/Поглед.инфо/ Направих си труда да изготвя приложената карта, на която е маркирано първоначалното трасе на газопровода „Южен поток”. Започва от Анапа, преминава по дъното на Черно море по руската и турската морски изключителни икономически зони (МИИЗ) до Варна; след това през Сърбия и Унгария (с разклонения за Словения и Италия) достига до Баумгартен, Австрия, в централно-европейския хъб (Central European Gas Hub-CEGH). Реални строителни работи започнаха в началната компресорна станция на руския бряг, по морската част и в крайната австрийска точка. По съществуващата българска тръба газът можеше да достигне Гърция и Македония.
В енергийните стратегии на всички съседни страни получаването на транспортни такси от това енергийно трасе бе заложено като приоритет. Освен това щяха да печелят и от преференциалните цени на базата на предвидените допълнителни енергийни споразумения. При съществуващите международни условия „Южен поток” бе най-краткия и най-ефективен проект за най-голямото количество природен газ транспортиран някога по един единствен газопровод. България се превръщаше в главен транзитьор на 63 млрд. куб. м руския газ към Балканите и Централна Европа с произтичащите от това значими финансови ползи от порядъка на стотици милиони долари годишно.
Финансирането на този стратегически проект се обезпечаваше от руско-френско-германско-италианския консорциум. Законът за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата от 2000 г., който изцяло съблюдава разпоредбите на ратифицираната от България през 1996 г. международна Конференция по морско право (Unated Nations Convention on the Law of the Sea 1982), пък признава и на други държави възможността да полагат кабели и тръбопроводи върху нашия континентален шелф. Конвенцията е категорична: комуникациите трябва да служат за улесняване на международните връзки и съобщения, както и за безпрепятствен, икономически изгоден пренос на течности или газ за нуждите на международния търговски обмен. От юридическа гледна точка, следователно, правният режим на морското дъно е то да бъде използвано за благото на всички държави, затова носи наименованието „международен район”, в който никой не би следвало да забранява прокарването на газопровод.
Очевидно, за изграждане на „Южен поток” нямаше нито финансови, нито легални пречки. Имаше груб политически натиск отвън. Българското правителство обаче не направи нищо за да защити българския национален интерес. Тъкмо обратното, то се подложи на ЕК и на американския сенатор Джон Макейн, който долетя в София, за да наложи на България отказ от „Южен поток”. По такъв начин властта зае позиция, облагодетелстваща чужди корпоративни интереси, враждебни на националните, надявайки се на своите 30 сребърника. Но получи само едно „Благодаря, Бойко!“ от шефа на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер.
След като българското правителство се превърна в ненадежден партньор, последва решение тръбата да мине през Турция. В края на миналата година турските ВВС свалиха руския бомбардировач Су-24, а двама руски пилоти бяха убити. Този зловещ инцидент влоши до крайност отношенията между Москва и Анкара и превърна Турция – заедно с Украйна, Румъния и България – в още един ненадежден партньор. Плановете за „Турски поток” се прекратиха. За да достигне руският газ до нуждаещите се държави в Централна и Южна Европа, ненадеждните партньори трябва да бъдат заобиколени. Но как? Газовата „анаконда” като че е стегнала в обръча си всички възможни изходи?
И все пак вътрешното ми убеждение подсказва, че...
„Южен поток” ще има! Не и при това правителство, което превърна България в ненадежден партньор.
Нека припомним, че решението за спиране на „Южен поток” е на Русия, а не на Европейския съюз, нито на България. То беше категорично изразено на политическо равнище, но не толкова категорично на равнище енергийни експерти. В този „разнобой” няма нищо странно: българското правителство напълно загуби доверието на руската страна като надежден партньор и е безполезно да се разговаря с него. Един министър прави публични изявления, че „ще напляска” Русия; друг я обвини, че водела хибридна война; трети я обяви за главна заплаха за националната ни сигурност; четвърти поиска още по-масирано натовско присъствие срещу Русия в България; а премиерът пък се затупа в гърдите, че прекратил трите руски енергийни проекти!
На експертно равнище обаче, нещата са малко по-различни. Русия продължава да се интересува от създаването на газов коридор в Южна Европа и продължава да търси решение. След референдума за присъединяване на Крим към Русия конюнктурата коренно се промени. Ако погледнем картата, ще се убедим, че се създава възможност наземната част на газопровода да продължи до Крим; подводната му част да се скъси наполовина; а от разширената руска морска изключителна икономическа зона (МИИЗ) тръбата да влезе директно в българската МИИЗ до Варна. По такъв начин проектната цена може да падне с повече от 50 % и да се сведе до 8 млрд. евро. Нарекох новото трасе „Нов южен поток”. Руски автори му дадоха име „Кримски поток”. Това е най-прекият, най-икономически изгодният и най-ефективният маршрут за захранване на Балканите, Централна Европа и Северна Италия с газ.
На 17 декември 2015 г. на ежегодната си среща с журналисти последва изявлението на президента Владимир Путин: “Трябват ни писмени гаранции от Еврокомисията, че всички маршрути са не само изпълними, но и приоритетни и ЕК ще ги подкрепя”. Очевидно иде реч за „всички маршрути”, а те са „Южен поток” и „Северен поток 2”.
Посланикът на ЕС в Русия Вигаудас Ушацкас също се раздвижи: на 10 февруари 2016 г. той допусна, че „Южен поток“ може да бъде възобновен, но добави, че реализацията му трябва да съблюдава изискванията на Третия енергиен пакет и другите актове на ЕС. На 13 февруари се обади и Марош Шевчович – отговарящият за Европейския енергиен съюз заместник-председател на ЕК. „В рамките на дни ще има решение по „Северен поток 2”, каза той. Пет дни по-късно обаче даде заден ход след последвалото оплакване на осем от страните-членки, че проектът може да има дестабилизиращи геополитически последствия и рискове за енергийната сигурност в Централна и Източна Европа.
Междувременно се излъчи информация, че дори ЕК да отхвърли „Северен поток 2”, Германия и Русия биха могли да заобиколят „ограниченията”, ако построят станция за изпомпване на газ в открито море, а тръбите до брега да са собственост на немски компании; тоест, възможността за такова решение произтича от Конференцията по морско право, която в международната правна йерархия има предимство над предписанията на Европейската комисия. „Газпром” пък стигна до подписване на меморандум за разбирателство с италианската фирма Edison и гръцката DEPA за доставка на руски газ по проекта „Посейдон”.
Очевидно има правни аргументи и възможности българското правителство да настоява за писмени гаранции от ЕК за възобновяване на “Южен поток”. Защото за да достигне до Гърция и Италия по проекта „Посейдон”, тръбата трябва да мине първо по дъното на Черно море и след това – през територията на някоя балканска държава. На коя?
Турция става все по-несигурен транзитьор с нейната нарастваща ислямизация, сътрудничество с фундаментални организации и т. нар. Ислямска държава. Дори след извинението на Ердоган, тази държава дълго време ще остане ненадежден партньор, предвид гражданската война, която фактически се води на нейна територия. Румъния също остава ненадежден партньор, не само заради официално поддържаната антируска реторика; на територията на тази държава отскоро заработи американския ракетен комплекс ПРО, определено насочен срещу Русия.
Остава България. Досега това българско правителство не направи нищо, не потърси пролука за възобновяване на проекта. Впрочем, може ли някой да посочи кое от действията на днешните властници не е във вреда и ущърб на националните ни интереси?
Има поправими и непоправими национални нещастия. Преди да е настъпило непоправимото, крайно време е да се стреснем и обединим силите си. Пътят на България е пътят на Вишеград. След Brexit ни се предоставя възможност решително да скъсаме с брюкселската бюрокрация. И правното основание не е в чл. 50 на т.нар. Лисабонски договор, който никога не е предлаган за одобрение от българския народ; а в принципа на субсидиарност. Евросъюзните регулации са приложими само там:
- където няма национални такива;
- където има нововъзникнали правни отношения, породени от самия Европейски съюз и от членството в него;
- и които не накърняват националния ни суверенитет.
Затова трябва да се обединим за създаване правителство на националната концентрация! Което да възстанови прякото действие на конституцията; да се пристъпи към създаване на конституционно съобразена съдебна власт; да започнем с възраждане на икономиката, на първо място – енергетиката; не да искаме съгласие от неизбрани от никого „комисари”, а директно да пристъпим към въстановяване на все още ненарязаните на скрап 3-ти и 4-ти блокове на АЕЦ „Козлодуй”; да се споразумеем за продължаване строителството на АЕЦ „Белене”, така че да не плащаме милиардни обезщетения; с ускорени темпове да пристъпим към изграждането на „Южен поток”.
Защото това отговаря на националните ни интереси, укрепва националната ни сигурност. Защото само възродената икономика може да осигури създаването на нови работни места, национален доход, пазари; и оттам да генерира средства за повишаване на доходите и пенсиите, за възвръщане на конституционно гарантираните, но незаконно отнети от политиците на прехода, право на достъпна медицинска помощ, на безплатно медицинско обслужване, на безплатно образование, на достойно заплащане на труда, на достойни старини.
Готови ли сме?
Източник: a-specto
