Ако следите как други европейски държави се отнасят към своите предприятия, можете да изпаднете в потрес
Случаят с ВМЗ - Сопот, не е просто поредната приватизационна сделка в България. Този случай събира като във фокус отношението на държавата към родното производство, износ и конкурентоспособност; към живите хора, наречени работници; към поведението на нацията ни в един свят на жестока конкуренция; в крайна сметка - към просперитета или продължаващото затъване на България в блатото на едно колективно безразличие към бъдещите поколения.
Днес в 15 ч. изтича удълженият срок за подаване на обвързваща оферта от кандидат-купувач. Срокът беше удължен, защото единственият кандидат - "Емко" ЕООД на Емилиян Гебрев, поиска съкращаване на 1800 души от 3200-те работници персонал на предприятието. Синдикатите не се съгласиха. Държавата, в лицето на министъра на икономиката Добрев, не се съгласи. Аргументът беше, че в стратегията за приватизация на ВМЗ - Сопот е записано, че купувачът трябва да запази в продължение на три години както броя на заетите, така и определения към момента фонд работна заплата. Да започнем с въпросите. Първият логичен въпрос е:
"Защо някой ще иска да купи предприятието?"
Още в началото изключваме отговора, че на пазара се намира някой луд, който има много пари, не знае какво да ги прави и решава да ги хвърли във въздуха като новогодишен фойерверк. Единственият нормален отговор е, че този някой иска да вложи едни пари, които да станат повече пари. Ако от завода не може да се печели, просто няма да се появи купувач. Как може да се спечели? По три начина. Предприятието се стабилизира, намират се поръчки, т.е. пазари, и то започва да връща вложените средства с разчет да занули разходите и да започне да носи чиста печалба. Вторият начин - купувачът си прави сметка, че ако разпродаде активите, унищожавайки завода, било под формата на мощности, било под формата на скрап, ще получи повече, отколкото е дал. Такъв беше случаят с "Кремиковци", при който една офшорка спечели за "отрицателно" време 16 милиона лева (1). Третият начин - унищожава едно производство, което пречи на друг производител. Последният му възстановява разходите и му плаща допълнителни пари за извършената услуга.
Какво казва "Емко" ЕООД в случая с конкретното искане за съкращение на две трети от персонала? Той казва следното: "Направил съм си сметките и в момента не мога да поддържам такъв персонал, защото обемът на работата днес не го позволява".
Отговорът на синдикатите не е изненада. Те са длъжни да бранят всеки работник и всяка заплата и не им е работата да влизат в логиката на работодателя, особено в дългосрочната му логика. Синдикатите по принцип са щит срещу инстинкта за максимална печалба, който жертва интереси на наемния труд. Синдикатите са оръдие за постигане на компромис. Тяхна функция е да се противопоставят на ситуация, в която работодателят може, но не иска да запази определен статут на наемния труд (2). Синдикатите са ясни.
Интересно е какво казва нашата държава
Тя казва следното: "Аз не мога да плащам толкова заплати, защото няма толкова работа. Ти, купувачо, обаче си длъжен да можеш, защото така е записано в нашата Стратегия".
Все пак, може или не може? Със своето поведение държавата твърди и двете. Записвайки го в Стратегията, тя твърди, че може. Отказвайки с месеци да плаща заплати, тя твърди, че не може. Това е парадокс, който се решава само при следното допускане: "Г-н Гебрев (в конкретния случай) може това, което не може държавата като цяло". "Г-н Гебрев е по-способен и по-можещ от държавата". "Г-н Гебрев със собствен капитал на "Емко" от порядъка на 80 млн. лева и със своя годишна печалба от порядъка на 17-20 млн. лева може това, което държавата не може с цялата си собственост, с всичките си активи, с на практика неограничените си възможности да взима заеми, с цялата си дипломация, която може да търси пазари при всичките си прекрасни взаимоотношения със САЩ, които във васалните си страни разрешават или забраняват на някого да търгува с оръжие".
Такова съотношение на силите между Давид и Голиат не е възможно. Абсурдно е да си го помислим.
Остават два логични изхода. Първо, това, което е записано в Стратегията, не е възможно. Второ, записаното е възможно, но държавата не иска да го свърши. С други думи,
държавата иска да се отърве от казуса
а ако някой може, да го решава. Дали ще го реши обаче, нея не я интересува. Не я засяга.
Ако не е възможно да бъдат запазени позициите на наемния труд, държавата защо го иска от купувача? Няма друго логично обяснение освен това, че държавата иска да се провали сделката. Не "допуска го", не "може да се случи", а го "иска". Провалянето на сделката и твърдението на държавата, че не може да стабилизира дружеството, не може да му осигури договори, не може да му осигури бъдеще, означава само едно. Несъстоятелност. Фалит. Изчезване на ВМЗ - Сопот. Защо да иска точно това? Държавата като политическа организация на цялото общество не може да иска такива неща. Остава обяснението, че го иска представител на държавата; чиновник, облечен в държавна власт. При такова допускане логиката се възстановява. Този чиновник може да има интерес от фалита на дружеството. На него ще му плати този, който има интерес от фалита. В края на агонията все някой ще го купи за пет лева, ще продаде каквото има, ще спечели еди колко си и ще благодари както се подобава на държавата, пардон - на този, който говори от нейно име. Или пък, да се върнем на вече описана хипотеза, ще плати този, на който фалитът на предприятието му освобождава бизнес пространство.
Остава още една хипотеза. Държавата може, но не иска да се занимава с конкретно производство. Смята, че това не й е работа. "Държавата е лош стопанин", както обичат да повтарят едни платени поети на прозаичния частен бизнес. Интересно е само как държавата не е лош стопанин, когато става въпрос за цялото общество, с всичките му сложни връзки и зависимости, а лош стопанин, когато става дума за миниатюрна (на фона на цялото) брънка от веригата на цялата система. Интересно е как се съчетава твърдението, че управляващите се справят блестящо с цялата сложнотия на обществото и неговото развитие, а същите тези субекти по принцип са неспособни да се справят с едно конкретно предприятие. Интересно е как тези субекти държат талантливо в ръцете си съдбата на седем милиона поданици, а твърдят, че не могат да се погрижат за съдбата на 3200 наемници.
Разбира се, всичко си идва на мястото, ако допуснем, че могат, но не ги интересува. А какво тогава ги интересува, ако не ги интересува българското производство, българският износ, българската конкурентоспособност? Възможността за печелене на пари? Пари, които са в основата на решаването на всички на практика социални проблеми.
* * *
Предполагам всички, на които им пука за България и имат възможност да следят какво става в други бели държави, изпадат в потрес като правят елементарни сравнения. Нека да дадем само един пример. Преди дни френският министър на индустриалното възстановяване Арно Монтебур заяви след среща с профсъюзи в Париж: "Правителството на Франция продължава да счита временната национализация на предприятия като подходяща мярка за борба с високата безработица, когато компании искат да затварят промишлени мощности... Барак Обама национализираше. Германците национализират... Британците национализираха шест банки... Национализирането се очертава като много съвременна мярка. Особено когато национализираш не само загубите, но и печалбите, когато създаваш публично-частни партньорства. Това е нашата стратегия. Тя е изключително съвременна и пригодена към настоящите кризисни времена. Това е начин да накараме икономиката да работи в интерес на индустрията, а не просто да помагаме на финансовия сектор. Няма държава, която да не национализира" (По investor.bg, 30.11.2012, 08.01.2013).
Скъпи, г-н Монтебур, има такава държава. И тя се казва България. В нея, уважаеми господине, ако някой спомене национализация, промитото до пълно изглаждане обществено мнение ще го обяви за представител на мамутите от Ледената епоха, за ексцентрик, шегаджия, мръсен комунист, който няма връзка с главния си мозък. Или просто за луд. Ако някой заговори у нас за национализация, голям обществен смях ще падне. В тази държава, драги господине, ще ви обяснят, че приватизацията и само приватизацията може да реши някакви социални проблеми. А когато не могат и приватизационна сделка да направят, ще ви обяснят, че това е нормално. Нормално е да загиват предприятия, нормално е хора да умират от глад. И защо е нормално? Ако бъде зададен такъв въпрос, лапачите ще възложат на някой учен на ясла да извади дебели книги и да ви прочете нещо от някакви други учени. А лапачите ще примляскат от удоволствие, защото са си осигурили такава смазана пропагандна машина, че няма от какво да се притесняват.
Бележки под линия
(1) "Комбинатът бе продаден на 12 април м.г. за 316 млн. лв. на 26-годишния Лъчезар Варнаджиев, който по-късно го препродаде на кипърска офшорка... Заводът е натрупал 56,4 млн. лв. счетоводна печалба от ликвидацията си... Общите приходи само от ликвидацията на комбината са 332,5 млн. лв., като от тях 300,9 млн. лв., или над 90%, са от продажба на дълготрайни материални активи. (Money.bg, 16.08.2011 г.)
(2) Такъв беше случаят в края на миналата година с намерението на Лакшми Митал да съкрати 600 работници в предприятието си ArcelorMittal във Флоранж, Франция. Синдикатите му обясниха, че ако иска, Митал може да ги запази, разбира се, създавайки проблеми на щенията му за максимална печалба. Френската държава се намеси и каза на индийския милиардер: "Или запазваш работните места, или се махаш от Франция. Ние ще ти изкупим заводите". В крайна сметка Митал прецени, че му е по-изгодно да остане и да запази работни места, отколкото да продава под натиск. И си стисна ръцете с френския министър на индустриалното възстановяване Арно Монтебур.
в. Дума
