/Поглед.инфо/ Ода за Унгария, елегия за България
отзив на Милена Върбанова за „Унгарски дневници“,
автор д-р Радко Ханджиев, изд. „Мултипринт“, София, 2023, 464 стр.
Когато ми предложиха да напиша предговор към „Унгарски дневници“, изпаднах в лека паника. Понечих веднага да откажа: „Та аз не знам нищо за Унгария!“ Да, историк съм, културолог, публицист, самобитният път на унгарската нация ме възхищава, вълнува ме поезията на Петьофи и музиката на Лист. Орбан за мен е един от малцината рицари на нашето време, което ми дава надежда, че не всичко в нашия свят е безумие и падение... Ала не следя в детайли унгарската политика, нито съм се занимавала професионално с унгарската история, култура, изкуство, творчество...
В отговор долових леката усмивка на автора – д-р Радко Ханджиев: „А какъв по-добър повод да добиеш познание за всичко това чрез тази книга?“
Доводите ми бяха пометени – приех!
Четейки, в паметта ми възкръснаха картини от Будапеща през далечната 1987 г., когато посетих Унгария за три дни като организиран екскурзиант – тогава обикновеният българин не пътуваше другояче. Помня пешеходната зона в центъра на един сияещ от чистота град – невъзможна чистота в българските ми представи! – девойките с прекрасни, леко надменни лица, в европейски дрехи по последна мода. Помня острована Дунава и бялата колонада на катедралата „Сент Матяш“. Помня, че преди отпътуването, дълго съзерцавах панорамата от моста „Маргит“, а после купих дънково сукманче за моето тригодишно момиченце. Беше скъпо и погълна малкото форинти, получени при обмяната на левовете, които ми бе разрешено да изнеса. Явно унгарците можеха да си позволят такава цена за детска дрешка. Тогава се замислих върху разликите в стандарта на живот в двете социалистически страни.
По-късно често прекосявах Унгария с емигрантски автобус – на път за Италия и Швейцария или на връщане към България. Пейзажът бе равен, отегчителен, но полята бяха обработени от грижливи ръце до последния сантиметър, а пътищата бяха великолепни. Дори само от асфалта на тези пътища можеше да се долови защо в Европа не срещах унгарски икономически емигранти.
Сборникът „Унгарски дневници“ е мастит труд с уточняващо подзаглавие „Репортажи, анализи, интервюта“. Състои се от различни по жанр текстове, организирани в няколко дяла: „Актуална политика“, „Икономика, наука, социална политика“, „Интервю“, „Криминална хроника“, „Памет“ и накрая „Студии“, една от които – „Унгария - политически гангстер или европейски светофар“ като че внушава надежда, че цивилизована Европа, Европа на нациите, ще възвърне световната си роля и изгубената си чест, ако последва примера на днешната унгарска политика.
Текстовете, съставящи плътта на книгата, са публикувани в широк времеви диапазон – от края на 90-те години (когато авторът се установява в Будапеща) до ден днешен. Това са главно материали, писани по горещи политически поводи за ежедневниците „Дума“, „Труд“, „Репортер“, „Земя“, „Монитор“, „Стандарт“, седмичниците „Нова зора“, „168 часа“, „Български писател“, „Поглед“, списанията „Ново време“, „Тема“, „Сигурност“, „А-specto“, „Политически хоризонти“, електронните медии pogled.info, infacto.bg, epicenter.bg, classa.bg, brodbg.com и други медии. Но събрани в книга, представляват паметна летопис на средновековна и съвременна Унгария, сливат се в непрекъсната повест, която проследява събития и процеси от основаването на унгарската държава и покръстването на маджарите, минава през бурите на унгарските революции от 1848 и 1956 година и стига до принципите на съхранената унгарска държавност в съвременната епоха.
„Унгарски дневници“ започва вместо с предговор с авторово въведение в темите и атмосферата на сборника, озаглавено „Вековната традиция на унгарския национален дух: 175 години от унгарската национална революция“, което сякаш е изтъкано от небесни лъчи – от всяко слово струи респект към тази мъжествена страна. Създадена преди повече от хиляда години в центъра на Европа, блъскана и поваляна от урагани, тя винаги е намирала начин да се изправи с достойнство и да триумфира над неприятеля. Макар лишена от две трети от историческите си земи и от близо четири милиона от етническото си население от победителите в Първата световна война, Унгария не скланя глава. Страната сякаш се намира в състояние на перманентна революция. Четейки редовете в книгата, бих казала, че маршът на унгарската национална революция не е спирал от 1848 г. до днес. Разказът на автора откроява като движещ фактор в историята на Унгария непреклонния рицарски дух на унгарския народ, споделян от по-голямата част от неговия елит – аристокрацията, а днес и от представителите на съвременната политическа класа.
Тъкмо тази държавническа отговорност в името на националния интерес, помага на страната да преодолее катастрофалните тенденции в постсоциалистическия период и с мъдри закони да запази земята си, да съхрани стопанството, ресурсите, пазарите, връзките с Русия и страните на Изтока, културната, етническата и религиозната си идентичност, да вдигне раждаемостта, да осигури качественообразованиеиздравеопазване. Цитирам показателен пасаж от статията „Здравеопазване по европейски и по ... български (Наблюдения и размисли)“:
„От десет години живея в Будапеща“, – пише авторът. „Осигурен съм и естествено ползвам правото си на безплатна медицинска помощ. Д-р Пенко Чакъров, който практикува в Унгария от 60-те години на миналия век, е мой джипи. Унгарците обаче не познават тази чуждица. Дори не знаят какво означава това смешно словосъчетание „джипи“. Те казват просто „хази орвош“, което, преведено на български, означава домашен лекар. Не само смислово, но и съдържателно!
В Унгария няма декацета, а действащи поликлиники. Няма еднопрофилни или многопрофилни, за активни или пасивни, а просто болници, в които действително и безотказно лекуват. Не са и чували за клинични пътеки или за каквито и да било ограничения, просто защото в здравния мир на правовите държави не съществува понятието частично или ограничено лекуване. Вероятно не са чували и за здравни каси, след като профилактиката и лечението се предоставят безотказно и без допълнително заплащане. Няма и потребителски такси, защото пациентите са правоимащи, а не потребители.“
Ние, българите, сме длъжни да прочетем тези редове и да помним, че в Европа има страна, по-малка по територия от нашата, в която медицината не е цинична търговия с живота и смъртта, а достъпът до здравеопазване е свято право на всеки човек. Сравненията с България са болезнени...
С дълбоко вникване в историческите процеси, които под външната материална обвивка, винаги са докоснати от Провидението, авторътобосновава двете основни, противопоставящи се днес една на друга, фигури в Унгария и в целия съвременен свят – Орбан и Сорос. Макар да са родени в една и съща страна, множество статии, особено в първия дял на книгата, са посветени на тяхното противоборство. Някаква мистика, нещо окултно, някакъв свещен патос вее от едновременната поява на тия две полюсни личности, едната от които дори е била за кратко „ученик“ на другата. Това е фаустовски сценарий на съдбата. Тези две личности днес символизират битката между двата свята – светлината и мракът, доброто и злото. С приемането на пакета от закони „СТОП Сорос“, унгарският министър-председател, чието име означава Победител (Виктор), се поставя бариера пред галопа на неоглобалистката секта.
Авторът не изпада в идеализиране образа на Орбан, а проследява неговото политическо съзряване почти репортажно, с необходимия реализъм. Според него, Орбан дори може да се нарече „съставна“, „колективна“ фигура, тъй като е подпомаган от множество сътрудници – и „връстници“ и от „предишното социалистическо управление“, споделящи обаче общиценности. В статията „Неправилната демокрация на Орбан отново спечели“, публикувана по повод изборната победа през октомври 2018 г., авторът цитира част от тържествената реч на унгарския премиер:
„Моето поколение ще види бързата трансформация на някогашните велики християнски страни“, категоричен е Орбан. „Но ние, от Централна Европа, все още имаме собствено бъдеще. Бъдеще, което е продължение на живота на нашите родители, баби и дядовци. Бъдеще, което ще опази хилядолетните ни традиции, ще защити нашата икономика, нашите семейства, нашата християнска култура. Такова бъдеще също е възможно; по-точно, възможно е за нас. През задимения прозорец може да видим и разберем ситуацията в страните със смесено население. Затова трябва да действаме сега. Да отхвърлим финансистите, които виждат себе си като полубогове; да отхвърлим брюкселските бюрократи, които представляват интересите на финансистите; да отхвърлим фалшивите активисти на гражданското общество – угоявани от техните пари, които искат да ни налагат как да живеем, с кого да разговаряме и как да отглеждаме децата си. Те не трябва да пробият защитата ни, не трябва дори да намерят пролука. В несигурни времена несигурното управление е опасно...“
От репортажите и анализите на автора разбираме, защо Социалистическата партия – водеща политическа сила през 90-те години, днес се е превърнала в третостепенен фактор, прегръщайки спорната „Зелена сделка“, „правата“ на т.нар. сексуални малцинства, неоглобалисткия ред на Вашингтонския консенсус, което отблъсва традиционната ѝ опора отпреди десетилетия – милионите трудови хора.
Особено актуално зазвучава в настоящия момент текстът „Ангелът на мира.Унгария почита паметта на загиналите руски войници“:„С подкрепата на унгарското сдружение „Миротворци и светът“ и с активното съдействие на градските власти на Естергом и руското посолство в Будапеща, бе възстановен и мемориалът в памет на загиналите през Първата и Втората световни войни около 400 руски и съветски войници, погребани във военното гробище на града. Паметникът „Ангелът на мира“ е създаден по проект на народния художник на Руската федерация Владимир Суровцев... В Унгария се грижат за опазване на историческите места и отдават почит към паметта на загиналите. За разлика от Полша и балтийските държави, където властите се опитват да изтрият от паметта на историята приноса на съветските войници за освобождението на Европа от нацизма.“
През 2017 г., когато е писан текстът, дивата истерия, с която неоглобалистите тласкат българските си васали към унищожаване на историческата свяст на България и най-вече – паметниците на българската признателност към Русия, все още не бе добила днешните мащаби. Унгария има много по-малко причини от България да бъде лоялна на Русия и Съветския съюз. Но Унгария днес води самостоятелна политика, не е американска колония, нито турски вилает. Всъщност Унгария е под турско робство160 години, но не нарича този страшен период от своята история „присъствие“,нито„взаимодействие на две равнопоставени култури“, а го клейми с изрази като„робство, иго, робски хомот“. От книгата узнах, че т.нар. „унгарска пуста“ не е създадена от природни стихии, а от много по-ужасяващо бедствие – опустошенията, предизвикани от османските пълчища.
„Унгарски дневници“ има огромна познавателна стойност. Препоръчвам я на всички, които си въобразяват, че „поназнайват“ кое-що за премеждията в унгарската история, за унгарските национални герои и творци. И на всички, които уж са „учили нещичко“ за най-известните представители на българите католици в Банат. Аз самата смятах, че познавам биографията на участника в унгарската революция и гарибалдийското движение полковник Стефан Дуньов – но се оказа, че в информацията ми за тази изключителна личност с могъщ дух има обширни бели петна. Едва от книгата си дадох сметка за цялото му величие, за признанието, което е получил от други народи, докато в родината на своите предци – България, остава почти неизвестен. И гузно заплаках.
Тук-там в „Унгарски дневници“ се споменават секеите (секлерите ). Занимавам се с тях в историческите си изследвания, които дълбаят най-дълбоката древност и заявявам с увереност, че под това име е познат клон от българския народ. В Троя – а троянците са тевкри („вълци“, какъвто е смисълът на етнонима „българи“) – има Скейска (Секейска, Секелска ) порта, многократно споменавана от Омир. Най-древното население на Сицилия и на южните и централни части на Италийския полуостров, са сикулите, секулите (секеи, секели). Дали пък името им не идва от бойната брадва – сагар (секира), едно от любимите оръжия на митичните амазонки?Каквито и да са предложенията, не може да се отрече, че преди маджарите да завоюват своята родина по времето на цар Симеон, Панония и Трансилвания са били български провинции. Несъмнено, във вените на днешните унгарци тече и българска кръв. Народите ни са свързаниот векове. А колко малко знаем един за друг...
Тежко е, че цялото зло, от което национално отговорни държавници като Орбан са успели да предпазят унгарския народ, вече се е стоварило върху България. Трагично за нас кънтят думите на Дюла Хорн – министър-председател на Унгария (1994-1998 г.) в разговор с автора през 2000 г.:„Българите са много мил народ. Но трябва да призная, всеки път, когато съм бил в България, съм се удивлявал как тези хора могат толкова много да търпят! Та този трудолюбив народ заслужава по-добра участ!“
През 1997 г. авторът Радко Ханджиев открива една недостатъчно позната, но родствена земя и се потапя в нейната история и традиции. Разкъсвайки се между България и Унгария, постепенно се превръща в свързващо звено между двете страни. „Унгарски дневници“ е израз на респекта и почитта му и към двата народа, към двете родини. Възхищение към едната, горест за съдбата на другата.
„Ода за Унгария и елегия за България“,както наричамуводните бележки към тоя труд – „погълнал безшумно половин живот“, днес вече е в ръцете на читателя.
в. „Нова Зора“, бр. 38/2023.
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?