Протестите събраха орел, рак и щука, но не застрашават Путин
"Русия е най-бездържавната, най-анархистката страна на света. И руският народ е най-аполитичният народ, който никога не е успявал да устрои своята земя. Всички истински руски, национални наши писатели, мислители, публицисти - всички те са бездържавници, своеобразни анархисти. Анархизмът - явление на руския дух, по различен начин е присъщ и на нашите крайнолеви, и на нашите крайнодесни." Това гласи едно от забележителните прозрения на големия философ Николай Бердяев. Думите му добиват нов смисъл покрай стихийните протести срещу резултатите от парламентарните избори в Русия, залели повече от 130 града. От 4 декември насам държавните водачи Владимир Путин и Дмитрий Медведев се люшкат между двете обичайни тактики за укротяване на опърничавите младежиЕдната съдържа обещания за разследване на сигналите за фалшификации на вота. А другата е арест на най-изявените дейци на съпротивата и сплашване на недоволните, съчетана с внушения, че техните митинги се подклаждат от Запада и най-вече от Вашингтон и целят да отслабят руската държавност. През последните месеци светът се преобърна с главата надолу - за сензационна новина вече се счита мирното и кротко битие на народите, а масовите демонстрации се превърнаха в ежедневие за стотици градове на планетата. Руската преса първа сравни местните бунтове с арабската пролет, по време на която улични революции свалиха някои от най-кървавите и дългогодишни диктатори в Близкия изток и Северна Африка. Съществуват някои близки черти - гневни младежи, които намират десетилетието на Путин за цяла вечност и копнеят за радикални промени. В шареното множество се срещат всевъзможни групировки. В протестите участват и комунистите на Зюганов, които от началото на 90-те търкат опозиционните скамейки в ДуматаЗаедно с тях са и либералните движения като "Яблоко" и Партията на народната свобода (ПАРНАС) на Борис Немцов. Тези адепти на свободния пазар и на западните ценности обаче едва ли ще успеят да покорят сърцата на широките народни маси, тъй като са свързани с епохата на Елцин, считана от обикновения руснак за времена на пладнешко ограбване, беззаконие и обедняване на нацията. От по-мощните партии в настъпление са преминали "Справедлива Русия" на бившия премиер Сергей Миронов, която увеличи двойно резултатите си на вота, а също и либералдемократите (националисти), които също получиха повече места в Думата. Налице са обаче широки съмнения доколко големите парламентарни фракции не са сателитни на Путин, пуснати на изборите с цел да се покаже, че Русия е истинска, а не фасадна демокрация. Има и разлики с арабските въстания, които не позволяват преки аналогии. Навсякъде на мястото на светските тирани свободните избори довеждат на власт ислямските движения. В Тунис след изритването на диктатора Бен Али властта получи религиозната партия Ан Нахда. В Мароко вотът бе спечелен от ислямистката Партия за развитие и справедливост, а в Египет идва ред на репресираните жестоко Мюсюлмански братя. Като цяло е видно, че на мястото на трибуните от ерата на арабския национализъм, чието лице бе Гамал Абдел Насър, настъпва ислямско възраждане, от което западните лидери ги побиват тръпки. Затова европейските лидери се надяват Арабският свят да тръгне по стъпките на Турция и да извади умерени държавници подобно на Ердоган в Турция, а не радикални духовници като навремето аятоллах Хомейни в Иран. Размириците в Русия донякъде може да бъдат оприличени на вълната "Окупирай Уолстрийт". Бунтовете са стихийни, без да предлагат засега ясна политическа алтернатива и без да имат добре организирани формации зад гърба си. Най-яркият лозунг на стихийните протести в Щатите е "Един друг свят е възможен!". Бунтовниците обаче имат коренно различни и дори несъвместими виждания какъв трябва да бъде "прекрасният нов свят". Единственото, което ги обединява, е разбирането, че сегашното положение е нетърпимо. Затова и зимата на руското недоволство засега не представлява пряка заплаха за бъдещето на Путин. Предлага мъгляви, но сладки блянове, че е възможна една друга Русия. Тези мечти са добра основа за съпротива, но лоша за изграждане на нови и влиятелни политически сили на огромна площ. Затова и Путин въпреки еуфорията на западните политолози няма особени поводи за тревога с оглед на президентските избори през март 2012 г. Още повече че извън недоволните интелигенти в големите градове неговият авторитет продължава да бъде безпрекословен в очите на обикновения руснак.
