ни превозваше, видя че възклицавам на всяко наименование, вдъхнови се и започна да ми обяснява по какви маршрути минаваме. Още по времето на перестройката, каза той, решихме да оставим имената на улиците, това все пак е история.
Попитах го защо площада се нарича Червен. Шофьорът не можа да си спомни. Каза, че е нещо, свързано с болшевиките, а болшевиките в исторически план са имали голямо влияние в града. Не издържах и му казах, че от болшевиките никога няма отърване и очевидно Русия май ще е последната страна, която ще научи това. Шофьорът се засмя, после установих, че самият той е фен на Ленин. Абе, веднага станахме приятели.
Стигнах до Ярославъл с влак, а това е едно от хубавите неща, които ми се случи в Русия. Въпреки, че пътят е около 3 часа, гледката, която може да ти разкрие такова пътешествие, е като малък празник. Първо – от Москва се излиза близо половин час, а после започват онези малки, сгушени, дървени, типично руски къщички и те се точат в продължение на целия път, сякаш Русия е безкрайно поле от тях. Ако човек знае как да съзерцава пейзажи, никога не би отказал такова пътуване с влак, което може да го отведе до неподозирани състояние на духа, понеже всичко, което виждах навън, съм го мечтал цял живот.
Ярославъл е с население от 600 хиляди души и е град, който нарича себе си – Столицата на Золотое кольцо. Золотое кольцо Росии са 8 града в Русия, които са запазили уникални и древни паметници на културата. В него влизат още градове като Кострома, Владимир, Суздал, Сергиев Посад и други. Тези градове буквално са сърцето на Русия и на нейната история и култура.
Аз, уви, не можах да тръгна по цялото колело от злато, но дори и разглеждането на Ярославъл ме порази като неочаквано историческо откровение. На всяка улица в този град има църква. Типични руски църкви със странни кубета до едно зелени – най-вероятно облицовани с малахит, което придава на храмовете един почти космически вид. В града преди е имало около 200 църкви, сега са останали 50. Тук се намира и уникалната църква „Йоан Предтеча” (изобразена е на банкнотите от 1000 рубли), която е с 15 кубета, а според запознати с делата божии, в православния свят няма друг такъв храм.
В Ярославъл много по-видимо, отколкото в Москва, съжителстват стара и нова архитектура, това е град на контрастите – модерният стъклен хотел е в съседство със сграда от 1937 година. Изобщо за първи път се замислих върху природата на сталинския ампир – това е някакъв извратен вариант на класицизма, странна комбинация от несъвместими неща, подчинени на естетика, която днес вече сме изгубили. Така например отстрани по фасадите на жилищните блокове от онова време много често има статуии в класически стил. Очевидно такава е била потребността на епохата – цялото изкуство да започне отначало.
Ярославци са хора с характер и със собствено мнение за мястото на града в сложната политическа обстановка в Русия. На местните избори, през март 2012 година, опозиционерът (в Русия обаче няма нищо по-общо и неясно от това понятие) Евгений Урлашов размазва кандидата на „Единна Русия” и става кмет (руснаците му викат “мэр”) на града, а после го провъзгласява за „столица на руската демокрация”. Дали това е така или не, разбира се, ще покаже единствено времето, но е важно човек да има политически амбиции.
После попаднах в редакцията на вестник „Городские новости”, местен вестник с тираж от 25 хиляди бройки, който се спонсорира от общината (разбира се, че й викат „мэрия”), нещо като местен официоз. Обаче, нека да припомня, кметът е почти опозиционер в национален мащаб, което превръща вестника в четиво интересно и грабващо, особено ако искаш да проумееш сложните процеси в Русия.
Журналистите ни посрещат богато. Масата е отрупана с бонбони, сладки и чай. Целият екип на вестника се събира в една зала, за да види гостите от България. И на всички им е интересно. И естествено имаха много въпроси. Една от журналистките попита как е положението с медиите в България. Всички погледи на българите се впериха в мен. Усетих въздухът да вибрира, поех дъх и започнах да говоря на руски. Леко се притеснявах, понякога думите ми избягваха, но срещу себе си виждах толкова доброжелателни погледи, че се отпуснах и после нямах спиране.
Казах, че преходът буквално го набута на всички българи. Защото ни показа един рекламен свят, а трябваше да живеем в съвсем друг. И после споделих, че българите вярваха на вестниците, у нас имаше свобода на медиите, преди властта да се усети и да подчини вестниците в своите коварни схеми и странни интриги.
После им казах, че у нас стана така, че хората вече не вярват на медиите. Споделих, че журналистите са жертви в този процес, защото повечето от тях са свестни хора, попаднали обаче в най-мрачните времена, уви...
И най-накрая една от рускините възкликна: „Да мы же братья”. И това е всичко, което трябва да се каже за България и Русия, колкото и да не им се иска на някои, ние просто сме братя. Това е историята, това е вселената, това е светът. Ние сме братя и в това няма никакво съмнение. Дори и в дивия капитализъм, историческата ни съдба се оказа с повече прилики, отколкото изобщо сме подозирали.
После заформихме спор. Аз попитах има ли в Русия организирана и наистина действена опозиция. Едната от журналистките ми отговори, че такава опозиция (организирана) няма и че действията на този политически вихър са концентрирани единствено и само в Москва. Според тази дама опозицията няма шанс, защото е елитарна и защото не разбира хората.
Една от колежките й обаче – дама на около 55 години, остро й възрази. Каза, че според нея е съвсем нормално властта да има своите противници. „Знаете ли как е при нас – хората от провинцията, от далечните краища, те искат работа, хляб и спокойствие. Московчани обаче забогатяха, те вече искат и свобода”, сподели още тя.
Поговорихме много. Те искаха да знаят за България, попиваха информацията жадно и с неочакван интерес. Разказваха ми истории от тяхната действителност. Тогава аз, вдъхновен, възторжен и политически опиянен, също възкликнах: „Да мы же братья!”. И после още говорихме.
Рекламният директор на „Городские новости” също се включи в разговора. Според него поне до 2018 година Путин ще е непоклатим. Но, знаете ли, каза той, във вертикала на властта, който е изграден в Русия, местната власт като че ли остава встрани, точно този вакуум ще се окаже проблемен един ден за Путин.
На следващия ден зададох този въпрос на заместник-кмета на Ярославъл – смята ли, че от местната власт може да тръгне промяна в Русия. Човекът не се замисли много, беше тренирал подобен отговор – каза ми, че от местната власт може да тръгне желанието за различно, открито управление, а това не било малко...
А сега да видим отсрещната политическа страна. Заместник-губернаторът на Ярославъл се оказа интересен човек. Откровено сподели, че изобщо не се интересува от политика. Политиката, каза той, е твърде много приказки и твърде малко работа, хората трябва да работят, а не да приказват.
После с два телефонни разговора осигури достъп на българската група до перлата на Ярославъл – уникалният планетариум, кръстен на Валентина Терешкова (тя е родена в града) и до най-модерния стадион.
Когато човек забележи руската управленска класа ще види, че тя е пълна с кадри като този. Те са проклятието и вероятно късметът на Русия. Технократизираните бюрократи вероятно са един изключително мощен генератор на корупция, но същевременно са и единственият ключ тази грамадна страна да работи. Мисля, че това е част от инженерният план на Путин – „Единна Русия” му трябва като носител на политически идеи и решения, но в основната си част управлението се извършва именно от такива чиновници, които упражняват власт заради властта. Не ме разбирайте погрешно – те могат да вършат много работа, те са универсални гайки в голяма машина, лесно заменяеми са, но същевременно без тях не може. Заради това, когато се говори за политика в Русия е ясно, че този разговор не покрива дори и една трета от страната, защото голямата част от управлението е изместено в тази безпартийна или технократизирана сфера, където политическите идеи нямат смисъл, а само управленските действия по вертикала.
Дали това е добро или лошо, не се наемам да кажа във времената на постмодерен глобален хаос. Времето ще покаже. Въпреки, че времето в Русия тече по различен начин.
... И най-накрая с очите си видях река Волга. Мащабна, изключителна река. В нея има мощ, пространство и поезия. И сега, само за да видите, че във вселената има поетична и литературна справедливост, докато гледах тази необятна река и се сещах за картината на Репин „Бурлаки на Волге” (за младото поколение обяснявам – бурлаците са били хората, които с въжета са теглели корабите срещу течението на Волга по царско време), от тонколоните на този парк в Ярославъл, направен за да почете 1000 годишнината на града (1002 - 2002) изведнъж се разнесе песента на Людмила Зикина:
Издалека долго течет река Волга,
Течет река Волга, конца и края нет
Среди хлебов спелых, среди снегов белых
Течет моя Волга ,а мне семнадцать лет.
Заслушах се във великата песен. Тя описва по уникален начин преминаването на един живот край тази грамадна река, голяма като живот, дълга като векове и за малко старият репортер щеше да пролее някоя и друга сълза, не от тъга, не от меланхолия, а от радост, че в неговия живот той видя нещо толкова хубаво, могъщо и прелестно, нещо, за което е чел толкова много пъти, че можеше да го опише дори и да го бутнат насън. Душата на човека е безпомощна в миговете на великата красота. Добре, че точно тогава минаха три ученички в минижупи, за да ме събудят качествено от моя литературен унес.
Опитах се, отчаяно се опитах да снимам Волга, щраках дълго, упорито и настоятелно, макар и с телефон архаичен като бельото на Мерилин Монро, но снимките не могат да покажат реката, не могат да предадат вятъра, не могат да уловят магията, не могат да пресъздадат белотата на облаците, горещината на слънцето, не могат да пренесат вечната пролет на Ярославъл, град, който се къпе в светлина, кубета, вятър и шума на брези. Заради това трябваше да направя най-баналното – да се взирам дълго във Волга и аз, и само аз да я пренеса в подуянските нощи и да не спра да я сънувам, защото...издалека долго течет река Волга...а мне 35 лет, но я чувствуюсь как в 17...
Още малко поезия. В Ярославъл много се кефят на Николай Некрасов, велик руски поет, един от плеядата класици, с които тормозят децата в училище. Некрасов учи в Ярославъл от 1832 до 1838 година и днес потомците му са успели да начертаят всичките му маршрути из града и са поставили табели за това, за да помнят младите поколения.
Некрасов, Некрасов, Некрасов, забунтува се паметта на стария репортер и от нейните дълбини изплуваха само няколко стиха:
Поэтом можешь ты не быть,
Но гражданином быть обязан.
Мисля, че навремето четох един ироничен анализ на Андрей Битов, който бе посветен единствено и само на тези два реда, но пък платената природа на ярославълския уай-фай не ми позволи да си припомня точно какво, как и къде съм чел.
“Ну, мертвая!” — крикнул малюточка басом,
Рванул под уздцы и быстрей зашагал.
Това последното е от едно стихотворение „Селски деца”. И понеже знаех, че второто двустишие няма да впечатли никого, реших да пробвам да блесна с познания за първото. Споделих го няколко пъти. После обаче – греда! – никой не оцени шегата ми, че Некрасов е бил първия поет на гражданското общество, след като така е избрал гражданина пред поета. Дори допълних, че той е бил утопист от класа, защото смятам, че гражданско общество е невъзможно в страна, в която една отделка река може да е по-голяма от цяла Европа. Добре де, пресилвам малко нещата, но гражданите са временно явление, защото политиката е преходна и кратка, докато в Русия всичко е като рекламна табела за вечността.
Не знам дали знаете, но руснаците могат да доят брезите. Извличат от тях брезов сок. Купих си една бутилка от него в Толския манастир. Този манастир е на около 5-6 километра от Ярославъл, действащ женски манастир с уникална архитектура и невероятно поддържан парк. Никога не съм виждал в България толкова искрено вярващи хора. В руските църкви рускините могат да влизат само със забрадки и поли и заради това на входовете на манастирите има кашончета със забрадки и завързващите се поли. Но това не спира тълпите от вярващи.
Самият аз винаги съм стоял далече от религиозната тръпка. Дори се шегувах, че в Русия изгледах толкова църкви и манастири, че в София задължително трябва да отида на стриптийз клуб, за да балансирам енергиите в тялото ми. Но вярата винаги ми е правила впечатление, защото аз я намирам за позитивна сила във вселената.
Брезовият сок, който беше подправен с лимон, се оказа леко тръпчив и изненадващ на вкус. Реших, че това би трябвало да е вкусът и на самата Русия – вкус на брези, вятър и облаци. Толкова много брези създават усещането за безкраен полет на душата. Чувствах се като героят от филма „Бялото слънце на пустинята”, който постоянно наум пишеше писмо до своята любима, оставена в Русия и си я представяше сред руски пасторален пейзаж, толкова идиличен и мечтателен, че грабва всеки за сърцето. Гледах опиянен брезите и лятното слънце и се чувствах все едно неочаквано съм открил втори дом.
В Ярославъл попаднах и в местния планетариум – вероятно най-модерният в Русия, построен в чест на Валентина Терешкова и нейния космически полет. Сградата, която е с уникална сферична форма, има собствена обсерватория, а в централната зала с куполовидна форма излъчват 3D филми за космоса, звездите и загадките на вселената. Специално ни пуснаха един от тях „Паспор за вселената”, филм, посветен на това колко необятно е пространството, което обитаваме, колко огромни са разстоянията между звездите, колко много галактики има над нас и как ние всъщност сме звездни същества, защото сме направени от същите вещества, от които са сътворени звездите. Когато човек вдигне глава към небето, той всъщност наблюдава самия себе си, защото принадлежи на звездите, той е като тях, само трябва да открие тази светлинка в себе си, да вдиша от въздуха и да усети как лъчите, които се носят в космоса, го докосват философски и палаво. Стоях в една зала и гледах как 3D-звездите капят над мен...
И най-накрая нека отново да се върнем в парка, където аз стоя с една бира в ръка и удивено възклицавам (вътрешнооо, само вътрешно) докато наблюдавам живата Русия да минава покрай мен. Стоях на пейката, докато не стана твърде тъмно. Над мен се появи луната, дърветата зашумяха интересно, а светлините от нощните лампи започнаха да се отразяват от зелените кубета на близката църква. Нощта внезапно стана почти зелена, истинска и невъзможна.
Разбрах, че най-много искам един ден да ме запомнят точно така – в един руски парк, на пейка и как наблюдавам с възторг страната, в която цял живот исках да попадна. Искам да ме помнят точно в този миг, точно с тези мисли, точно по това време – времето, в което старият репортер установи, че романтикът в него не си е отишъл безвъзвратно, че все още е жив в дъното на душата му и че той наистина е същество звездно, че Русия е една вечна магия, постоянно очарование и възторг, миг на безкрайност, страна, която трябва да продължи, защото иначе вселената просто ще рухне.
И не забравяйте да споменавате звездите.
Звездите над мен също бяха великолепни и истински.
Като цялата Русия.
