/Поглед.инфо/ Навършиха се 114 години от онези шеметни дни на април 1903 год. в Солун, които, докато го има българския род, ще тревожат паметта му. Няколко луди глави хвърлят в ужас и трепетно очакване турската империя, развалят кефа на щъкащите по Беломорието преизпълнени с благородство западни инвеститори, и тогава ги е имало колкото щеш, и изпълват душата на престрадалият ни народ с надежда и жалост към отишлите си без време негови момчета.

В спомените си Павел Шатев (1882 - 1951), оцелял по чудо тогава, след като взривява френския кораб «Гвадалкивир», разкрива случилото се в края на април 1903-та. Помилван от султана, по-късно той е всеотдаен антифашист, свързан е със съветското разузнаване с псевдоним „Коста”. Но ако турският султан и българският цар не му взимат главата, а му определят само доживотни присъди, то маршалот Тито не проявява чак такова милосърдие към бугараша Шатев.

Дано днешните патриоти, т.е. патриотари, си спомнят за нашите (и техните) безкористни предци, които служеха на отечеството не чрез пазарлъци за министерски кресла и постове, а чрез идеи!

Шапки долу пред гемиджиите!

Из предговора на академик Ефрем Каранфилов (1915 - 1998)

към спомените на Павел Шатев

…Какви бяха солунските атентатори, така наречените „гемиджии”? Група млади хора, някои почти юноши, които под влияние на руските революционери, не само анархисти, но и социалисти, решават да се борят за свободата на своята родина Македония посредством атентати. Тези атентати трябва да бъдат насочени срещу европейските капиталовложения в Турция, за да покажат на великите сили неспособността на турската държавна власт да гарантира безопасността на търговията и да ги принудят да се намесят. От друга страна, те решават да умрат, за да покажат, че не са шепа авантюристи, че не са разбойници, за каквито ги обявяват турските власти, а герои. Те решават да умрат и да не дадат възможност на турските власти да образуват процес. И най-после решават, че нямат право да подбуждат народа да се жертвува за свободата, защото турската власт е силна и най-правилно е те самите да се жертват за тази свобода…

Ръководител на гемиджиите е двайсет и две годишният младеж от Велес Йордан Попйорданов, наричан Орце… Атентатите не довеждат до някакви решителни политически резултати. Те са извършени против волята на македонската организация.

Но този пролетен взрив се чува по целия свят. Неговото ехо минава над Македония. То се слива с голямата буря на националното въстание, избухнало навръх Илинден и носещо неговото име.

Въпреки незначителността на политическия ефект в тези атентати се крие друго нещо: техният значителен морален ефект. Рядко дотогава светът е виждал по-голям героизъм в тази област и по-чиста готовност за себежертва…

Тези млади хора са интелигентни, били са из Европа, познават сладостите на живота, говорят чужди езици, но се отказват от всичко това, за да си подготвят един безкрайно труден път към смъртта. На тях никой не им заповядва това. Те не са членове на някоя партия или на македонската организация. Тяхната група е съвсем малка. Всичко вършат доброволно, по собствено желание и по своя свободна воля и решение. Повечето от тях, с изключение на Мечев, не са се занимавали с физически труд, ръцете им се разкървяват, телата им се разкривяват, някои от тях се поболяват, но волите стават все по-корави. Те копаят легнали във влажната пръст, въздух им се изпраща посредством примитивно духало. Осветяват се със свещ. А когато излязат навън, не могат дори да спят от умора. И това продължава не месец, не два. И какво има на края на тази доброволна каторга? Доброволна смърт. Наистина героическа – но смърт. Как се умира на двадесет години!

…Не случайно след подвига на македонците известните руски терористи от подземна Русия бяха принудени да излязат на улиците. Каляев мечтае за честта да се приравни в своето дело поне с един от македонските революционери. Арменските терористи и революционери изпадат във възторг от делото на гемиджиите. Техни художници рисуват страшната нощ над Солун, осветена само от пурпурните отражения на горящия „Гвадилкивир”.

Такава е истината за живота и смъртта на гемиджиите…

След арестуването на Павел Шатев през 1942 година при наличността на голям фактически материал и неопровержими доказателства спасява го Симеон Радев. Той отива при цар Борис и след като дълго безполезно го убеждава, най-сетне му казва следните думи: „Не забравяйте, Ваше Величество, че и султанът го беше осъдил на смърт, а още е жив!”

Този аргумент… сигурно е подействал най силно.

След като излезе от затвора на 9 септември Павел Шатев получи малка парична помощ, за да се облече. Той даде всичко на бедни свои близки, които му се оплакали от немотия, и дълго време беше принуден да ходи със затворническите си дрехи…

Не познавах по-щедър, по-великодушен и по-скромен човек. Този революционер беше в пълния смисъл на думата добър човек…

134. ИЗПЪЛНЕНИЕТО

Из мемоарната книга на Павел Шатев „В Македония под робство”, изд. „Български писател”, 1968 год.

Параходът «Гвадалкивир» биде запален във вторник, 15/28 април 1903 година. Същия ден през нощта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов с предварително приготвен взрив се доближили до железопътната линия Солун - Дедеагач и при един завой между голямата гара, която беше вън от града, и малката гара в самия град, с две петарди – прикрепени с пластинките им до релсите – поставили 2-3 кг мелинит тъкмо в момента, когато се появил влакът. Колелата на локомотива минали върху малките, черни и съвсем незабелязани петарди, които възпламенили динамита и от взрива локомотивът се повредил, обаче без да се катурне, а само стъклата на повечето от прозорците на вагоните са се изпочупили. От пътниците никой не пострадал. Без да бъдат забелязани, атентаторите се втурнали в една от преките улици на железопътната линия и се прибрали пак в града. Тогава вече за всички стана ясно, че в града Солун има комити и атентатори, тъй като изгарянето на парахода «Гвадалкивир» и повредата с динамит на железопътната линия всички взеха за една комбинирана атентаторска акция.

Другият ден – сряда, 16/29 април – мина тихо. Полицията усилено е търсила скрити комити, без да намери такива.

През нощта, след като всеки от атентаторите е бил на предварително определеното си място, Константин Кирков поставя няколко килограма мелинит между газовите и водопроводни тръби, които минаваха под малкия мост на рекичката, преди да се влее в морето. От взрива газовите и водопроводни тръби се повредили и в един миг целият град потънал в мрак и останал без вода. Това беше знакът за започване на борбата. В тоя момент Димитър Мечев и Илия Тръчков са били при ниските стени около двора на фабриката за светилен газ с единствената цел да се прехвърлят в двора на фабриката и с един предварително приготвен взрив да възпламенят самия резервоар за светилен газ обаче бдителният гавазин (пазач) на фабриката е попречил на това, като с револверни изстрели е подгонил и двамата, които, възползувани от тъмнината, се изгубили в съседната градина, откъдето се прибрали в общата квартира, близо до хотел «Салоник», при самия ъгъл, където от главната улица на «Тахта кале» се отделя една тясна крива улица и минава покрай стените на топхането. Димитър Мечев и Илия Тръчков, след като отвътре добре затворили желязната врата на къщата, от стаята и терасата на квартирата им почнали да хвърлят бомби. По разказа на хора, живущи близо до тяхната квартира, през нощта те са хвърлили повече от 60 бомби и в разстояние на няколко часа са се сражавали с войската и жандармерията, след което са били убити. Те и двамата – Мечев и Тръчков – от стаята и терасата, една по една са хвърляли бомби, а след избухването на всяка бомба войниците групово под команда са обстрелвали цялата къща, за да ги убият. Войската и жандармерията на тоя пункт е командувал Хюсни ефенди, Арап бинбаши – по произход негър. В първия момент някои от войниците и стражарите са били убити и наранени, но впоследствие след хвърлянето на всяка бомба, докато да изгори късият фитил, Арап бинбаши е викал: «Легни, легни», и всички войници са лягали с гърдите по земята и пак по заповед на същия бинбашия са ставали, за да гърмят в прозорците и в терасата.

През тази нощ в магазина «часови» е бил Орце Попйорданов. Той, след като забелязал изгасването на лампите, запалил дългия фитил в магазина, излиза вън и се отдалечава. След няколко минути взривът избухва с голям трясък, разрушава зданието на Банк отоман и се появява пожар. Тъкмо при избухването на взрива с един файтон е минавал по улицата германският инженер Хекел и при Банк отоман е бил убит от пръснатите вследствие на взрива камъни. Цялата стража, която пазеше зданието, още при първия взрив се разбягала към съседните улици. Директорът на банката, който доскоро живееше в най-горния етаж, като no-предвидлив, пред вид всякаква изненада, от една седмица напуснал банковото помещение и живееше в отделна частна квартира.

Милан Арсов е бил определен да хвърли една бомба в лятната градина-театър «Алхамбра», а Георги Богданов в кафене «Нйона» при площада до самия кей. Веднага след изгасването на лампите с газовото осветление публиката бързо се раздвижила и със страх се разбягала и в тоя момент Милан Арсов и Георги Богданов с цигарите си възпламеняват «пакетите», които са държели в ръцете си, обвити в хубава хартия. Фитилите на взрива както на Милан Арсов, така и на Георги Богданов са били доста дълги, с единствената цел да не се дадат човешки жертви.

Владимир Пингов се е опитал с малко бертолетова сол и едно шише с фосфорна течност да предизвика пожар в «Бошнак хан». Той още с изгасването на лампите на въздушния газ запалил течността и бертолетовата сол, излиза вън от улицата, която върви покрай «Бошнак хан» и хотел «Вардар», и се упътил към квартирата на Димитър Мечев и Илия Тръчков. Обаче когато е минавал тъкмо пред входните врати на топхането, старшият на поста е искал да го спре и арестува просто по подозрение, а той се е съпротивил и е бил застрелян.

Константин Кирков и Орце Попйорданов – възползувани от тъмнината и общата суматоха в града, особено по главната улица пред хотел «Египет» и театър «Еден» – са хвърлили няколко бомби с цел още повече да увеличат паниката. Близо до хотел «Египет» бе Банк отоман и една голяма част от публиката – обзета от панически страх – е тичала по главната улица надолу към хотел «Салоник» и като забелязала, че и там се хвърлят бомби и има стрелба, връщали се обратно към кръстопътя при хотел «Египет» и театър «Еден».

На 16/29 април 1903 г. през нощта са убити Димитър Мечев, Илия Тръчков и Вл. Пингов.

Орце Попйорданов, Константин Кирков, Милан Арсов, Георги Богданов, Марко Бошнаков и Цветко Трайков са успели да се приберат в квартирите си.

На 17/30 април – четвъртък – рано сутринта Коста Кирков, прилично облечен, излиза от квартирата си и се упътва към улицата «Сабри паша», където беше помещението на телеграфната станция. Тоя ден както пред вратите на всички обществени и кредитни учреждения, така и пред вратата на пощенското здание имало часовои. Константин Кирков се опитал да влезе в телеграфната станция, уж да подаде една телеграма, обаче старшият на поста поискал съгласно разпореждането на властта да го обискират. В тоя момент К. Кирков се отдръпва и се опитал да възпламени бомбата, обаче часовоят го промушил с щика на пушката си.

През същия ден към обед Орце Попйорданов от квартирата си, находяща се близо до Банк отоман, зад католическата черква (една двуетажна гевгирена къща с балкон, в която живееше едно италианско семейство Антонио Пепе), в продължение на два-три часа от време на време е хвърлял бомби от вътрешността на къщата, докато е бил убит от войниците.

Когато трупът на Орце Попйорданов е бил изваден от къщата и прострян сред улицата, няколко разярени войници са искали да го промушат с ножовете на пушките, обаче Хюсни ефенди – Арап бинбаши, който също е бил на местопроизшествието, – ги е спрял и посочвайки трупа на убития атентатор, обърнал се към войниците и казал следното: «Ето тъй се умира за отечество. Нека убитият да ви служи за пример как трябва да се жертвувате и да умирате за отечеството!»

До 17 април от войската и жандармерията при различни пунктове са били убити 42 души, а от атентаторите само Орце Попйорданов и Константин Кирков…

Същия ден към 5–6 часа, когато валията се е прибирал в квартирата си, находяща се в махалата «Пиргите», определения по-рано съзаклятник Цветко Трайков се опитал да се доближи до файтона на валията, обаче бил забелязан от охраната и подгонен. Цветко, след като се поотдалечил към едно празно място около една къща, изважда една бомба, запалва я и сяда върху нея. Бомбата избухва и Цветко намира своята геройска смърт. Тая саможертва на Цветко сковава на място и валията, и войниците.

Дума

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели