/Поглед.инфо/ България излиза от Първата световна война победена, без армията да е претърпяла поражение, с подписването на примирие в гр. Солун (29.ІХ.1918 г.), а на 3.Х.1918 г. абдикира Цар Фердинанд І. На власт, след проведените Парламентарни избори на 17.VІІІ.1919 г., е БЗНС в коалиция с Народняшката и Прогресивно-либералната партия, а министър-председател е Александър Стамболийски.

На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой-сюр-Сен е подписан Ньойският  договор,  за края на Първата световна война между страните победителки и България. Той основателно се възприема като ”диктат”, понеже е направо убийствен за страната ни. В огромен по обем документ от 296 члена, обхванати в  13 части, са засегнати всички области от живота на тогавашната българска държава. От снагата на България са отнети 11 278 кв км и 237 472 българи остават да живеят под чужда воля. В част ІV на договора са включени тежките военни клаузи. България е разоръжена. Тя се задължава да поправи напълно причинените от нея загуби и жертви на Съглашението и да изплати репарации в размер на 2 млрд. 250 млн. златни франка, чрез полугодишни вноски в срок от 37 години. България се задължава да предаде на Сръбско-Словенското кралство, Румъния и Гърция общо 70 825 глави добитък, а като компенсация за разрушенията на каменовъглените мини в Сръбско-Хърватско-Словенското кралство по 50 000 тона каменни въглища в продължение на 5 години.

България е окупирана от войски на Съглашението. Съгласно чл. 130 от  договора, в София е учредена Съюзническа Контролна комисия,  в която като представител от българска страна участва един комисар. В част ІV на договора, се излагат  военните клаузи (отдел І), морските клаузи (отдел ІІ) и въздушните клаузи (отдел ІІІ),  които България се задължава строго да спазва. 

Отдел І  касае сухопътните войски. Той съдържа пет глави с общо 18 члена и  пет таблици. Спираме се само на две от тях.  Първата глава (Общи клаузи) има само два члена   (64-и  и 65-и), но те са основни. В чл. 64 е посочено, че  в течение на три месеца след подписване на договора, военните сили на България трябва да бъдат демобилизирани в размера, подписан по-долу, а във чл. 65, задължителната военна служба се премахва и армията трябва да се съставя само от доброволно постъпване в нея. Втората глава (Численост и кадри на българската войска) постановява с чл. 66, че  военнослужещите не трябва да надминават 20 000 души, вкл. офицерите и чиновниците от допълващите части. Поставя се условие, че картечниците, оръдията и гаубиците не трябва да надвишават количеството, определено за 1000 души, смятано  по общата численост на войската, съобразно таблица V-та. Чл. 67 ограничава формираните единици до дивизия, а чл. 68 забранява всякакви мерки за мобилизация. По-нататък се постановява, че числото на стражарите, митничарите, горските стражари, местните и  общинските  полицейски агенти и други подобни служащи въоръжени с пушки не трябва да надвишават в никакъв случай цифрата 10 000 души. Допуска се създаването на Погранична стража от доброволци  до 3000 души. В учебните заведения, училища и университети не може да се води военно обучение и т.н. Без да сме пристрастни, не може да не направим аналогия със сегашното състояние на българската армия.

Отдел ІІ – морски клаузи, се състои от шест члена. Тук се постановява, че от деня на влизането на договора в сила, всички български военни кораби, включително и подводниците, се смятат окончателно предадени на Главните съюзени и  сдружени сили.  България има право да поддържа по р. Дунав и по своите брегове, за полицията и надзора на риболова, най-много ЧЕТИРИ  миноносци и шест автомобилни лодки. Всичко подобно, което се строи в момента, следва да бъде ликвидирано.

Отдел ІІІ – клаузи  за   военното и морското въздухоплаване,  съдържа  пет члена. С тях се постановява, че България не може да има никаква военна или морска авиация, както и  управляем балон. В двумесечен период следва да бъде ликвидиран личния състав на въздухоплаването. България се задължава да предаде на съюзниците  целия си военен и морски въздухоплавателен материал и се забранява  фабрикацията, вносът и износът на въздухоплавателни апарати.

Отдел V – Общи клаузи, дава  някои общи задължения на българското правителство като:  да  приведе българското законодателство в унисон с договора; да не акредитира в чужди страни военни делегации; да не позволява български поданици да постъпват в чужди армии, за да се подготвят във военно  отношение и др.

В изпълнение на наложените  ангажименти, с Указ № 25 на Цар Борис ІІІ, се обявява приетия  на 21 юли 1922 г. Закон за обезоръжаване на населението на България, съгласно Ньойския договор.  С чл. 1 се постановява, че „носенето, купуването и продажбата на всякакво оръжие, бойни припаси или боен материал от всякакъв вид, е забранено, както за отделни лица, така също и за дружества, организации и институти от каквото и естество да са те.” Като боен материал се определят оръдията, гаубиците и мортирите и боеприпасите за тях, както и „всичко носимо бойно оръжие и картечници от модел употребяван в българската войска или  в друга армия, както и пистолетите или револвери, модела на които ще се определи  в последствие от Посланическата конференция, ако изобщо такъв се определи”.  С чл. 2 се задължават всички частни лица и дружества в срок от 40 дни да  предадат оръжията и боеприпасите в най-близката полицейска или жандармерийска част. В чл. 3 се посочва, че след този срок наказанието е глоба до 1000 лева или до 3 месеца затвор.             

По-късно се приема и специален Закон за фабрикацията, вноса и износа на  военни материали. Той е  утвърден с Указ № 2/09.01. 1925 г. и обнародван в „Държавен вестник” бр. 238/ 26.01.1925 г. С него се нанася тежък удар на производството, вноса и износа на военни материали, както и на въоръжената сила на страната – войската и полицията. Забраните и ограниченията  в закона (той е само от  осем текста), са изключително големи, каквито никога не е имало в най-новата ни история. И дай Бог никога вече да не повтарят!

С чл. 1 на закона тотално се забранява фабрикуването в България на военни материали извън тези, „които са необходими на войската, пограничната стража, жандармерията, митническите и акцизни стражи и други милитаризирани организации, определени чрез закони и правилници, и на които общото число не може да надвишава посочените  в договора” , т.е. 33 000 души, въоръжени с пушки. Военните материали се  обобщават в 32 категории. В тях се включват както самите оръжия: оръдия гаубици, мортири, минохвъргачки, картечници,  ръчни оръжия, саби, ножове, гранати и др., така и боеприпасите за тях, както и съответните прибори, принадлежности, резервни части, средства за ремонт, превоз и др. Не  са пропуснати и военни прожектори, специалните коли за возене на боеприпаси, телефонни апарати, колите за  инженерните войски, полските кухни и хлебопекарници, походните ковачници и работилници, а също така инструментите и машините за фабрикация на оръжия и боеприпаси и т.н.  В специална забележка се указва, че като военни оръжия се считат „всички пушки и карабини, пълнещи се откъм затворната част и стрелящи с куршуми. Считат се като ловджийски пушки, следователно не военни, пушките и карабините, на които патронната камера не позволява използването на муниции, намиращи се  в употребление в коя да е армия”. Относно пистолетите и револверите, за невоенни се считат тези, които имат калибър до 6.35 мм, а дължината на канала на цевта не надминава 10 см! Приема се, че те са предназначени за  лична отбрана.

Забранява се обаче, без изключение, производството, вноса и износа  на: танкове, блиндирани коли, въздухоплавателни  уреди, характеристиките, на които не са съгласно установените  предписания  на  Контролната комисия и специални въоръжения за тях – бомби, торпили, картечници, специални оръдия, както и апарати за насочването им; задушливи, отровни и  сълзотворни газове и апарати за изхвърлянето им, т.е. всяко модерно тежко въоръжение. Пропуснати са корабите и въоръжението им.

В чл. 2 се указва, че производството на военни материали, изброени в посочените 32 категории на чл. 1 „се разрешава само в една фабрика, управлявана от държавата”. Изискването е с оглед на стриктния контрол.

Държавната военна фабрика се изгражда в София на базата на Софийския артилерийски арсенал, а през 1927 г. се  премества в гр. Казанлък. По-нататък се посочват точно изискванията към ограничения инвентар и производството, които също са впечатляващи! Фабриката трябва да работи максимум 8 часа дневно, 250 дни в годината. Количествата произвеждани оръжия, боеприпаси и др. също са точно определени: пушки и карабини с ножове – на месец 300 парчета; военни пистолети – на месец 30 парчета; картечници всички видове – на месец 3 парчета;  оръдия гаубици и мортири с лафети – за година  2 парчета; саби – на месец 50 парчета; патрони за носимото оръжие – за работен ден - 40 000 парчета; снаряди за артилерията – за работен ден 25 парчета; снаряди за минохвъргачки - на ден 5 парчета и т.н. Тези числа се определят като допустим максимум, но  се коригира с изискването, че „годишното производство ще трябва да бъде винаги  ограничено  с оглед на най-необходимото за поддържането на оръжието и бойните припаси в комплект, съгласно указанията в чл. 1“. А там видяхме каква е живата сила и какви оръжия се допускат за въоръжаванeто й.

Само за сравнение соча, че по време на Балканската и Междусъюзническата войни (1912-1913 г.) пушките и карабините достигат 378 660  броя, пистолетите „Парабелум” - 4 450 бр., револверите „Смит &  Уесън” - 1508 бр., сабите (кавалерийски и артилерийски) - 17 218 бр., палаши и тесаци - 2280 бр., картечници 8 мм. „Максим–Шпандау”, обр. 1908 г. - 232 бр., бомбохвъргачки - 30 бр., а  оръдията общо - 1228 бр. (полеви, планински и крепостни). За основното пехотно оръжие – Пушките „Манлихер”, обр. 1895 г., са били осигурени по 700 патрона на цев, което е недостатъчно за по-продължителна война. Аналогично е положението и с артилерийските боеприпаси – на скорострелно (с противооткатно устройство) оръдие - 723 снаряда, на нескорострелно – 530 снаряда, а на обсадните (крепостните) - 550 снаряда. Въпреки това, стрелковото оръжие на войската е било недостатъчно. Без огнестрелно оръжие на фронта заминали инженерните войски, както и македоно-одринските доброволци. Те се снабдявали с пушки, събрани от  загиналите и ранените. Недостатъчни били пистолетите „Парабелум” за офицерите, поради което се наложило да се раздадат револверите „Смит &  Уесън” и други, събрани  от населението, но много от тиловите офицери и чиновническия състав (техници и др.) заминали на фронта само със саби.

В  забележка към чл. 2 се прави един жест – при наводнения, пожари и др. на военни материали, повреденото количество може да бъде подменено с ново, чрез засилване на  производството на фабриката, но… със съгласието на  Контролната комисия.  В чл. 3 на закона се посочва, че само в Държавната военна фабрика може да се изучават, изпитват, изследват или прилагат нови изобретения с военен характер. Забранява се  също така внос, износ и производство  от частни фабрики на всички „открития, изобретения или приложения, които науката и индустрията могат да направят в бъдеще, и които, макар и да не влизат в нито една от показаните по-горе 32 категории, биха имали изключително военна цел“… Коментарът считаме за излишен.

Устройството и функционирането на  Държавната военна фабрика се предвижда да стане с допълнителен закон (чл. 4). С чл. 5 се забранява вноса и износа на военни материали, съставляващи изброените 32 категории в чл. 1 от закона, както и на машини и инструменти, предназначени за производство на такива материали. В специална забележка към текста се пояснява, че военни материали, които не може да се произвеждат в Държавната военна фабрика (оптически прибори, T.S.F. и др.) ще може да се внасят от вън, но… след разрешение от Контролната комисия!  Производството, вноса и износа на  експлозиви от частни лица и предприятия се разрешава само ако те са предназначени за индустриални цели (чл. 6). Предназначените за военни цели са забранени за частните производители! Освен това се правят уговорки, че производството следва да бъде в количество, потребно за изработване само на необходимите  индустриални експлозиви, а черните барути няма да се считат за  военни, ако назърняването и формата, в която се произвеждат, са съобразени с тези, приети за ловджийските и минните барути.  В чл.  7 се посочват наказанията за неспазване на разпоредбите на чл. чл. 1, 2, 3 и 5 от закона - глоба  1000 лева или затвор до 3 месеца, ако виновният не  подлежи на по-тежко наказание.

Както се вижда, ограниченията върху военния потенциал на страната са жестоки. След  изземването и  унищожението на наличното оръжие на победения български народ не се дава възможност за наваксване на загубеното. Свеждането на  въоръжените сили на Царство България до унизителните цифри в чл. 1 на Закона и ограничителните мерки за производство на военна продукция и материали, поставят държавата „на колене” пред т.нар. Велики сили. Това е и една от най-тежките последици на Първата  национална катастрофа, за която е гласуван специален Закон за съдене и наказване  виновниците за народната катастрофа. (Д.В., бр. 203, 1919 г.). Принудителното разоръжаване е било неизбежно, под диктата на клаузите на  Ньойския договор.

С течение на годините и изменението на външнополитическата и вътрешнополитическата обстановка, последиците на договора избледняват и страната постепенно излиза  от тежкия погром. Погледнато от височината на изминалите години, този период е много поучителен за нас и за всички политици в днешно време, които допуснаха доброволното разоръжаване на България, като забравиха завета на дедите: „Деца на Роден край – пазете си земите, от враг и гнет, от близо и далеч!”.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели