/Поглед.инфо/ Големият български, и световен историк проф. Йордан Баев отново зарадва своите хиляди читатели. Този път със сензационно изследване на почти непознатата тема за отношенията между Източна Европа и Китай. И за още по-непознатата дейност на Георги Димитров в отношенията между Съветския съюз и Китай през тридесетте и четиридесетте години на миналия век. А през 20-те години - и за дейността на един друг голям българин в тази толкова значима област – Васил Коларов.

Малцина днес си спомнят за Чан Кайши и неговите невероятни залитания – яростният комунист ще започне братоубийствена гражданска война в страната си с избиване на десетки хиляди комунисти и техни привърженици. Укрива се на остров Формоза (Тайван).

А синът му Дзян Дзингуо се отрича от него, той е съветски възпитаник, има и руско име - Николай Елизаров; в младостта си изпитва силното влияние на Георги Димитров и го определя ни повече, ни по-малко като велик човек. Моли го за съвети. В едно трудно за Китай време Димитров направлява и политическата линия на Китайската комунистическа партия. А Дзян Дзингуо по-късно става президент на Тайван.

И други, непознати доскоро, сензационни факти изнася проф. Баев. Който иска да научи нещо повече може да надзърне по-долу.

А ето няколко думи за научната дейност на проф. Йордан Баев. Той е специалист по съвременна дипломатическа, военна и разузнавателна история и военнополитически проблеми на сигурността. В последните четири десетилетия има над 300 публикации, сред тях 11 монографии и 12 документални сборници, които са издадени на 14 езика в над 20 държави от Европа, Азия, Северна и Южна Америка. С едно изречение - той има научен принос не само в българската, но и в световната историография.

Публикуваме и няколко мнения на негови колеги историци за този негов толкова значим труд.

Премиерата на книгата ще се състои на 16 ноември 2023 г. (четвъртък) от 19 ч. в Новата конферентна зала в Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“

„Китай и Източна Европа. Исторически хоризонти” (Поглед от България), монография, Йордан Баев, изд. Изток-Запад, 2023 г.

Из втора глава

Пътят към властта

Американският журналист Едгар Сноу твърди в своята придобила широка популярност на Запад книга „Червена звезда над Китай” , че след април 1927 г. Коминтернът практически не играе никаква роля в Китай. Книгата на Сноу излиза скоро след неговото посещение заедно с д-р Джордж Хейтъм в базите на „съветския район” в Баоан и Янан (Йенан) през юли – септември 1936 г. и разговорите му с Мао Дзедун, Чжоу Енлай, Пън Дехуай и други политически и военни ръководители на ККП. Очевидно е, че американският журналист е получавал съответна „филтрирана информация”, сред която не е истината за тайната кореспонденция с Москва. Дълги години в дълбока тайна се съхраняват сведенията за специалните представители на Коминтерна при ЦК на ККП. За щастие архивите на Коминтерна вече са напълно открити и в тях може да се намерят множество автентични данни за характера и интензитета на взаимоотношенията между световната комунистическа централа и ръководството на ККП в страната, както и за специалната роля на генералния секретар на Коминтерна Георги Димитров при определянето на политическата линия на ККП в периода на японската въоръжена агресия на китайска територия[…]

При формулирането на новия „народнофронтовски” курс на международното комунистическа движение участват ръководни дейци от различни партии, но първостепенна роля в този процес изиграва българинът Георги Димитров, придобил международна популярност и авторитет на антифашистки лидер след Лайпцигския процес в нацистка Германия[…]

С резолюция от 2 октомври 1935 г. на Секретариата на ИККИ генералният секретар на Коминтерна е натоварен пряко да отговаря „по въпросите за Китай”[…]

През февруари 1936 г. в съответствие с възприетата нова политическа линия ръководството на Китайската комунистическа партия започва преговори с правителството на Чан Кайши в Нанкин (Нандзин)на основата на приоритетната цел за създаване на „национален патриотичен фронт срещу японската агресия и за спасяване на родината” През юли Георги Димитров изпраща обширно писмо на Сталин, в което го информира за получените информации от ЦК на ККП през последните два месеца[…]

Дори когато заминава на лечение в Кисловодск през есента на 1936 г. Георги Димитров внимателно продължава да следи развитието на събитията в Испания и Китай въз основа на получаваните с куриери от Москва поверителни справки и информации[…]

Само два дни след завръщането си в Москва, на 26 ноември” Георги Димитров има специална среща със Сталин, който категорично заявява:„Трябва да се промени постановката на китайските работи… Да се създаде националнореволюционно правителство, правителство на националната отбрана, за защита независимостта на китайския народ.”

ххх

По поръчение на ръководителя на китайската националнодемократична революция Сун Ятсен на посещение в Москва от 2 септември до 29 ноември 1923 г. е делегация на управляващата националистическа партия Гуоминдан, водена от близкия до Сун Ятсен началник на Генералния щаб ген. Чан Кайши (Дзян Дзиешъ). Делегацията се среща с Лев Троцки, Георгий Чичерин, Михаил Калинин, Анатолий Луначарски и други съветски ръководители.

В писмен доклад до ръководството на Комунистическия интернационал ген. Чан Кайши описва характерните черти на „националната революция в Китай“ и разяснява значението на трите принципа в програмата на Гуоминдана, формулирани от Сун Ятсен – „национализъм, демокрация и държавен социализъм“ (В оригиналната трактовка на Сун Ятсен третият принцип е назован „народно благоденствие“, но в доклада и последвалите разисквания в Коминтерна се говори неизменно за „държавен социализъм“). На 26 ноември 1923 г. се провежда заседание на Изпълкома на Коминтерна с участието на китайската делегация. В съхранения стенографски отчет от заседанието са записани изказвания на Чан Кайши, които днес изглеждат странни, дори шокиращи, предвид политическата му кариера в следващите години:

Днес партията Гуоминдан носи отговорност за революционната работа в Китай, която е част от работата по провеждане на световната революция. Комунистическият интернационал трябва да обърне специално внимание на революцията в Китай и да даде много откровени съвети на китайската революционна партия…

Партията Гуоминдан предлага Русия, Германия (след успеха на революцията в Германия) и Китай (след успеха на китайската революция) да образуват съюз на трите крупни държави за борба с капиталистическото влияние в света… Ние се надяваме, че Комунистическият интернационал ще обърне особено внимание на Далечния изток и по-специално на китайската революция.

В разискванията след изказването на Чан Кайши редица членове на ИККИ му задават уточняващи въпроси. Първият въпрос е от генералния секретар на Изпълкома на Коминтерна Васил Коларов, който се интересува от положението на дребните земевладелци и дребната буржоазия в Китай. Председателят на Коминтерна Григорий Зиновиев накрая обобщава дискусията и между другото съобщава на Чан Кайши: „Комунистическият интернационал помоли китайските комунисти да работят с партията Гуоминдан.“ В резолюцията на Президиума на Изпълнителния комитет на Коминтерна от 28 ноември 1923 г. за отношението към китайското националистическо правителство, изготвена съвместно с китайската делегация непосредствено преди отпътуването й от СССР, се подчертава, че ККП е инструктирана да оказва „повсеместна подкрепа” на Гуоминдана. Резолюцията е подписана официално от генералния секретар на ИККИ Васил Коларов, което показва, че той има решаваща роля при окончателната й редакция.

След завръщането си в Китай ген. Чан Кайши е назоваван от международните коментатори „Червеният генерал“ поради тримесечното пребиваване в Съветския съюз. След смъртта на Сун Ятсен през март 1925 г. той оглавява правителството на Гуоминдана. Малцина могат да предположат по това време, че само след две години той ще започне братоубийствена гражданска война в страната с избиване на десетки хиляди комунисти и техни симпатизанти, а в края на 1949 г. ще се укрие с малочислената си армия на остров Формоза (Тайван).

Изключително любопитна е съдбата на сина на Чан Кайши Дзян Дзингуо (Цзян Цзинго). Единственият син на ръководителя на Гуоминдана ген. Чан Кайшиедва на 15 години е изпратен през октомври 1925 г. по негово собствено желание да учи в Москва. Там е приютен от голямата сестра на Ленин Анна Улянова - Елизарова и приема псевдонима Николай Елизаров. Младият китаец постъпва в създадения през септември 1925 г. със съвместно споразумение между болшевишкото правителство и правителството на Гуоминдана Университет на трудещите се от Китай (УТК) „Сун Ятсен“). През 1926-1927 г. в този университет учат над 500 млади кадри на ККП и Гуоминдана, сред тях бъдещият китайски лидер Дън Сяопин (Крезов) и бъдещият президент на КНР (1988-1993) Ян Шанкун (Салтиков).

Цзян Цзинго и Чан Кайши

bg.rbth.com

Въпреки кървавата разправа на Чан Кайши с китайските комунисти през 1927 г. и последвало скъсване на отношенията с Москва, след завършване на двугодишния курс в УТК Дзян Дзингуо е изпратен в края на 1927 г. да учи във Военно-политическата академия в Москва (1927-1930), а през 1931 г. дори работи над дисертация в Международната ленинска школа на Коминтерна. През март 1935 г. се жени за Фаина Вахриеваот Минск. Той отхвърля неколкократните настоявания на баща си да се завърне в Китай и дори публично нарича генералисимус Чан Кайши „предател на китайския народ“.

В личното му досие в руските архиви по онова време е назоваван Чан Чин-Го или Цзян Цзинго.

Нещата се променят в края на 1936 г., когато със съдействието на Москва благоприятно е уреден т.нар. „Сиански инцидент“ и е поет курс към сътрудничество между правителствата на СССР и Китай пред лицето на въоръжената японска интервенция в Манджурия. В този момент, в началото на февруари 1937 г., Дзян Дзингуо (Елизаров) пише пространно емоционално писмо до генералния секретар на Коминтерна Георги Димитров, наричайки го „велик човек“, от когото всички се учат. Синът на Чан Кайши настоятелно моли Димитров да го приеме и да му даде „указания какво да прави в близките години“.

Факсимиле от писмото до Георги Димитров

По същото време в докладна записка до Сталин съветският външен министър Максим Литвинов предлага с цел подобряване на отношенията с Чан Кайши да се посъветва неговият син да се завърне в Китай „ако той пожелае това“.

След съгласуване с Кремъл на 10 март Георги Димитров записва в дневника си: „Да се извика синът на Чан Кайши и да се изпрати в Китай.“ По поръчение на Сталин съветският дипломатически представител в Китай Дмитрий Богомолов се среща с Дзян Дзингуо и на 16 март докладва: „Той ми каза, че иска да се върне в Китай, тъй като се надява, че при изменилата се обстановка неговото присъствие там ще бъде полезно за делото.“ На 26 март Димитров приема сина на Чан Кайши, който заминава следващия ден през Свердловск (Екатеринбург)

и Владивосток за Шанхай. От Свердловск изпраща телеграма на Димитров: „Попътно ви изпращам най-сърдечен болшевишки поздрав. Всички ваши указания ще бъдат изпълнени.“ След пристигането си в Шанхай в средата на април Цзян Цзинго обаче изцяло се поставя в изпълнение на политиката на баща си.

Интересна версия се разглежда в нови руски публикации за съветското разузнаване в Китай. Според тях след изпращането обратно на сина на Чан Кайши в Китай е било договорено китайското национално правителство да удовлетвори искането на Москва да бъде освободен от затвора арестуваният през юни 1931 г. представител на Коминтерна в Шанхай Яков Рудник (използвал фалшива самоличност на Хилари Нуленс).

Любопитно е да се посочи, че по време на преговорите за подписване на нов съюзен договор между СССР и Китайската република през юли-август 1945 г. по поръчение на Чан Кайши синът му е включен в делегацията, оглавена от китайския премиер, като участва във всичките осем среднощни беседи със Сталин. Още в края на декември 1944 г. Дзян Дзингуо по своя инициатива има конфиденциална беседа с дипломатическия представител на СССР в Чунцин Скворцов и съобщава за желанието на премиера Сун Цзъвън да посети Москва. В края на декември 1945 г. Дзян Дзингуо отново е приет от Сталин като „личен представител на генералисимус Чан Кайши“ за обсъждане на „чувствителните“ въпроси за Манджурия, Синдзян, независимостта на Монголия и характера на предстоящите през февруари 1946 г. преговори в Нандзин между ръководителите на Гуоминдана и ККП Чан Кайши и Мао Дзедун.

Налице е още един любопитен епизод, свързан със сина на Чан Кайши Дзян Дзингуо. След победата на комунистическата революция и обявяване на КНР Дзян Дзинго се оттегля на 7 декември 1949 г. с войските на Гуоминдана в Тайван и заема последователно постовете министър на вътрешните работи и на отбраната в правителството на баща си, както и ръководител на тайната полиция и разузнаването на Китайската република. От 1972 г. Дзян Дзинго е премиер и фактически управник на островната република. След смъртта на Чан Кайши той е избран за председател на ЦИК на Гуоминдана през 1975 г. и президент на Тайван през 1978 г. до смъртта си през януари 1988. По време на острата фаза в съветско-китайския конфликт след въоръжените гранични инциденти при р. Амур (Хъйлундзян) по искане на съветския ръководител Леонид Брежнев на 19 май 1969 г. в Кремъл е предоставена обстойна справка за сина на Чан Кайши и пребиваването му в СССР през 20–30-те години. Документът се съхранява в Архива на президента на РФ (Фонд 3) и е разсекретен през 1994 г.

Съществуват твърдения, че през лятото на 1971 г., скоро след сензационното посещение на Хенри Кисинджър в Пекин, Дзян Дзингуо (по това време вицепремиер на Тайван) с частен самолет тайно е отпътувал през Хонконг за Алма Ата. От Казахстан със специален самолет е бил откаран в Свердловск за конфиденциална среща със съветския премиер Алексей Косигин. Автентично архивно документално свидетелство за такава среща не е обнародвано досега. Дори в Тайван до 1988 г. е забранено всяко споменаване за „съветския период“ в живота на държавния глава, а първата реална негова биография се появява едва през 1996 г. През 2022 г. обаче в Тайпе е обявено, че личният архив на Дзян Дзингуо (включително негови дневници и кореспонденция) за пръв път може да стане достъпен за изследователи, което вероятно би допълнило с нови детайли тази слабоизвестна историческа тема.

Отзиви за монографията на проф. Баев:

Книгата е събитие в българската историческа наука и китаистика. На основата на богат автентичен изворов материал от американски, руски, български, китайски и източноевропейски архиви и най-нови изследвания проф. Й. Баев разкрива историята на политическите взаимоотношения между Китай (КНР), Русия (СССР), източноевропейските страни и България от гледна точка на голямата геополитика през ХХ и началото на ХХІ век. Той коригира редица наложили се поради една или друга конюнктура клишета за китайската външна политика и за отношенията на КНР със страните от Съветския блок с акцент върху българо-китайските връзки по време и след Студената война, откривайки „специфични национални мотиви, приоритети и цели, макар те да не са публично декларирани“.

проф. д-р Илияна Марчева, Институт за исторически изследвания – БАН


Книгата на проф. Йордан Баев е незаменимо проучване за изключително дълъг период от международните отношения. Тя разглежда както чисто дипломатически аспекти, така и проблеми на сигурността, културния и икономически обмен. За мен бе много интересна призмата на представяне на съветско-китайските идеологически спорове и оформянето на собствения политически път на Пекин. Безценен за всички читатели е погледът и през българските архиви, защото често в тях се крият истински исторически съкровища.

доц. д-р Александър Сивилов, Исторически факултет, СУ


Проф. Йордан Баев е един от най-опитните български специалисти в областта на съвременната световна история и международните отношения, изследовател с голям международен опит и авторитет. Книгата е едно от най-задълбочените и детайлни исторически изследвания, посветени на темата за отношенията между Китай и Източна Европа в съвременната епоха. Едно от най-важните достойнства на изследването е, че е направено въз основа на изключително богат и разнообразен документален материал от различни източноевропейски, руски, китайски и американски архиви. Голяма част от използваните в книгата архивни документи се въвеждат в научна употреба за първи път. Монографията безспорно е принос не само за българската, но и за световната историография.

доц. д-р Евгений Кандиларов, Център за източни езици и култури, СУ