/Поглед.инфо/ При полагането на клетва като държавен глава президентът Радев произнесе забележителна реч. По широта и обхват, по премереност на изказа, навременност, обективност и обществено очакване за мен тя е истинско събитие в политическия живот на България.
Велика е силата на словото, когато е честно, когато е родено от правдата, от болката и тревогата на сърцето. Истини, които в продължение на 27 години бяха назовавани и можеха да бъдат прочетени само от страниците на “Зора”, в мразовития 19 декември намериха своето място в една нова оркестрация на думи и смислови акценти, които като пролетен вятър влетяха в душите на милиони българи. Трагедиите на цял един народ и една държава, дом на работливи и достойни хора, доскоро наподобяваща на обърната към слънцето слънчогледова нива, бяха осветени в тази реч от драматичната пропаст на надежди и реалности, на обещания и дела, на лъжи, отчуждение и безпощадни истини. И родиха увереност за едно ново начало.
Срещу липсата на справедливост и солидарност, срещу безнаказаната корупция и злоупотреба с народното доверие и власт, срещу отчуждението от болката на ближния и наркозите на духа и бита, срещу фактическия фалит на образование, култура, здравеопазване, армия и служби, с едно голо сърце, мъжка решителност и воинска прямота, на трибуната в Народното събрание се изправи новият президент на България - Генерала на българската надежда Румен Радев. Думите му сякаш се забиваха като с чук и резонансът в душната заседателна зала, непроветрявана от либерални илюзии и мултикултурни миязми и миризми цели 27 години, отекваше в душите на маломерниците и майкопродавците като забавена, но неотменима присъда за делата им на гузни грешници и безнаказани крадливци.
И се случи очакваното: гузните се разпознаха, залата зашумя, чуха се подвиквания... Последва поглед и изпитателна пауза към депутатските редици. И в последвалата тишина прозвучаха думите на президента: “Имате още една седмица”. Прозвучаха като вметка, като отговор през рамо към досаден и временен спътник. После президентът продължи: “Убеден съм, че няма да решим проблемите с бодряшка декларация, а с точни диагнози и конкретни мерки...”
Напусналите залата Гроздан Караджов, Валери Симеонов и още двама-трима безсловесни пудела не чуха финалните, оптимистичните думи към народа: “Да си българин, не е участ, да си българин, е чест!”
Какъв звучен шамар за майкопродавци и отцеругатели! Какъв стимул за отчаяните, какво удовлетворение за болката на всички, за които род и Отечество са гордост и рана. За всички, които и в най-безпросветни тъми са съумявали да спасяват мъждукащата светлинка на надеждата. За най-добрите синове на този народ, които са доливали с кръв и слово нейното кандило пред светия олтар на България. И които са оставали глухи за ропота на конашки чорбаджии и алафранга Кирякстефчовци. И са оставяли в нейно име “бели си меса по скали, по скали и по орляци”.
И се чух да казвам на глас: Горе сърцето, г-н Президент! И една седмица им е много!
Превключих канала, насреща ми някой си Гроздан Караджов, реформатор божем, вече глаголстваше за импийчмънт на президента Радев. След него микрофоните изслушаха главния изкопчия на вълчите ями на българския патриотизъм Валери Симеонов, същия, който донеотдавна Волен именуваше “Винкела”... И той възмутен! И той дава оценки. “Една безсмислена реч. Нищо ново, ние ги знаем тези работи... Какво си мисли той, седнал вече на облаците и като син божи, съди.”
Загасих телевизора и някак инстинктивно посегнах към томчето на великия Александър Сергеевич. И то сякаш само се отвори на знаменитото му стихотворение “Към клеветниците на Русия”. И прочетох на глас: “Защо шумите вие, праведни витии?..“ А ехото сякаш ми отговори с думите на един друг велик поет: “Бывали хуже времена, но не было подлей”.