/Поглед.инфо/ 100-годишен юбилей на големия писател, сценарист, режисьор и антифашист Анжел Вагенщайн

Когато преди 5 години Джеки навърши 95, празненството в Дома на киното събра претъпкана зала. Показан бе документалният филм на американската режисьорка Андреа Саймън "Изкуството е оръжие" за живота и делото на световноизвестния сценарист, писател, публицист, общественик, антифашист Анжел Вагенщайн. От името на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти тогава се обърнах към него с думите: "Цезаре, Управителният съвет на Съюза на българските журналисти те поздравява в деня, в който навършваш твоето мъдролетие. В България има много талантливи професионалисти в най-различни области, самият Джеки притежава разностранни таланти, но той има един много рядък талант, който е особено важен за нас, журналистите - талантът да бъдеш свободен. Ако човек няма поне мъничко от този талант, той не може да бъде журналист. Да, този талант неизменно те прави трън в петата на властта и на всекиго, който няма съвест. Но и розата има бодли, а ние обичаме красотата й. Бъди жив и здрав, Джеки, за да си винаги нашата роза, която ни казва, че красотата е зад бодлите!".

Вероятно са стотици публикациите за Анжел Вагенщайн у нас и по света, защото той е талантлив във всичко което прави, а то е толкова многостранно, че няма как да бъде обхванато в едно писание. Прочетете неговата впечатляваща биография, аз лично не познавам съвременен българин с толкова безбрежно присъствие в света, притежаващ толкова безспорна световна слава.

Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. По политически причини семейството му емигрира за кратко във Франция. След амнистия се завръща в България. Ремсист, член на БКП от 1941-ва, участник в Съпротивата, член на бойна група, заловен, пребиван в полицията, осъден на смърт. Само случайността му помага да живее. Част от Софийския затвор е разрушен от американска бомба, затворниците са преместени в Сливенския затвор, където чакат изпълнение на присъдите си. Но Съветската армия навлиза в България и на 8 септември Джеки излиза на свобода. В този ден пред затвора първи идват на тумба... сливенските цигани и за изумление на затворниците, все още надничащи иззад решетките, надуват отдавна забранената от властите червена песен "Да живей труда", гарнирана с дайрета и кючеци. За случката Вагенщайн казва: "Тази мила и неочаквана циганска песен на труда ми даде основание десетилетия по-късно да нарека по телевизията циганите "мои скъпи братя и сестри". След това получих куп писма и телефонни обаждания с гневни заплахи да си прибера "братята и сестрите" и да си ги отнеса в Израел".

След 1944 г. Вагенщайн е от първия випуск български студенти, изпратени в Москва да се учат на кинематография във ВГИК - първият чужденец, завършил тази най-стара филмова академия в света. Дипломата му е с номер 1. Завръща се и в "Българска кинематография" прави първите си стъпки. И още вторият му филм след "Септемврийци" - "Тревога" по Орлин Василев, е спрян от Вълко Червенков, понеже в него... липсвала решаващата роля на Червената армия. "Тревога" обаче е първият български филм с международна награда - от Карлови Вари. След това през 1959 г. у нас е забранен филмът на Вагенщайн "Звезди" с режисьор Конрад Волф (брат на знаменития немски разузнавач Маркус Волф). "Кони си отиде само на 56 г., беше ми като брат", показва Джеки портрета до бюрото си. Докато у нас забраняват "Звезди", филмът получава Голямата награда на филмовия фестивал в Кан, макар че на фестивала е представен като немски(!). Това е най-голямата награда на български филм досега, той печели призовете навсякъде, където участва. А е забранен в България, понеже показва депортирането на македонските и егейските евреи, осъществено от българското фашистко правителство и от Българската армия - нещо, за което и днес властта предпочита да мълчи. Но тази тема особено вълнува Джеки и досега.

Вагенщайн често казва, че не e бил дисидент. Но винаги е бил Несъгласният. И никога не е живял лесно - както всеки, който има и отстоява позиция. В началото на 50-те години дори го изключват от партията, после се оказва, че по погрешка му приписват случка, към която няма никакво отношение, и го възстановяват без прекъсване на партийния стаж. След 1989 г. му връчиха 8 тома с материали от подслушванията на бившата ДС в дома му. Той е един от 12-те интелектуалци, поканени на прословутата "закуска“ с френския президент Франсоа Митеран през януари 1989 г. Депутат е в VII Велико народно събрание.

И в момента Джеки живее с проблемите на БСП, страда за провалите й, неотдавна написа емоционално писмо до Корнелия Нинова , в което я приозовава да си спомни колко поколения са загинали за нашия идеал и да си подаде оставката след провалите в изборите в последните години.

Вагенщайн е автор на около 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми, снимани в осем държави. Сред най-известните му заглавия са „Звезди", Допълнение към закона за защита на държавата", "Звезди в косите, сълзи в очите", "След края на света", "Борис I", "Гоя или Трудният път на прозрението", „Езоп“, „След края на света“. Много от филмите му са отличени с най-високи награди на международните кинофестивали в Кан, Берлин, Аделаида, Виена, Акапулко, Москва, Карлови Вари, Авелино и др. Романите му "Петокнижие Исааково", "Далеч от Толедо" и "Сбогом, Шанхай" са преведени на френски, немски, английски, руски, испански, полски, чешки, унгарски, македонски, италиански, китайски, иврит. Романите му са отличени с престижни световни литературни награди и номинации, включително с Европейската награда за литература "Жан Моне" през 2004 г. Официално е поканен за член на Американската Гилдия на писателите. Носител на множество български и чуждестранни отличия, вкл. Ордените "Стара планина - I ст.", „Св.св. Кирил и Методий“ с огърлие, френските звания „Офицер на Ордена за заслуги към нацията“ и "За литература и изкуство", лауреат на българската държавна награда "Паисий Хилендарски", на Германската национална награда за изкуство I ст., Годишната литературна награда на Сорбоната, Международната награда за човешки права "Свят без нацизъм", най-високите награди на съюзите на писателите и на журналистите у нас, руския медал „Пушкин“ за заслуги в развитието на културните ни връзки, две отличия на Кралство Испания и др. Неотдавна получи наградата на София за цялостен принос в българската култура. Почетен гражданин на Пловдив.

Когато такъв човек закръгля 100, трябва да му се отправят не само поздравления, но и благодарност – че притежава таланта на свободата в името на един чист идеал, че винаги е пример за това какво означава свободен дух. Че знае какво е свободата, заради която си струва да се мре. Вчера, днес и утре. И предава мъдростта на живота си на нас, другите, които се повдигаме на пръсти, за да я докоснем. Щастие е човек да бъде в кръга на неговите приятели, на онази неповторима атмосфера, която той щедро създава около себе си при всичките срещи с него. Вратите на дома му са винаги отворени. Спомням си думи, които писах през 2016 г.: „Днес той пак седи с приятели в малкия си кабинет, претъпкан с книги и ръкописи, където гордо присъства и мечът на Борис I (с който е сниман толкова обичаният от българите филм на Анжел Вагенщайн), а от библиотечните рафтове надзъртат пространства и епохи, хора и народи, паметта за които пречи на времето да ги превърне в пясък... И някогашното момче от пловдивския квартал "Орта мезар", което светът отдавна нарича Големия Вагенщайн, гледа на компютърния монитор своята вярност към "приятелството, солидарността, взаимопомощта и надеждата". Част от ума и сърцето на партията.

Искам да напомня мой разговор с Анжел Вагенщайн преди няколко дни край гостоприемната маса в дома му:

- Джеки, ако човек прави равносметка на живота си, винаги откроява някакви най-важни етапи и моменти. Като си мислиш за себе си след толкова десетилетия преживяно, кои най-важни неща би откроил?

- Е, как да извади човек най-важното, всичко е важно, всичко, което те е направило човек. Но в крайна сметка, дали ще станеш достоен човек зависи от това какъв идеал следваш в живота си. И дали си му верен. Моят идеал винаги е бил и си остава комунизмът. Е друг път съм ти казвал: комунизмът е мелодия. Това е една песен. Човек понякога забравя думите, но мелодията остава. Някой може да смени думите, но важно е да запазиш мелодията.

- Твоите книги са много различни като тематика – от „Борис І“ до „Сбогом, Шанхай“. Кое е общото между тях?

- Общото е антифашизмът, всичките ми книги без „Борис І“ са антифашистки, посветени са на битката за една идея. Идеалът ми е социалистически. Аз съм се съпротивлявал и се съпротивлявам срещу фашизма. Както виждаме, той се възражда в България, не знам дали всички го разбират. Съпротивлявам се освен това срещу капитализма. Защото фашизмът е един много отвратителен, но временен строителен материал на капитализма. Затова темата на книгите ми продължава да бъде антифашизмът и битката за идеала. Ако виждаш наоколо мръсотия, корупция, бедност, егоизъм, чуждопоклонничество, всеобща лошотия, идеалът е този, който ти дава воля за действие. Не съм оптимист, че ще стане бързо, но мисля, че след нас идват други борци, които ще подемат битката за идеята. Струва ми се, че напоследък този идеал макар и бавно се възражда сред младите хора. Защото другото е отчаяние, апатия и Терминал 2. Според мен, в момента капитализмът се намира в много дълбока криза и никак не ме успокоява, че ние се намираме в още по-дълбока криза. Идеологическа криза. Всички системи – и левите, и десните, всички са в криза, всички боледуват, какво е излезе от това не знам. Но след много боледуване добри работи не излизат. Излизат идиотчета.

- Ти и сега не си верноподаник в БСП. Какво те тормози най-много?

- Ние още нямаме куража, пък и знанията, да пригодим и да формулираме по адекватен начин привлекателния идеал в новото време, в което живеем. Червеното знаме не е знаме на една партия, то е символ на едно движение за коренна промяна на това, в което живеем. А ние скриваме това червено знаме, комунистите реално са отново в нелегалност. Ние все повече се деидеологизираме в името на някаква близка цел, но не знаем каква е голямата ни цел. Много пъти сме си говорили, че след 1925 г., когато БКП беше напълно разгромена и имаше под 1000 члена в цялата страна, тя спечели общинските избори в София. Софийската комуна живя 10 дни, властта я денонсира, но това е величието на една идея!. А виждаме сега голямата социалистическа партия докъде се срина за няколкото последни години.

- Преди пет години американската режисьорка Андреа Саймън създаде филм за твоя живот – „Изкуството е оръжие“. Всъщност, наистина през целия ти творчески живот изкуството е било твоето оръжие…

- Според мен, голяма слабост е, че нашите учени, днешната интелигенция, не анализират кое в капитализма е лошото и кое е доброто, какво се случва в момента в света, кое и кой създава риск България да не оцелее в тези процеси…Но ние сега живеем в един драматичен преход, без да знаем къде отиваме. Изкуството е затворено между хашиш и разпуснатост, чалгата стана изкуството на голяма част от младежта. Заради моментни политически цели някои изгониха Чайковски, къде са българските големи автори? Някои се продават на Запада, как искаме да създават новия свят. Лошото в тяхната греховност е, че те помитат миналото, представят го като топуз, а то няма как да бъде пометено, без него няма днес, без днес няма утре. Изкуството е и начин да воюваш за идеала, да го доведеш до хората.

А ето и късче от думите на Джеки от едно интервю, което направих с него за „Дума“в края на 2016 г.:

- Ляво и дясно са относителни понятия, ако не осъзнаем дълбинните им значения! Кое е онова, което е в повече от ония 4-5 лева към пенсията, за които се борят в парламента? Кое е повече от заплатата, по-важно от имота - кое е това велико и недоловимо в повече, заради което Вапцаров мечтаеше да зърне яркото му слънце и умре на неговите барикади? Мисля, че нашата партия твърде услужливо се е нагодила по гънките на местността и в усилията си за оцеляване е загубила някъде по пътя историческия смисъл на своето съществуване. Можем да променим БСП, ако не сме забравили, че партията ни е една от най-старите в Европа, от нея са се учили всички леви движения и в комшулука, и в по-далечни меридиани, тя има собствена история и собствен немалък и достоен, и горчив опит, собствени възходи и поражения. И ако не сме готови да разменяме идеали, история и традиции за постове или за жълти, но конвертируеми стотинки!“

***

Какъв е финалът на филма на Анжел Вагенщайн "Допълнение към закона за защита на държавата" - за терора над комунисти и земеделци през 1925 г. Всичките "леви" са избити, полицията може да си отдъхне, повече никой няма да буни реда със защита на простите селяни. И в този момент на погром над всички надежди изумените погледи се обръщат към хълма - там, неизвестно откъде взело се, се развява на вятъра едно гордо червено знаме. Простреляно, но живо...

Ето в това е целият Джеки!