/Поглед.инфо/ След близо две десетилетия чиновническа немара музеят на поета Христо Смирненски на ул. „Овче поле“ в София най-сетне бе възстановен. Най-сетне, защото по време на т.нар. Тройна коалиция в Министерството на културата бе депозиран идеен проект за 4-5 етажна сграда, между колоните на която да се съхрани къщата на пролетарския бард в оригиналния ѝ вид. А в сградата да се настани Националния литературен музей с библиотека и хранилище (и до днес музеят няма подходяща сграда!); да се изгради сценична зала с 200-300 места за провеждане на литературни прояви и салони, в които да се разгърне постоянна експозиция на историята на българското изящно слово. Идеята бе материално обезпечена: теренът на ул. „Овче поле“ бе общински (няма да се обезщетяват собственици), а средствата за строежа можеха да се наберат от продажбата на трите апартамента в центъра на столицата, които са собственост на музея, но не са паметници на културата.

Ала за мисловните възможности на тогавашните „културни“ чиновници, този идеен проект изглежда е бил с повишена трудност, в резултат на което музеят бе трайно затворен. Слава Богу, нека благодарим днес на община „Възраждане“, на сетнешни ръководства на Министерството на културата и на родолюбиви спонсори за възстановяване къщата на поета. Още повече, че догодина патриотичната общественост трябва да отбележи 125 години от рождението му.

Официалното откриване се състоя на 15 юни сутринта в двора на къщата на ул. „Овче поле“ 116. Присъстваха видни представители на изящното слово, сред които – председателят на СБП поетът Боян Ангелов, уредникът на музея д-р Елена Алекова и многобройни почитатели на творчеството на „нежния бард на революцията“, както го определи преди години напусналият ни неотдавна литературен колос проф. Чавдар Добрев.

Празникът започна с акапелното изпълнение на красива македонска песен от вокалния квартет „Светоглас“. Водещият проявата Атанас Капралов – директор на Националния литературен музей, окачестви творчеството на Смирненски като „духовна памет на България“.

Специален гост на откриването бе вицепрезидентът Илияна Йотова. В прочувственото си слово тя подчерта, че Христо Смирненски е „стълб на българската поезия“, визирайки не само една от последните му творби – сатирата „Приказка за стълбата“, а и изключително талантливото пресъздаване образите на нищите трудови хора, огорчението от суровата действителност, но и – най-вече – тържественото усещане за идването на новия свят, към който са устремени мечтите му.

В празника се включи поетът Георги Константинов със стихотворение, посветено на Смирненски, а ученици от 43 ОУ „Христо Смирненски“ в столицата обраха овациите на публиката с рецитал на „Братчетата на Гаврош“.

В обновената къща-музей посетителите ще се докоснат до автентичната атмосфера, в която от 1916 до 1923 г. е живяло прокуденото от родния Кукуш семейство Измирлиеви. Именно тук Смирненски създава едни от най-вдъхновените си поеми и публицистични творби. Изложбата следва хронологично и тематично жизнения и творческия път на поета. В залата на втория етаж са експонирани оригинални лични вещи, подарени на музея от родствениците на поета; кореспонденции, оригинални ръкописи, снимки и първите издания на негови произведения. Сред по-интересните експонати са джобен часовник, театрален бинокъл, инкрустиран със седеф, фотоапарат с комплект декоративни плаки, тетрадка с късни творби, както и предсмъртния му бележник.

Приказка за стълбата

Христо Смирненски

Посветено на всички, които ще кажат:

Това не се отнася до мене!“

— Кой си ти? — попита го Дяволът…

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

— Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…

— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… — И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

— Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

— Виж голите им кървави меса.

— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…

— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

— Напротив — най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

— Да бъде! Вземи ги!

…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

„Нова зора“, бр.25/2022

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели