(Безхаберието – все същото, даже още по-зле)
Трагедията, връхлетяла страната ни е пореден повод да се замислим над това - как постепенно и съвсем очевидно си изпускаме държавата, превръщаме се в неуправляема коридорна територия с обслужващи функции, населена от спасяващи се поединично индивиди.
Многократно (това може да се види от мои публикации през тези две години) съм писал с тревога, че едно от най-големите престъпления на сегашната власт е съсипването и унищожаването на "Гражданска защита", изпразнена от съдържание и натикана МВР под управлението на Пожарната и пожарникарното мислене (нямам нищо против себеотрацианието на редовите пожарникари).
Да добавя ли отменянето на Закона за управление при кризи... Точно във времето, когато на преден план излизат кризите, извънредните ситуации, рисковите фактори, които превръщат а-нормалността и не-нормалността в нова нормалност, в съпътстващо ни ежедневие, в качествено различно и толкова трудно за адаптиране към него битие.
Някакви аматьори шетат като скакалци – за да опоскат и последната обществена подкрепа за загрижеността им! Щъкат с опечалени физиономии! А къде са институционалните им реакции – къде Консултативният съвет за национална сигурност при президента, Съветът по сигурността към МС, Националният кризисен щаб...
Да, така е сега. И така ще бъде.
Но някои неща продължават, продължават и ни тласкат към пропастта, когато Голямата беда ще срине и последната язовирна стена на Шанса, който ни пази с единствения принцип на днешната ни национална сигурност: "Дано ни се размине!".
По-долу ще приведа микс от 4 мои материала до президента с идеята да го накарам да свика заседание на Консултативния съвет за национална сигурност сред природните бедствия - наводненията, през август 2005 г.
Той предпочете да обиколи 2-3 места с безкрайно загрижена физиономия и толкоз.
Компилацията от тези анализи и предложения може да не е стройна, но е показателна за упоритата тенденция на възпроизвеждащо се безхаберие, което цари в страната ни.
За бедствията след дъждовете и наводненията
Децентрализацията е остър проблем и изисква кардинални промени. По древна традиция и инерционно мислене, всяко министерство има огромен апетит да разпределя средства и държи инвестиционен ресурс. При това не говорим за средства и ресурс за свои нужди и национални програми, а за общините... Така министерствата държат общински пари. Това дублира харченето на тия пари, а то става и при неясни критерии. Затова е нужна много по-добра координация при разпределянето на тези средства и да се помни: това е общински инвестиционен ресурс, който трябва да се даде на общините и да работи за тях. Те са тези, които най-добре знаят за какво им трябва и как най-добре да го изхарчат и с най-голям ефект за себе си... С две думи, необходима е децентрализация на общинския инвестиционен ресурс.
Невъзможността на кметовете да реагират адекватно на бедствията поставя въпроса за кадровата, финансовата и техническа подготвеност на общините да реагират – особено в първите дни и часове на кризата.
Всяко населено място трябва да има план за реагиране при кризи.
Огромни щети нанесе липсата на единен център за управление при кризи - кметовете получаваха информация от различни места и тя често бе противоречива; така на едни места опасността бе надценена, имаше паника; а на други опасността бе подценена, което породи бездействие.
За приливната вълна кметовете си звъняха един друг по течението на реките, а няма единна система за ранно оповестяване. 3 министерства - МРРБ, МЗГ и МОСВ не можаха да се координират при изпускането на язовирите по течението на една и съща река; това причини големи беди, защото de facto доведе и до изкуствени наводнения – такава е истината!
И още – наистина, че тези валежи бяха извънредни, но трябва да си признаем - човешкият фактор нанесе не по-малко щети от природния. Този климатичен срив достигна шокови нива, но радващи се в течение на десетилетия на благоприятни метеорологични условия, вниманието ни бе приспано, живеехме безметежно, на честна дума, на “това на нас няма да се случи”, направо подценихме внезапните обрати в природата.
Задача от първостепенна важност е при възстановяването на щетите с особен приоритет да се ползва критичната инфраструктура, от която зависи оцеляването на населението – водопроводи, електропроводи, газопроводи… Сега всяко министерство си гледа своите задачи – едно укрепва пътя, друго – водопровода, трето - нещо друго. Няма единна програма, няма комплексно виждане, няма приоритети. А като се укрепва пътят, укрепват и водопровода. Ако се срине свлачище, отиват и електропроводът, и газопроводът, и водопроводът. И общините – най-често няколко – ще останат без вода и ток и с мащабни проблеми.
Така че е нужно комплексно обезопасяване и по-голяма устойчивост на инфраструктурата за сигурността, която като правило (тези различни проводи) са на ръба: за тях имат отговорности на няколко министерства, а съвместяването на дейности и координация помежду им е занемарена.
В България има 2450 големи язовира, от които близо 220 са “високи”, със стена над 15 м. Имаме и 20 стени (язовири), които са започнати и замразени, поради липса на пари. При небрежно или непрофесионално отношение язовирите могат да причинят щети, а големите язовири – големи щети.
Част от тези язовири са си направо “вид оръжие” – надвиснали над градовете (напр. - Перник), те са силно уязвими. А се охраняват лошо, може да отиде човек до тях и да направи каквото пожелае. Живеем във време и страна на тоталното безхаберие, такова проявяваме също при охрана на стратегически обекти и обекти от критичната инфраструктура. А бедствията ни доказаха - рано или късно всяко безхаберие се наказва.
Видя се, че няма никаква система за мониторинг на водите, а също и система за определяне на квотите вода, изпускани от язовирите.
По-ниските язовири са в напоителната система и за тях отговаря Министерство на земеделието. За тези язовири има най-малко пари, а и тук е налице най-ниската компетентност поради назначаването на партийни кадри.
Има язовири, които са към “ВиК” – напр. “Студена”, плачещ за ремонт.
Някои язовири са взети от индустриални предприятия, напр. “Лукойл”.
Остават най-ниските и най-малките. Те са построени 50-те и 60-те години, амортизирани са. Общините едва ги поддържат или не могат да ги поддържат и ги дават на концесия или за приватизация. Частниците (повечето) ги експлоатират както само частникът знае да ги експлоатира. Никой не инвестира пари в контрол, превенция, профилактика и ремонт.
Отделно коритата на реките не се поддържат и чистят, край реките се разполагат обори, складове, цигански къщи, там е пълно с растителност.
Общини, хора и бизнес-предприятия се стремят без разрешение да си отвоюват земя от реката, но през няколко години реката си я връща, а после се иска от държавата - тя да възстановява тези неизбежни щети.
Законът за водите изисква за коритата до 500 метра под стените да отговаря собственикът на язовира, а от 500 метра надолу - Общината.
Но кой у нас спазва закона и кой контролира за спазването на закона?
Язовирите и другите обекти от критичната инфраструктура, обектите, даващи сигурност и обектите с висока степен на опасност трябва да са приоритет и в опазването, с въвеждане на специален режим на охрана.
Бедствията показваха как се променя мисленето на хората в кризисна ситуация, как се изкривява оптиката на тяхното виждане, как държавата и малките населени места започват да говорят сякаш на различни езици.
Ето защо имахме повод да се замислим над готовността на страната за бедствия и катастрофи. Наложително е да се започне систематична работа в това много важно направление. Трябва да помислим за пълно преразглеждане на състоянието при въздействие на природни бедствия на цялата инфраструктура - жилища, пътища, жп линии, съоръжения от водния и енергийния сектор, ресурсни комуникации. Как са проектирани и оразмерявани сградите, язовирните стени, комуникациите (може ли жп линия пострада от наводнение?). Как се профилактират и ремонтират.
Трябва да бъдат преразгледани всички градоустройствени планове, както и общите планове за изграждане на инфраструктурата в градовете и селата. Трябва да се огледат поречията на реките и да се изтеглят от заливните тераси построените къщи и други съоръжения (цехове, обори, складове). Нужно е да се вземат решителни мерки срещу изхвърлянето на сметта в речните корита, срещу разграждането на дигите и бентовете.
Това, разбира се струва много пари, но стратегическото планиране ще създаде условия всичко постепенно да залегне в държавния бюджет. Въпросът е в наличието на ясни приоритети и отговорно управление...
Правителството заслужава огромна критика за това, което не прави. Удивително е, но те като на инат на създават Национален кризисен щаб
В по-общ план, у нас е занемарена и по-скоро въобще не съществува система за оценка на риска. Такава система – в различните измерения и аспекти е характерна за всяка модерна държава. Тази система винаги е базисен елемент от националната система за ранно сигнализиране. А такава – работеща - система преди години в България de facto имаше. Не е розова ситуацията и със системата за национално оповестяване.
Изобщо, имаме една амортизирана, изхабена, изоставена държава, в чиято държавност не се инвестира. Възникват слаби места; умножени с нарастващ непрофесионализъм на кадрите в резултат на постоянното обезкървяване от към професионалисти на администрацията навсякъде.
Тези слаби места стават концентратори на напрежение и възли на уязвимост - съвсем по теория на кризите - и като магнит привличат всички възможни негативни въздействия. Както си казва народът: “Тази година ни се случи всичко, дето можеше да ни се случи”. Путин бе казал: “Слабите ги бият.” И неподготвените за бедствията ги връхлитат всички бедствия. Всички слаби места неизбежно се пукат по най-бързия начин.
Да, много институции реагираха самоотвержено. Някои ръководители не спаха с денонощия и обикаляха страната, бяха на най-тежките места и лично участваха в преодоляването на нещастието и спасяването на пострадалите. Но това бе така защото липсваше единно ръководство и нямаше ефективен мениджмънт на кризата. Вакуумът на управлението караше отделните ръководители да поемат инициативата – всеки както умее и всеки в своята област – без нужната и надежда координация. А това е подходът по принуда и от безизходица, а не е верният подход.
При него се създава рискът ръководителят на национална служба да попадне на място, в което няма GSM-покритие и той става неоткриваем, с него не може да се установи връзка. Така стратегическото управление се оказва жертва на тактическото, на място. Отдавна отмина времето на такъв тип на ръководство, колкото да е изпълнен той със себеотрицание.
Август, 2005 г. Николай Слатински, Секретар по националната сигурност
