Казват: за мъртвите - или добро, или нищо. В основата на тази крилата фраза е правото на всекиго да уважи нечия смърт. Когато обаче се призовава към публично отдаване на почит, трябва да има сериозни аргументи, че е по-разумно да се каже нещо добро, отколкото - нищо. Парламентът отбеляза с едноминутно мълчание кончината на Дими Паница. Пленарната зала неведнъж е ставала сцена на подобни абсурди. Когато един от най-големите злосторници в новата ни история - бившият премиер Ф.Д., се оттегли от политиката, бе изпратен на крака и с ръкопляскания от депутатите както отдясно, така и отляво.
Сигурно има неудобство в това, да останеш седнал, когато другите се изправят, за да почетат нечия памет. Нищо не пречи обаче след минутата мълчание да кажеш оценката си за персоната, чиито достойнства смяташ за съмнителни или направо липсващи. Ако деликатността те възпира да сториш това от трибуната, има ред други възможности да направиш позицията си публично достояние. За Дими Паница левите депутати пропуснаха да припомнят истината. А във фейсбук дори членове на националното ръководство на БСП не се въздържаха да афишират въздишките си. И когато някой ги попита все пак наясно ли са за кого ронят сълзи, щяха да му извадят очите - колко бил неуместен този въпрос и каква липса на човещина издавал.
Християнско е да се надяваме Господ да опрости греховете на всекиго, който си е отишъл от този свят. А когато смятаме, че някой измежду нас е с непростими грехове, това не означава непременно, че сме загубили човечността си. Много често дори е тъкмо обратното. Позорен момент в житието на Дими Паница е участието му в налагането на изфабрикуваната версия за "българската следа" в атентата срещу папа Йоан Павел II. Тогава българският емигрант е шеф на европейското бюро на списанието с най-голям тираж в света - "Рийдърс Дайджест". Там именно се появяват клеветническите статии на платения човек на ЦРУ Клеър Стърлинг. "Разполагайте с колкото искате време, харчете колкото е необходимо, ходете където искате" - окуражава Паница лъжкинята. И България е злепоставена така, както никой не е успял да го стори нито преди, нито след изстрелите на Агджа на площад "Свети Петър" в Рим. И до днес, където и да е по света, като чуят името на страната ни, по-възрастните се сещат за Георги Димитров, по-младите - за Христо Стоичков, а и едните, и другите - за "участието" ни в покушението срещу папата. Въпреки че италианският съд оправда Сергей Антонов, когото омаскаряването извади от руслото на нормалността и изпрати преждевременно в гроба. Въпреки че и пред журналистката Алексения Димитрова, и в предаването на Кеворкян генералът от ЦРУ Мелвил Гудман сподели, че намесването на България е груба манипулация. Въпреки че дори покойният вече папа при посещението си у нас призна, че никога не е вярвал в "българската следа".
Злепоставянето на страната ни е толкова мащабно и трайно, че ще тегне върху не едно следващо поколение. Всичко друго в действията на Дими Паница да е било безкрайно родолюбиво, пак не може да изкупи този колосален грях. Ето защо е изключително обидно вече години наред у нас да се връчват журналистически награди на негово име. А още по-обидно е, че никой от удостоените досега не намери лично и национално достойнство да върне отличието.
Давам си сметка, че възмущението ми може да остане неразбрано, след като и отляво почваме да величаем когото не трябва. Случаят с Паница не е изолиран. През февруари във фейсбук лъсна благосклонното отношение на червени активисти към "делото на генерал Христо Луков". Навярно има голяма доза инерция в кликването върху полето "харесва ми", но когато си се добрал в националното партийно ръководство, или пък си дейна фигура по места, просто си длъжен да знаеш, преди да подкрепиш с името си т. нар. Луков марш, че толкова възхваляваният сега генерал е сред най-видните привърженици на Хитлер в България.
Както не е трудно да се досетим, носителите на подобни позиции са сред онези, които са влезли във висшето ръководство не по силата на естествения избор. Това не само подсказва, че квотите решават въпроса за количеството, но не и за качеството, а и изважда на показ занемарената ни възпитателна работа. По семинарите учим младите как се организират предизборни кампании и как се кандидатства по европейски програми, но много по-важно е да почнем от "а, б". От историята на България и на партията. БСП е особена формация - не на миналото, но черпеща сили от него. Затова и при провали се задържа на сцената. Ако загърбим това и заживеем само с днешния ден, ще станем като всички други партии. Но ако ще е така, ще имаме ли мотиви да сме точно в БСП? Докараме ли се дотам, значи ценителите на Паница и подобните му сред нас вече са мнозинство и въпросът за "чинията" на Бузлуджа е станал излишен.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
