Отново се задава Първи май. В традиционно празничното ни настроение обаче този път има нещо различно и дори необичайно. От една страна, днес повече от всякога имаме право да сме гневни. Не случайно тъкмо гневът е ключовата дума в предстоящото ни шествие в столицата, както и при честванията в страната. Положението е до такава степен тежко и безнадеждно, че сегашното управление трябва да си отиде час по-скоро. От друга страна обаче, толкова години след аварията в Чернобил отново усещаме как някаква невидима, но непреодолима заплаха коварно пълзи, настанява се безцеремонно в битието ни и пренаписва дневния ни ред, и то за много време напред.
Ще се съберем на площада, ще се прегърнем с другари от различни краища на България, а празничните маршове ще ни помогнат да се почувстваме пак силни. Ще посрещнем с овации ораторите, ще скандираме с ентусиазъм имената им, ще подемаме на висок глас лозунгите, ще освиркаме правителството и ще му кажем да си ходи. После шествието ще се отправи надъхано към Борисовата градина и там някъде, крачейки рамо до рамо или пък застанали на по бира, ни в клин, ни в ръкав ще почнем да се питаме: "Ти за кого си?" Ще се чувстваме неловко, защото от миналия век не ни се е налагало да си задаваме този въпрос, а ако отговорът не е като нашия, може и да се погледнем накриво. Не е изключено да се упрекнем взаимно и даже да си повишим тон. И независимо за кого сме, да усетим как невидимата заплаха пълзи в редиците ни като чернобилски атом и разваля не само първомайския празник, но и много дни занапред.
И едва като се разотидем, може би ще си дадем сметка, и то ако емоциите ни са утихнали, че нямаме право да упрекваме онези, които отговарят различно от нас. Защото автори на това, което ни тревожи днес, сме и едните, и другите. Моментът да си изберем млад или поне нов лидер беше през 2009 г., когато загубите все още не бяха пет, а "само" три. Трябваше да го сторим не за да уязвим или накажем някого, а да убедим обществото, че сме разбрали защо не печелим и да започнем да воюваме отново за доверието на избирателя. Нужно беше точно тогава да направим смяна, за да има новият лидер целия опозиционен цикъл пред себе си, през който не само да осъществи вижданията си за подобряване на състоянието в партията, но и да изгради себе си като силен водач. Четвъртата и петата загуба може би пак щяха да ни споходят, особено при най-жестоките изборни манипулации за целия преход, но те щяха да бъдат за председателя онова бойно кръщение, което да му даде необходимата закалка за особено важните и неимоверно тежки парламентарни избори следващата година.
Ние обаче пропуснахме момента за промяна. Някак си лелеем в партията да цари мир и любов, да няма разноговорене, да не си отправяме упреци, макар и с оглед на резултатите те да са не само оправдани, но и задължителни. Все ни се иска там, горе, да се разберат и да ни поднесат готово решение, което да посрещнем с бурни и продължителни ръкопляскания, казано в стилистиката на предишното време. И не защото сме отвикнали да мислим, а тъй като в подобни случаи пред нас неизменно се изправя призракът на разцеплението. Призрак, защото партията не се е и няма да се разцепи, но самото споменаване на тази заплаха парализира и най-благородните намерения. Боим се, че ако се накърни единството, ще се случи нещо много страшно, едва ли не ще дойде краят. Прави сме, разбира се, да пазим ревниво сплотеността, стига да сме наясно, че тя е необходимо, но не и достатъчно условие за успех. По-голямо единство в партията, отколкото в последните години, не е имало, откакто сме се преименували. Няма ги познатите от началото на промените борби между течения, платформи, крила и алтернативи. Решенията се взимат с огромно мнозинство, конгресите се печелят по най-убедителния начин. Но тъкмо в полето на това небивало единство е най-дългата серия от загуби. Една поредица, на която сме длъжни да сложим край.
Днес за пръв път от много време сме пред реален избор. И отново сме притеснени. И двамата кандидати са силни фигури. Единият успя в нещо, до което никой българин не се е домогвал - два пъти спечели национален мажоритарен вот. На другия не му върви с изборните резултати, но пък получи европейско признание. Ако ще се строяваме като преторианци зад първия или втория, партийният реактор може да гръмне като чернобилския. Но ако ще се водим от това, кой с какво се ангажира и, най-важното, как смята да го изпълни, може да извлечем енергия, съпоставима с тази от мирния атом. Затова на идващия празник трябва да се питаме не: "Зад кого си?", а: "Зад какво си?". И да бъдем сигурни, че здравословно е тъкмо по този начин постигнатото единство.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
