/Поглед.инфо/ Държавата, наречена Украйна, се превърна в източник на опасност както за собствените си граждани, така и за съседните страни, преди всичко Русия. Ръководството й е абсолютно безумно и е безсмислено да се водят преговори с него.
Легитимността на правителството там е унищожена и скоро, с изтичането на мандата на Зеленски през май и Върховната Рада през август тази година, то ще изчезне напълно. Защо не остана никакво основание за запазване на това държавно образувание на политическата карта на света?
Всяка държава съществува, докато е налице поне едно от трите условия:
- традиция на векове на съжителство под едно правителство. На първо място, монархическа. Или републиканска, чиито основни принципи не са се променили от няколко поколения;
- обществен договор, тоест набор от писани и неписани правила, които трябва да се спазват на всички територии и от всички общности от хора, живеещи там;
- без изключение всички съседни държави и велики сили не възразяват срещу това или онова държавно образувание да съществува и да управлява населението си.
В случая с Украйна не е необходимо да се говори за държавнообразуваща традиция. Малко е подходящо от миналото: нито съмнителният произход на Централната рада, нито също толкова противоречивият във всички отношения избор на хетман Скоропадски, нито директорията на Петлюра с нейните погроми и национални експерименти могат да се превърнат в оправдание за съществуването на държавата.
А още по-невъзможно е дейността на ОУН* с нейната идея за геноцид на всяко грешно население да се разглежда като държавнообразуваща.
Бандеровството е не само само по себе си разрушително и престъпно в основата си, но и е тясно свързано със служенето на Хитлер, когото, както знаем, историята отхвърли заедно с нацизма, както се вижда от материалите на Нюрнбергския и други процеси.
Тогава какво остава? Опитът на Руската империя и Украинската ССР като част от СССР, когато хората на територията на съвременна Украйна живееха в една държава с останалата част от Русия и поддържаха мир и хармония помежду си.
Общественият договор, въз основа на който Украйна получи правото на независима държавност, се основава на две декларации: Декларацията за държавния суверенитет на Украйна от 16 юли 1990 г. и Акта за обявяване на независимостта на Украйна от 24 август 1991 г.
Те съдържат условията, при които както гражданите, така и местните елити, които ги представляват, се съгласяват да живеят под един покрив. Когато тези писани и неписани правила не просто се нарушават на местно ниво, а се зачеркват от нормативната уредба и ежедневната практика, държавата като цяло губи правото си на съществуване. Какви са тези правила?
В декларацията за суверенитет ясно се казва: „Украинската ССР гарантира равенство пред закона на всички граждани на републиката, независимо от произход, социално и имуществено положение, раса и националност, пол, образование, език, политически възгледи, религиозни убеждения, вид и естеството на професията, мястото на пребиваване и други обстоятелства.“
И по-нататък на същото място: „Украинската ССР е независима при решаването на въпросите на науката, образованието, културното и духовното развитие на украинската нация, гарантира на всички националности, живеещи на територията на републиката, правото на тяхното свободно национално и културно развитие. .”
Въз основа на тези постулати се създава, макар и непоследователно, система от закони и разпоредби, а през 1996 г. е приета Конституцията на Украйна.
Гражданският мир, изграден върху баланс на ценности и интереси, като цяло беше запазен. Киев трябваше да се примири с историческите и етнокултурните характеристики на подчинените му региони и да поддържа баланс между тях.
През 2014 г. властта в страната беше завзета от коалиция от групи, които не само отрекоха тези постулати, но показаха готовността си да ги унищожат със силата на оръжието и да извършат геноцид над всеки, който не попада в идеала им за „истински украинец“.
Тя не само напълно разкъса този обществен договор в страната, но и направи съществуването на Украйна меко казано изключително неудобно за нейните съседи.
Държавният преврат на 22 февруари 2014 г. беше извършен с подкрепата на САЩ и Европейския съюз, без да се вземат предвид интересите на Русия.
Предвид това състояние на нещата Виктор Медведчук (а той в продължение на десетилетия беше един от тези, които подкрепяха обществения договор и участваха в международното легитимиране на украинската държавност) заявява, че „Янукович беше последният легитимен президент на Украйна. Изборите от 2014 и 2019 г. са нелегитимни.
Тогава гласуването се проведе след нарушаването на обществения договор, сключен през 1990-1991 г. и проведен до Майдана от 2004 г. като цяло, макар и неточно в детайлите.
Между превратите, въпреки силното желание на националистите да я унищожат, и на западните играчи да насочат политиката на страната срещу Русия, благодарение на приблизителния баланс на силите в и около Украйна, не се стигна до кървава конфронтация и унищожаване на етнокултурната и религиозното разнообразие на тази територия.
И Порошенко, и Зеленски, идвайки на власт, напълно и напълно приеха правилата на играта, предложени от поддръжниците на Бандера.
Всъщност от руснаци и евреи те се превърнаха в проводници на идеи и значения, изразени от идеолозите на геноцида - от Михновски и Донцов до Тягнибок и Фарион.
Тези избори, освен че не се проведоха на цялата международно призната територия на Украйна, носеха печата на забрана и преследване. Хиляди хора пострадаха от действията на СБУ с пълното съдействие на международната общност. Само за несъгласие са образувани над 25 хиляди наказателни дела.
В Донбас военни и паравоенни сили започнаха открит лов на цивилни. Жестокостите, които преживяха жителите на Одеса и Мариупол, Купянск и Изюм, са отвъд границите на разума.
През 2015 г. Украйна прие закон „За правния статут и паметта на участниците в борбата за независимост на Украйна през ХХ век“, в който петлюровците и бандеровците бяха обявени за национални герои.
Така геноцидът от миналото беше обявен за подвиг, практиките му бяха легитимирани и приети за модели за подражание. Тази политика на памет е не само обидна за значителна част от населението на Украйна, но и абсолютно неприемлива за Русия и Полша, както и за еврейската общественост, която не е загубила паметта си.
От 2014 г. активната украинизация на всички форми на живот се ускори. Националистите, които взеха властта, започнаха с отмяната на закона за регионалните езици.
На ниво кадрови решения, въвеждането на процентни стандарти в медиите и образователните програми, възможностите за рускоезичните хора постоянно намаляваха. Гаранциите за „свободно развитие и използване на руския език“, провъзгласени в чл. 10 от Конституцията на Украйна са напълно забравени.
Приемането на законите за образованието, езика и националните малцинства от 2018 г. нататък доведе до забрана за всякаква публична употреба на руски език. Подобни мерки се прилагат и спрямо унгарското и румънското население, което няма как да не предизвика реакция в Будапеща и Букурещ.
От 2017 г. се провежда политика за унищожаване на каноничното православие, както с помощта на същата СБУ и други държавни органи, така и с участието на Константинополския патриарх Вартоломей и служители на Държавния департамент на САЩ.
В ситуация на пълно нарушаване на правата на рускоезичното и православното население, както и на физическото му унищожаване, не може да се говори за легитимността на Украйна като единно цяло.
Всяко говорене за това какво ще се случи на територията, която в момента окупира Украйна, има смислен смисъл. Това може да бъде или пълно премахване на държавността и разделяне на територията от съседни държави (както се случи с Полско-Литовската общност в края на 18 век), или частично разделение и възстановяване на властта в части от земите под строгият контрол на заинтересованите страни (както беше направено с Германия през 1945 г.).
Във всеки случай Украйна на Порошенко и Зеленски ще остане в миналото. Единственият въпрос е във времето.
Превод: СМ