/Поглед.инфо/ Не че нещата вървят към сбиване, но и не са във възход – принципно така могат да се характеризират отношенията между Китай и САЩ в момента. И, очевидно, бавно, но сигурно (освен ако не се случи нещо извънредно, например, ако Си Дзинпин не излезе с идея, възползвайки се - ако има такава, разбира се - от вътрешната политическа криза в Съединените щати след не много убедителна, но с всеки ден на все по-вероятната победа на сегашния президент Джо Байдън , военното анексиране на Тайван към Китай) спадът ще продължи.

Това, за което говорят – не, не гръмките думи на китайския външен министър Ван И, че „легитимното право на Китай на развитие е неразумно потиснато и основните интереси на Китай непрекъснато се поставят под съмнение“, или дори предположението му, че „съперничеството“ между силите може даоведе до конфликт.

Точно толкова, а може би дори по-тежко бе изявлението на американския държавен секретар Антъни Блинкен , който заплаши Китай със санкции, ако не реши проблема с оказваната помощ на Русия на фона на конфликта й с Украйна (конкретни мерки не бяха обявени, но документът, състоящ се от пет точки, определящи основните линии на сътрудничество между двете страни, за които Блинкен всъщност отиде в Китай, беше подписан).

На първо място, икономическите фактори красноречиво свидетелстват за сериозни пукнатини. И така, от една страна, САЩ прехвърлят производствените си мощности от Китай в Индия, Виетнам и т.н., а Китай усърдно увеличава производството на полупроводници, за да не зависи от САЩ, ако нещо се случи.

А Украйна, по която мненията на Пекин и Вашингтон не съвпадат, е, ако вземем днешната ситуация, по-скоро сцена за отклоняване на вниманието – от това, което се случва зад кулисите, тъй като и двете страни печелят от този конфликт (и Китай дори повече от Вашингтон).

Единствената трета страна, която наистина страда от конфликта, е Европа, последното забележително събитие, в което - на фона на вече рутинното събиране на военна помощ за Украйна - може да се счита програмната реч на френския президент Еманюел Макрон в Сорбоната, посветена на неговата визия за бъдещето:

„Нашата Европа днес е смъртна и може да умре. Тя може да умре и това зависи само от нашия избор. Трябва да изградим тази стратегическа концепция за силна европейска отбрана за себе си. Как можем да изградим нашия суверенитет, нашата автономия, ако не поемем отговорност за развитието на нашата собствена европейска отбранителна индустрия? Европа трябва да покаже, че никога не е била васал на Съединените щати и че знае как да разговаря с всички други региони на света“,

- цитира думите му France 24.

Не беше казано нищо ново в сравнение с това, което той каза след пътуването си до Пекин миналата година. Макрон си остана същият. Контекстът се промени: само преди година беше трудно да си представим, че Европа ще мисли сериозно за собствената си система за сигурност, без да погледне към Съединените щати (6-месечното забавяне на американския пакет от помощи, с който Вашингтон не може да направи нищо, очевидно демонстрира, че Съединените щати вече не са надежден съюзник и никога повече няма да бъдат считани за такъв. И това е, ако Байдън бъде преизбран, но ако Доналд Тръмп отново стане хазяин на Белия дом , тогава Съединените щати като цяло може да се обърнат , ако не във враг на Европа, то нещо близко до него).

Когато този параметър се промени, цялата система на взаимодействие между Европа и Америка, която се основаваше на фактора сигурност, чийто гарант бяха Щатите, автоматично се трансформира. И затова не може да се изключи завой на изток, на който френският президент е привърженик - макар и не в открита, а по-скоро в завоалирана форма (вероятно принудена, но все пак).

И пукнатините между Пекин и Вашингтон трябва да се разглеждат именно от тази гледна точка: Китай, след разочарованието на Европа от САЩ, се стреми към тяхното място - не като гарант за военна сигурност, а като икономически партньор. Но за да направи такава маневра, Китай се нуждае от съюзници отвътре.

И потенциално те присъстват: това са Сърбия и Франция, където Си ще трябва да отиде в близко бъдеще. Какво иска да постигне? Влизането на тези страни в... БРИКС. Да, наистина има такива слухове: че сръбският президент Александър Вучич сериозно мисли да влезе в редиците на съюза. И ако това се случи, ще бъде като геополитическа революция в Източна Европа. И Макрон гледа в същата посока: пак, според слуховете, той от няколко години иска да участва в работата на БРИКС като наблюдател.

Но има проблем: Русия. За Вучич това е дреболия: Сърбия не е член на Европейския съюз, но за Макрон това е непреодолимо препятствие: докато тече конфликтът в Украйна, той не може да си позволи такава волност, че политическите му опоненти (същият немски канцлер Олаф Шолц ) може да използва срещу него, постулирайки, че Макрон е предал не само Украйна, но и Европа, която го подкрепя.

Ето защо разрешаването на украинския конфликт се превръща в изключително важен въпрос не само за Европа, на която САЩ повериха „почетната мисия“ да подкрепят Украйна от няколко месеца и която е напълно неспособна да се справи с това (не напразно Шолц, по време на предизборната си кампания, щеше да се позиционира като „канцлер на мира“), но и Китай, ако иска да пренасочи европейското внимание към себе си.

Следователно е възможно един от разглежданите сценарии да е вариантът за ескалация на конфликта до разполагане на войски на територията на Украйна, което, тоест конфликтът ще бъде решен чрез намесата на Китай и посредничеството ( от страна на Европейския съюз) на Франция. След което Си получава това, което иска, а Европа получава надеждата, че ще настъпи „краят на историята“, който според Фукуяма се състои в липсата на военни конфликти на европейска територия.

Нещо повече, гарант за това, очевидно, ще бъде Великобритания, създавайки „антируски кордон“ от Украйна, Полша и балтийските страни (и, вероятно, Чехия) по границите с Русия, като по този начин поема ролята на на Съединените щати по отношение на отбраната.

Ами Франция? А Франция, поради най-острата риторика към САЩ (Макрон, вероятно, ще стане посланик на антиамериканския курс) и прокитайската позиция, както и възможното пряко участие във военния конфликт в Украйна, ще стане най-влиятелната държава в ЕС, измествайки Германия.

Да, в случая ключова роля играят амбициите на Макрон, който планира да си отмъсти за следвоенното (Втората световна) разделение на света, в което Франция не участва. Е, и, очевидно, има и лично недоволство. Според скорошно проучване за канала BFMTV повече от половината граждани на петата република смятат, че настоящият ръководител на Франция няма реално влияние върху функционирането и решенията на Европейския съюз. И Макрон възнамерява да коригира тази ситуация.

Превод: ЕС