/Поглед.инфо/ Не веднъж и в онази епоха, и в тази писах, че историята е открит многолинеен диалектически противоречив процес, с множество варианти . Но както тогава, така и сега аз излизах от рамките на трафарентното, догматично подреждане в зависимост от приетата и следвана политическа идеология “правилно” обяснение на станалото и ставащото. Напусках схемите на европоцентризма и Марксовото формационно деление. Затова естествено не бях сред “авторитетите” на властта. Но именно от “авторитетите” на властта или на готвещите се да овладеят властовите институти и обслужващите ги медии като главна стръв за стоящата далеко от науката и съответните политически идеологии в тази епоха маса се издигаше идеята за “догонващо развитие” на онези преуспелите - било то Швейцария, Швеция или САЩ. Преди онази епоха, това беше СССР, но след неговото сгромолясване никой вече не смее да го предложи като идеал. Сега такъв е единният ЕС, на чийто Запад България е колония.

А всъщност идеята за “догонването”е следствие от елементарната представа за историята като еднолинеен, механически процес , при който народите като една тълпа от лекоатлети бягат по една писта.Тук винаги има лидери, които задават темпа и които винаги са сред победителите, докато не остареят и някой друг не ги изпревари. На останалата маса топаща по средата или последни не остава нищо друго освен да догонват, за да не изпаднат от съзтезанието или в случая от историята. Техен идеал е разбира се, лидера или някой от конкурентите му. В обществото е разбира се, по-сложно, защото лидера не е просто лидер, който води в даденото бягане, защото под една или друга форма се стреми да бъде хегемон и да определя така бягането ( политиката) на следващите го, че постоянно да печели съзтезанията ( в системата от икономически, политически, културни и др. отношения).Така той си осигурява статуса на “велика сила”. Това показва реалната история на човечеството и ролята в отделните епохи на едни ил други “велики сили”.

Но както е добре известно и на учениците от началния курс на обучение в човешката история не е имало, няма и не може да има вечни лидери. Без да изброяваме всички претенденти само да се запитаме къде са днес Асирия, Римската империя, Халифата на арабите, Монголската империя, Британската империя, Наполеонова Европа или Хилядолетния райх на А. Хитлер?? Вече няколко десетилетия виждаме напъните на САЩ да се наложат като новия хегемон на света в един устроен по техен образец еднополярен свят. Но както във Вселената и в Природата действа фундаменталния универсален закон на многообразието, така действа този закон и в Историята. А многообразието е жизнено, когато никой не се стреми да прилича на другия, отказвайки се от своята същност, а напротив, развивайки най-добрите й качества, а за народите това е тяхната културна идентичност, тяхната историческа традиция и опит. Затова подражанието на някой друг, който има друга историческа и културна идентичност и е успял в друга епоха, разгръщайки своя потенциал е глупост, е продукт на механистическите подходи и същите васалски комплекси, които са водели народите в глухите коловози на историята.

Всъщност в своето историческо възхождане от пещерите човеците, самоопределили се като homo sapiens ( разумен човек) са се опирали на няколко фундаментални принципа, които са станали фундаментални ценности- всеки роден на тази земя в някое пространство – място се е стремял да оцелее и по-малко да страда, да бъде здрав и като социално, духовно същество, израстнало в определено общество с опредеалена култура и религия да бъде сигурен за своя живот и този на близките му, да се реализира като индивид социално и полово и по степента на своите способности и възможности да се реализира в своята стопанска и културна среда/ обшност, а зашо не и след други народи/ обшности.

По степента на развитието на цивилизацията се издигат и утвърждават нови принципи. В днешните модерни времена все пак бълтарите в новата си Конституция формулираха в нейния Преамбюл триадата, която трябва да залага фундамента на всяко модерно общество- да бъде демократична, правова и социална държава. Именно върху този фундамент, обогатен от историческия опит на народа ни и националната ни култура трябва да се строи зданието на държавното ни обустройство, а не експериметгирайки с различни идеологически модели родени в други епохи и в лоното на други култури. Защото видяхме ексцесиите и патологиите и на нацизма и фашизма, и на социализма, и на либерализма и неолиберализма.

Разбира се, народите винаги са се учили от онова, което е добро и красиво, което е ефективно и съдейства за нарастване на тяхното материално и духовно бгатство. Но както пишеше толемият ни историк П. Мутафчиев винаги да слагат върху този опит печата на своята култура. Затова перманентите призиви за догонващо развитие, при това почти от едни и същи “авторитети”, които ни призовават към социализъм, а след десет години към капитализъм и пак обратно издават немощта на българското обществознание и елементарността на българските политици, които подемат тези призиви и ги превръщат в поредната политическа утопия.

Без да претендира на оригиналност, опрян върху историческия опит на човечеството авторът е убеден, че това е пътят, по който много народи успяха и се наредиха сред лидерите, бидейки само преди десетилетия в групата на аутсайдерите. Необходимо е само българските обществоведи и политици да се освободят от посредствеността и васалните комплекси.