/Поглед.инфо/ Утре е 6 януари.
Освен големия християнски празник Йордановден в България най-голямото утре е денят на Ботев – роденият преди 169 години български гений – най-поразяващият ни с величавостта на ума и поезията си български феномен и същевременно най-непонятният, най-оспорваният в недостижимостта си наш сънародник.
На този ден сме преситени от скучни възхвали, кухо дрънчащи политически речи и заклинания – мъртви слова на мъртви хора, въобразяващи си, че пренасят огнения му дух през вековете, а от известно време – времето на демокрацията и от една нова порода речовити хорица, които пълнят колонките на вестниците, мрънкат по сутрешните блокове, пишат по стените си във фейсбук и неуморно споделят себеподобни слова из блогове и сайтове.
Тези хора не възхваляват, не се възхищават и не заклинат. Обратното е - те съжаляват Ботев за начина, по който го честваме с цветя и речи и всичките му там познати възстановки, зари и прочие. Те се гнусят от тях и странят от тях. За тях това е фалшифицираният Ботев.
Истинският е неосъщественият Ботев – такъв какъвто го обещава мощният му ум и непостижимото му въображение, такъв какъвто би бил, ако е съумял да обуздае вулканичната си природа и неистовия си гняв. За съжаление...
За съжаление не е успял според тях и е преживял краткия си живот в порои от грешки, коя от коя исторически неоправдани – най-грамадните в самия край на живота му и истинската причина за ранната му смърт и неосъществеността му.
Особено тия последни месеци от живота му, когато вече е създал семейство и му се е родило дете, когато ако малко от малко би съзнал, че животът му се оправя и даже тръгва в друга посока би могъл да печата вестника си и да ниже в него кое от кое по-велики стихотворения – защо?
Защо точно тия дни го заварват изпокаран с всички и особено с Каравелов, защо е забравил жена си и новороденото, за да започне да организира чета, да подвежда градинарите да харчат последните си пари, за да купуват бракувано оръжие, да си шият униформи и да предплащат билети за кораба – защо? Защо е бил тоя скъпо струващ театър, когато–когато всичко е било ясно, известно е било, че въстанието е потушено, известни са били вече някои от зверствата, известно е, че е имало предателства – тогава защо той - месец след събитията е тръгнал със своите 200 обречени и с негодните пушки, купени от спекулант от някое тогавашно НПО, защо е тръгнал да ги жертва, когато е могло да ги запази евентуално за Опълчението след година?
Нямало ли било да бъде по-заслужил пред Историята, настояват човеколюбивите нежни души - ако ги е запазил живи, па и себе си най-вече за литературата на бъдещата държава, в която спокойно е могъл да бъде хем пръв поет, хем пръв министър, да речем, като по-учен човек, ако ли не посланик във Франца или Англетера?
И тези всекигодишни тъй настоятелни питания ни задължават да им дадем някои си по утвърдителни отговори.
Нямало е – да кажем направо.
Нямало е, по-няколко си основателни причини:
Нямало е, най-напред, защото ако не се е намесил в събитията не е било сигурно, че идната година ще започне оная война, която ние наричаме Освободителна, а НПО консултантите – война за Проливите.
Нямало е, защото ако не бе завзел кораба, ако не бе извадил сабята да арестува Енглендера и не бе прочел прокламацията, и изпратил депешата до европейските им правителства, при ония тогавашни медии, т.е. средства за кому...комуникация, кой и кога щеше да повярва на тоя или оня спасил се от смъртта въстаник, че е имало бунт и че са дадени огромни жертви? Едно ли въстание е имало преди Априлското, една ли и веднъж ли тълпа бегълци е заливала Влашко, Молдовата, а че и отсреща Австромаджарско?
И някой да е тръгнал да обявява война на султана или да тропа на Високата порта?
Никой!!!
Не че не са давани жертви и дори повече от Априлското въстание, не че не са идвали комисии, не че не са писани дипломатически докладни, но никой не си е и пръста мръдвал, че там са мрели хора.
Все едно днеска, че е станал атентат с триста и трийсет жертви в Багдад или че са били разрушени с чукове и взривове десет Палмири. Кой се вдига да ги спаси? Кой?
Едно е да ти го разказва в някоя газета някой очевидец, друго да ти го докладва консулът, а трето и четвърто да ти го известяват и газетите, и консулите, и уж пострадалата корабна компания, направила си от случката и свой автопиар.
Разгеле – автопиарът!
Никое друго наше въстание, никоя чета, колкото и героична, никога в дотогавашната ни цяла история не си е направила такъв автопиар, какъвто прави Ботйов не на себе си и четата само, а на цялото Априлско въстание и на целия български народ с величественото преминаване на Дунава, с гордата, та чак презрително-горда депеша, която отправя към европейските гуверньомани и с цялата уж закъсняла, уж театрална и уж безсмислена акция след вече потушеното въстание.
Та ще го спре него някоя нежна човеколюбива душица като му обясни колко безсмислено е да минава Дунава и да жертва момчетата, че и себе си, когато можело като се освободяло Отечеството сто пъти по-нужни да бъдат!
Сякаш той е тръгнал от нуждата, нежели от свободата, дето носи в душа и тяло!!
Доста е много съмнително, че без шумотевицата, която настава из европейските газетки, без ожесточеното жужене на телеграфите заради Ботйовото завземане на „Радецки”, Скайлер щеше да си дигне задника от консулския си стол и Мак Гахан щеше да препусне така припряно чак от Средна Азия, за да видят Батак.
Не, не и не!
А че дали бил знаял – питат нежните души - че четата му няма шанса не само да повдигне на бунт Врачанско, а и да стигне Балкана, та поне да се скрие в шумата?
Идиоти!
Той излиза на световната сцена, а те го питат за шумата!
Знаял, казваме и повтаряме, ако не чуйте, ще и потретяме.
Знаял е толкова, колкото и лорд Байрон, когато с куция крак тръгнал да освобождава Гърция.
Знаял!
Въпреки че изплакал онова „ и аз съм тръгнал да освобождавам народ!”, пред пустите сокаци на Козлудуй, когато само козлудуйското даскалче излязло да ги посрещне и тръгне с тях.
Знаял, знаял, знаял!
Знаял, въпреки че се разплакал след онова сражение сред канарите на Камарите, когато се наложило на Обретенов и Войновски те да го успокояват след като той през цялото време от Букурещ до Козлудуй и после сам им давал кураж.
Знаял.
Знаял, колкото Бенковски в най-голямото си отчаяние, когато казал пред Захария и другите: „Моята работа е свършена вече...В сърцето на султана аз отворих такава люта рана.”
Знаял.
Знаял, колкото Каблешков, когато в двора на габровския хапуз, бит с тояги, не склонил да прекрати протеста си, а че накарал и бабаитите да клатят глави: „ Да му се не надява човек, една шепа душа носи...”.
Знаял.
Знаял, колкото чорбаджи Цанко Дюстабанлията, когато канен да оглави габровските въстаници, рекъл:”Оставили сте ми два пътя: да отида да ви предам и да стана дважди по-богат или да дойда с вас и да загубя главата си. Идвам с вас!”
Знаял, знаял, знаял!
Знаял толкова ясно, колкото и Левски, когато писал в онова тефтерче това огромно ”Народе????”
Те всички са знаели - и едното, и другото.
И даже къде зимуват раците.
Но не били хора на хесапа.
Като бенфициентите от НПО-тата, като експертите от фондациите, като хамелеончетата от университетите...
Знаял, знаял, знаял...
Той всичко е знаял.
Но бил Ботйов...