/Поглед.инфо/ Наскоро стана ясно, че Върховният административен съд е отхвърлил всички жалби срещу намеренията за събаряне на паметника „1300 години България” пред Националния дворец на културата. С това окончателно решение се открива пътят към премахването на столичен монумент с национално значение, който заради занемареното му състояние се е превърнал от символ на оцеляването на нашата хилядолетна Родина в емблема на нейния упадък в последните десетилетия.

За мотивите на съда, за независимостта, безпристрастността, обективността на решението може и да има какво да кажат юристите. На мен, честно казано, правният аспект ми е една идея по-неразбираем и няма да го коментирам. Като български гражданин обаче съм длъжен да изразя своето лично мнение. Не просто не споделям, а направо не разбирам желанието на наши съграждани, на самозвани гласове на гражданското общество, на амбициозни политици или самозабравили се официални лица постоянно да се взират назад в историята ни, не за да научат нещо, а защото се увличат по триенето на редове и символи от нейните страници – срамуват се от нея, все искат да я редактират, да заличат онова, което смятат, че ги комплексира, вместо да пишат собствена, достойна по съдържание, страница.

Да, Свинксът в Гиза е езически символ, неприемлив за монотеистичните религии, а Хеопсовата пирамида – израз на култ към личността, несравнимо по-мащабен от „изхвърлянията” на тоталитарните режими от по-нови времена. Да, календарът на всеки смартфон с Андроид е по-точен и функционален от Стоунхенджа на друидите. Да, Манекен Пис е статуя на голо дете в центъра на Брюксел... и какво от това? Всички тези паметници стоят до ден-днешен, пазят се от наследниците на техните създатели, въпреки разликите във вкуса на поколенията и независимо от цената на реставрацията. Да отбележим също, че те предизвикват, ако не преклонението, то поне интереса на туристите, макар че историческата памет е много по-важна от меркантилността на неин гръб.

Има ли значение дали говорим за извисяващия се все още, виновно „комунистически” монумент „Тринадесет века България” или за мемориалните плочи на загиналите от I-ви и VI-ти пехотен полк, поставени по царско време и разкарани от някой предходен полит-естет? Сещам се за поне 1 300 причини да не драскаме и боядисваме, да не поругаваме и да не рушим паметниците си, да не уринираме в градинките им и да не си поставяме графитените подписи по тях... да не заприличваме на едни днешни варвари, които предизвикват отвращението на съвременната цивилизация – с кирки и с калашници...

Грозен бил паметникът на вековна България... И аз не съм красив. Даже и грозен мога да бъда, в онзи старобългарския, старославянския смисъл на думата. Но такъв съм сега, такъв ми е генът... Не се отказвам от него, ако ще на нищо да заприличам. Не се отказвам от България, нищо, че на нищо не прилича. Не се отказвам от историята й – малко чужди истории приличат на нейната... Не се отказвам от тези 1 300 години – колко кости слягат под тях?! Не се отказвам и от символите, които ги възхваляват – красиви, грозни... нека преценяват следващите поколения! Те да събарят, ако ги е срам... по-точно – ако не ги е срам, да събарят!

А вие, „господа” съвременници с бащи „другари” – стига сте насаждали на цял народ вашите комплекси. Тях демонтирайте, не паметниците!

***

Щях да приключа дотук и може би щеше да е достатъчно. Но не мога… не мога, защото има какво още да се каже на тема „българска памет“. И най-важното, мисля си, е да приемем, че паметта е нещо обективно. Тя не може да е срамно нещо, не може да е украсено или оцветено нещо, естетически издържано или безвкусно. Може само да я има или да я няма – 0 или 1. Толкова е просто.

Летяща чиния, тоалетна чиния, идеологически или исторически монумент – Паметникът на Бузлуджа го има! Той е част от паметта ни и трябва не просто да остане, а и да се реставрира, ако уважаваме сами себе си, разбира се. Та нали не толкова отдавна милион партийни членове са му се възхищавали – вярно, много от тях вече не искат да си спомнят и да им припомнят за партийния билет. Та нали и днес в подножието му всяка година се събират десетки хиляди от онези, които не са изхвърлили членски карти, заедно с техните деца, близки, приятели. Нали толкова много хора са вярвали, борили са се, загивали са за идея, дала на България социални, здравни, образователни и стопански стандарти, които днес изглеждат недостижими, изглеждат вече наистина като утопия. Защитата на паметниците не е идеологическа – и тези на „живата торпила” Списаревски трябва да ги има и да се поддържат. А сега... той не е нито русофил, комунист, нито русофоб, фашист... Ако живееше днес, сигурно нямаше да е путинист или евроатлантик... Просто един български пилот, жертвал себе си високо в небето, за да не загиват други българи долу на земята. Няма идеология в това, а мъжко поведение, геройство, саможертва – трябва да го помним... Геройство са проявили и онези мръсни, гладни и въшливи момчета, българчета включително, които са „излекували” Европа от кафявата чума – онези, които са гинали на Драва, например... Паметникът „Альоша” е за тях, не е за Сталин.

Жалко е, че избиването на комплекси продължава да ни тласка към разрушаване на паметници вместо към издигане на нови. Вярно нямаме си много достойнства и кандидат-герои днес. Затова пък си имаме министри, които сякаш се срамуват от българското. Слушамe как външният искал турската страна да „адресира” създадените в българското общество „мисперцепции” от „отделни малки случки”, свързани с поведението на турския посланик... А военният му колега, летец-изпитател, заяви преди време готовност да се хвърля срещу „Ислямска държава”, когато българската държава няма готовност да си охранява небето сама... За ценителите на „неповторимата българска природа”, илюстрирана с пейзаж от Колорадо, няма смисъл изобщо да споменаваме... За едни голеееми „мисперцепции” става въпрос!

В интерес на обективността, добре, че има и кой да ги отсрами малко тези български официални лица. Вярно, че става въпрос за българин, чието име не звучи етнически българско (някакъв „тренд” ли е това?). Цитирам: „Запазването на паметника „1300 години България” и възстановяването на мемориалните плочи на I-ви и VI-ти пехотен полк не трябва да се противопоставят”... „Тематиката ги приобщава ги към величавата история на България”... „Паметникът „1300 години България” е изграден в чест на годишнина от създаването на българската държава и в духа на съхраняване на националната памет и история”... Той представлява „авангардно решение със стилна пластика и е основен елемент в цялостната градоустройствена композиция, а посегателството върху него ще наруши градското пространство”... И още: „Необходимо е той да остане и да бъде възстановен във вида, в който е издигнат или променен по преценка на автора”. И най-вече: „Политическата мъдрост и творческата потентност на българските творци може да намери решение по пътя на съзиданието и помирението, а общественият дебат за съдбата на двата паметника ни предоставя шанс да докажем, че българският народ има историческо чувство и ценности, които са над конюнктурата на деня”. Край на цитата от Веждито. Той поне е специалист в това, за което говорим.

Има 1300 причини да не слушаме онези, които искат да трият, цапат или демонтират историческата памет на България... Всъщност, причините вече са повече от 1330!