/Поглед.инфо/ Даже в нашето медийно пространство се даде гласност на гнева на Полша и Унгария относно практики и санкции на Брюксел относно техните политики в полза на суверенни права и самостоятелни решения в унисон с приетите им конституции, без съобразявани с предимство на правилата на ЕС. Няма значение дали става въпрос за съдебните им системи или за налагане на европейските изисквания относно миграционната политика на Съюза. Варшава и Будапеща не искат т.н. „супер държава в Брюксел”, както пишат в Полша, която да се управлява от Берлин. Но нямат желание да напускат ЕС. Полезно е, а и не е сигурно, че Лондон ще бъде много успешен след като избра „славна изолация” в полза на връзки със САЩ и страните от Британската общност, бившите колонии. Както казват във Варшава. Примамливо е, но няма гаранцииза полезен избор, въпреки историческите симпатии на Полша към Великобритания. И съответно вечните й подозрения към Германия и Русия. Унгария лавира доста успешно между Брюксел, Москва и Вашингтон и има своите симпатизанти сред страните от Централна и Източна Европа, включително на Балканите. Влиянието й не е за подценяване.

В тази връзка страни като Гърция, Италия и Кипър, членки на ЕС, не от вчера изразяват недоволство в Брюксел срещу практики от т.н. Източно партньорство , където потъват не малко средства на ЕС. Изтичат, а няма как да се отчете полза или принос. Според тази тройка обещаните последно 2.3 млрд трябва да се пренасочат от страните, които са включени към Източното партньорство в полза на развитие на икономиката на ЕС. Защото кризата, не само с ковид-19, създаде толкова проблеми във финансово-икономическата сфера, че всички страни-членки се задъхват, правителствата не успяват да уталожат недоволството на гражданите си и всеки поглежда към чинията на съседа. Защото не се знае как и къде се използват отпуснатите средства от ЕС за страни като Армения, Азербайджан, Беларус /той прекрати тази година членството си в Източното партньорство заради наложени му санкции от ЕС/, Грузия, Молдова, Украйна и с какво те допринасят за „демократичните реформи”. Точно това е посочената цел за отпускане на редица траншове от парични потоци към страните от бившето соц.пространство на бившия СССР т.е. страните от Източното партньорство. На практика красивите думи, които използват лидери на ЕС, за да обяснят мотивите за насочване на средства към страните от Източното партньорство нямат нищо общо с реалността. Независимо какво твърди например председателят на Европейския съвет Шарл Мишел. Той е категоричен, че „тези стъпки са в полза на всички”. С тях се осигурявало „демократично управление при спазване на върховенството на закона и се дава възможност за успешна битка с корупцията”. Практиката обаче опровергава подобни послания. Първо защото няма никаква конкретика в решенията, с които ЕС отпуска такива средства. Няма яснота за какво точно ще се използват. Дали за увеличаване заплатите на съдиите в Грузия или Украйна? Или ще се увеличава броя на работещите в институциите за антикорупционни дейности? Това сякаш е оставено за решаване на самите страни-членки на Източното партньорство. А те са в ситуация на сложно икономическо положение, мизерстващо население и на всичко отгоре са в постоянни битки на вътрешнополитическите сцени. Там елитите се борят за властта и това се случва вече десетилетия. На практика Брюксел посреща спокойно тази ситуация и предпочита да подкрепя Източното партньорство, защото то осигурява търсения от чиновниците в Брюксел т.н. санитарен кордон около Русия. Счита се, че това гарантира сигурност на Европа. Някакви си 2-3 млрд не са проблем за ЕС, когато става въпрос за влияние и укрепване на връзки с местни управленци, които принципно са настроени русофобски. Още повече, че голямата част от отпусканите средства са под формата на кредити. А дали „отиват на вятъра”, както пишат в Москва, може само да се предполага.

Все пак ЕС е оповестил около 20 проекта по Източнато партньорство , има план за инвестиции, най-вече в транспорта. Световната банка, Европейската банка за възстановяване и развитие, както и Европейската инвестиционна банка имат своята роля при осъществяванеито на тези проекти. Именно това е причината да се твърди, че повечето отпуснати средства са под формата на кредити. Иначе какво ще правят банките там? Но всъщност местните управляващи не винаги успяват целево да реализират отпусканите средства. Има информации, че в Украйна например се е предвиждало да се ремонтира път Киев-Одеса, магистрала М-05, а и да се направи обходен път около Лвов, за което са били осигурени 450 млн кредити. Но път няма. На Изток често има практика да се снима, например 1 км построен път, за да се отчетат определени средства, пък после я има магистрала, я не. Дали това е начин за корумпиране на местния елит може да се спори, но вече и в Брюксел някои си дават сметка, че не се знае къде отиват парите. Изестна е и практиката част от средствата да се връщат в Брюксел под формата на направени консултации от западни специалисти. На Изток се предполага, че няма такива експерти. Може, ама не е много сигурно.Както не е много сигурно как това подпомага демокрацията или демократичните реформи. Затова се появяват и анализи, в които се казва, че източните страни се превръщат в „суровинен придатък” на ЕС. Предпочитат да изнасят суровини, по-лесно и евтино е, а не да изнасят стоки с добавена стойност. Така и така парите остават по джобове. А когата в такива страни има и военни стълкновения, например за Нагорни Карабах или ситуацията с Донбас, тогава каква е гаранцията, че отпускани средства няма да отидат за внос на ново оръжие? . Обикновено военна техника, оръжие се внася от САЩ, Израел /като в Азербайджан/ или Турция с нейните „Байрактар” /Азербайджан и Украйна/, което никак не е по вкуса на Брюксел. Но това са съюзнически отношения и не винаги им се дава гласност. Както се случва и с информации, че чрез организирани от Сорос в Грузия НПО-та се разпределят европейски пари.

Значи ЕС е толкова богат и щедър, че може да си позволи да не търси отчет? Знае ли човек в тези променливи и наистина необичайни времена ! Ако ковид-епидемията не отрезви европейските лидери, може би това ще се случи след позиционирането на т.н. нов световен ред. Засега Брюксел е като Франция – колеблив, има желание, но няма решителност и собствена воля. Берлин е в период на промяна на управляващите и не е ясно дали ще стане най-важния европейски партньор на САЩ. Въпреки желанието, казват, да „споделя влияние с Москва”. За малките страни като България или тези от Източното партньорство е период на ослушване и без резки движения. Което не винаги се разбира от големите играчи. Предстои отрезвяване, но посоката и за това не е ясна. Но ако се постигне контрол върху изразходването на отпускани европейски средства, за да не отиват за корумпиране на местни политици, това вече ще е повече от достатъчно. И награда за търпението на гражданите от постсъветското пространство, което сега се именува Източно партньорство.Санитарният кордон около Русия е друга тема. Определено ще има събития и в тази посока. Поне такива са сигналите на този етап.