/Поглед.инфо/ Размисли в Дянят на Ботев и на падналите за свободата и бъдещето на
България по повод на изложбата „При изворите на славянската писменост”

Днес е Ден на Ботев и на падналите за свободата и бъдещето на България, но се налага да вземем думата по повод една изложба, в Руския културно-информационен център в София, посветена на 24 май – иначе празник на българската просвета, култура и на славянската писменост. Неще и дума, тази изложба разбуни духовете в българското общество, предизвика справедливи и не чак до там отзиви и реакции. Разбира се, тук не става дума за официални държавни становища. И за това дали ги има или ги няма. За всеки българин, независимо как той се самоопределя в последните три десетилетия – като приятел на Русия или като неин отрицател, защото и такива ги има, да не споменеш името България, във връзка с великото просветителско дело на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, предизвиква повече от огорчение, нежели дори, омерзение. Може би то е съизмеримо само с огорчението от неправдата, която изпитва всеки руски човек, когато слуша брътвежите, че Съветската армия, преследваща хитлеристкия агресор до Берлин, била всъщност окупатор. И по своя победоносен път, тя не утвърждавала свободата на Европа от нацизма, а налагала несвободата на комунизма!

Впрочем такъв бе и смисъла на подписаната току преди 9 май Декларация на 9 министри на външните работи, начело с държавния секретар на САЩ Майкъл Помпео. Към техните подписи, като особен символ на безпаметството, стои и подписът на външната на България министър Екатерина Захариева. Горчивината и обидата в случая имат преоснователни измерения.

Може много да разсъждаваме относно съразмеримоста на омерзението и основанията на взаимните огорчения. В този ред на мисли обаче всеки изтъкнат аргумент и последващ режим на обяснение, би бил принос към търсения резултат на отчуждението между двата братски народа, нещо за което вече 30 години се грижат съответните централи и „отворени“ институти на държавите, които Владимир Путин нарича „нашите партньори“. В България за това отговарят „Отворено общество“ на старият маразматик Сорос, фондация „Америка за България“ и четирите германски фондации с красноречиви имена: „Конрад Аденауер“, „Фридрих Еберт“, „Фридрих Науман“, „Роза Люксембург“, както и безчетните НПО-та на тяхна и държавна ясла.

Няма съмнение, че геополитическата катастрофа, както президентът на Русия определи разпадането на Съветския съюз, наложи политически реалности, жертва на които станаха не само българо-руските държавни отношения. В случая обаче политиката на „Разделяй и владей“ посяга на сакралното наследство на вековете, основано на връзките на двата народа. И е на път да затъмни не само ореола на българския цивилизационен принос за Русия, но и да подмени в съзнанието на новите поколения светлия освободителен образ на нейния подвиг в съзнанието на българския народ, както и да изличи до колкото успее възрожденското наследство и наследството на борците за национално освобождение.

За съжаление в България бурените и тръните на русофобията, поливани с щедри грантове от споменатите „безкористни приятели“, стават все по-неизбродни. В отговор, в Русия, все по-широк става захватът на редосеялката, с отровните семена на българомразието. И никой не се запитва докъде ще доведе всичко това.

Някои се успокояват с мисълта, че в човешкия дух изначално е заложен стремежът към справедливост и уважение. И че ако днес, волята на принудата е незаобиколима, ако логиката на безизходността не предоставя други решения и тази реалност ни гнети, и тревожи, то утре, когато тези обстоятелства се променят и обезсилят, обидите ще бъдат забравени и реката на живота ще потече пак, както е текла.

Този оптимизъм, обаче, в голяма степен е почти неприложим в свирепия и озъбен свят, в който живеем. Ние, българи и руси, го дължим в значителна степен на православната етика, на нормите на православния морал, на традицията, културата и духовните измерения на светоустройството, където доброто винаги побеждава.

Интелектуалният, научният и политическият елит на Русия и България имат светлия пример на акад. Димитрий Лихачов, на патриарха на българската литература Иван Вазов и на още десетки изтъкнати изследователи и творци от двете страни на Черно море, които сочат общите ни начала и споделения ни път през вековете.

Да! „Българската държава на духа се простира от Балтийско море до Тихи океан и от Северен Ледовит океан до Индийския.” Да! Акад. Лихачов ни съветваше да не забравяме, че ние сме „най-древната културна нация от съществуващите днес, и то не само в Европа, но и в света. Много неща са отминали, древният Рим и древна Гърция, Византия, но България е тук – късче от най-древната култура между всички европейски страни.” Да! Великият Вазов, със силата на своята поетическа и човешка проникновеност и огромен обществен авторитет, някога гръмко оповести: „Не се гаси туй що не гасне!”, визирайки братските чувства на любов и признателност между българи и руси. В годините на Освободителната война, в стихотворението „Здравствуйте, братушки!”, той изрази най-трепетните чувства на дългоочакваната радост на народа ни от сбъднатата мечта за освобождение. И като протуберанс на възторга от историческия подвиг на братята-освободители, Вазов оповести пред света:

„...русците са наши братя,

наша плът и наша кръв.

Кат Русия няма втора

тъй могъща на света;

тя е нашата подпора,

тя е нашта висота!

Руска сила, руска воля,

руска кръв и руский пот

ще избавят от неволя

наший, падналий народ...”

През изминалите десетилетия световни центробежни бури и геополитически урагани, размятаха опорните центрове на съюзи и приятелства. В самата Русия и в България, съзнателно и целенасочено, императивната воля на победителите в Студената война, ведно с домораслите ни безродници и наемници, забиваше клин след клин в тази уникална за света и толкова естествена духовна връзка между руси и българи. Оказа се, че думите на лорд Палмерстън не се отнасят само за Англия. „Няма вечни приятели, има вечни интереси!” - повтаряха, вместо извинение, политическите елити и в София, и в Москва. И обръщаха гръб на историята. Заради този подход случаят и съдбата противопоставяха България и Русия, противопоставят ни и днес.

В трудните години на Втората световна война, България, макар и съюзник на Германия, не позволи да бъде изпратен и един български войник на Източния фронт. Дори диктаторът Хитлер, който наложи тотален геноцид над евреи и славяни, и който никога не се е съобразявал с никого, и с нищо, разбра, и прие за невъзможно начинанието да изправи българи срещу руси. Българският политик, бивш министър в четири правителства между двете войни, банкерът Атанас Буров, в спомените си споделя своето верую: „Само едно нещо не се продава никога, майката, родината, армията и Русия “.

За съжаление, българският политически елит след 1989 г. не се спря пред нищо, в името на своето паразитно съществуване и благоденствие! И от най-близка до Русия, запрати България

в зоната на здрача и позора.

От своите исторически отговорности се отдръпна и Русия. Това съдбовно обстоятелство тласна не само България в прегръдките на плутокрацията. В неизбродното море от „евроатлантически ценности” и в блатото на „неолибералните реалности” България и Русия се отдалечаваха все повече една от друга. И резултатът е пред очите ни. Огорчението е огромно. Загубите – неизчислими. Възправянето – мъчително!... И ако Русия, както твърди Рилке, граничи с Бога, България се пържи в катрана на неолибералния ад вече 30 години.

В случай като този някак лесно се отронват и думите на упрек. По-трудно е да признаеш собствената си неотговорност и много по-лесно е да обвиниш по-слабия, по-малкия, който и без това не може да се защити. Няма да отговаряме на упреците, че България била непризнателна. Нито че е обърнала гръб на своята Освободителка. Няма и да питаме кой и на какво основание подготви и подписа нейната държавна капитулация. Както и след края на Първата и Втората световни войни геополитическото разпределение на света и сега се основаваше на Закона за причинно-следствените връзки, на количествените натрупвания и качествените промени. Този закон се оказа неизменен и незаобиколим. Днес, не само банкерът Буров, всички български възрожденци и герои, пролели кръвта си по бойните полета, за България и българското бъдеще, биха се обърнали в гроба, ако можеха да видят резултатите от „промяната“. Отечеството ни беше принудено да се раздели с всичко ценно, което бе постигнато с колосалния труд на своя народ: икономика, образование, земя и армия; социален и здравен уровен; природни ресурси и сигурност в бъдещето. Всичко замина. Най-непрежалима обаче остава загубата на собствените му деца. И всичко това, заради едното просто физическо оцеляване, защото другото е небитие. Това е резултатът. Той е и болезнен. И неприемлив. Но затова пък от капката огорчение може да прелее всяка чаша на търпението.

Да се върнем обаче „При изворите на славянската писменост”. И на преболезнения въпрос като толкова много сме загубили, дали все пак имаме принос някъде и в нещо. И какъв е той, и към кого? Защото в паметта на този народ, „Има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди“.

“Че и ний сме дали нещо на света, и на вси словени книга да четат.”

Още в първата четвърт на ХІХ век Юрий Венелин (1802-1839) е написал: „На другите може и да бъде позволено, но на нас, русите, не може да бъде позволено да не знаем за българите. Руските историци наричат старите племена приморски славяни и не знаят за живите българи, от които древната Рус е получила кръщение, на чиито език са чели и писали почти до Ломоносов...”

Кирилицата, благодарение на България, е призната в Европейския съюз за азбука на третата официална писменост. В Русия, а и на Запад обаче, тя широко се представя и пропагандира като „руска азбука“. И тези твърдения нямат нищо общо с обективната историческата истина, нито с автентичните свидетелства на историята.

Нека накратко да ги споменем:

Глаголицата е създадена през 862 г. (според други учени през 855 година). Тя е дело на гениалния филолог и философ Константин-Кирил и е оригинална графична система, в която всяка буква отговаря на един звук. Нещо повече, в нея буквите за близки звукове имат сходни очертания. Затова големият български учен Петър Илчев нарича глаголицата „най-съвършената графична система от древни времена до днес“.

Св. Константин-Кирил създава глаголицата за солунското славянско наречие, което принадлежи към източнобългарските диалекти. Следователно, езикът на солунските братя, по етническа принадлежност, е старобългарския език! За него са характерни звуковите съчетания шт, жд (в думи като нощь, гражданинъ, межда), широкият гласеж на э (в думи като лэто, бэлъ, млэко), употребата на дателен притежателен падеж, вместо родителен притежателен. Всички тези черти безспорно доказват, че създаденият през девети век, въз основа на глаголицата книжовен език, е български по произход. Той се разпространява първоначално в Моравия и Панония. След смъртта на Методий, през 885 г., неговите ученици са прогонени от пределите на Моравия и попадат в робство. Малцина само успяват да стигнат и да намерят закрила в двора на княз Борис I, в България.

В края на ІХ век, в Преслав, възниква и другата старобългарска азбука – кирилицата, която съдържа 24 букви от „гръцкото” писмо и 14 знака, близки до глаголическите, които съответстват на чисто българските звукове: Б, Ж, З, Ш, Щ, Ч, Ц, Ъ, Ь, Ю, Ы и пр.

Този принцип е застъпен последователно в глаголицата, а след това е пренесен в кирилицата, благодарение на което днес ние четем и пишем, без да се колебаем, както други европейци, пред думите от родния си език. Дълго време двете азбуки се употребяват успоредно, но към края на Х и началото на ХІ век, по-икономичната и лесна за писане кирилица, измества глаголицата.

В края на Х век, Киевска Рус също приема християнството от Византия, макар и в „Йоакимовската летопис” да е посочено, че още преди това българският цар Симеон Велики изпраща духовници и книги, вероятно на княз Олег (882-912) или на сина му Игор (912-945), чиято съпруга Олга е смятана от средновековни и съвременни руски автори за българка „от Плиска”. „Началната руска летопис” (Повесть временных лет) пък съобщава, че съпругата на Кръстителя на Русия – Владимир І (980-1015), е българка (Борис и Глеб са синовете му „от българката” – „от болгарыни”).

В руската наука през ХIX в. се създават понятията „първо” и „второ южнославянско влияние”, наложени по разбираеми причини, трайно в световната славистика. Въвеждането на тези понятия изключва необходимостта да се обозначи това „влияние“ с истинското му име - като българско! Както се казва, всичко е въпрос на терминология! Фактите показват, че тези „влияния“ са български, предвид по-ранното и пълноценно включване на българите в християнската цивилизация.

Първото българско влияние (IX –X в.) в Киевска Рус се илюстрира от приемането на старобългарския език, от пренасянето на български книги и от личности като първия митрополит на Киев, българинът Михаил (988-992 г.). Мащабното българско влияние е факт и за Средновековна Сърбия още от края на IX в.

Втората „вълна” на българско влияние

е най-силно през XIV – средата на XV в. Присъствието на дейци от българско потекло в Сърбия, в руските земи, в Дунавските княжества, се дължи на различни причини, включително и на ролята на българското монашество в Света гора.

През XIV–XV в. се открояват имената на българите, станали по-късно руски митрополити и писатели - КИПРИАН и Григорий ЦАМБЛАК. Силно е българското влияние във Влахия и Молдова, където работят Никодим Тисмански, митрополитите Дамян и Теоктист и др. В Сърбия такава роля имат патриарх Ефрем, Ромил Видински, Константин Констенечки и др. Киприян в Русия, Ефрем в Сърбия, Никодим Тисмански във Влахия, са тачени като национални светци, а Григорий Цамблак има съдбата да бъде изтъкнат представител на няколко литератури: българската, сръбската, молдовската, руската, литовската и византийската.

От 2007 г., както посочихме по-горе, кирилицата е призната за третата европейска азбука след латиницата и гръцката азбука в ЕС. Включително и днес обаче, руската политика и образование, както се вижда и от споменатата в началото неумна изложба на Руския културно-информационен център, под названието „При изворите на славянската писменост”, игнорира българския принос в създаването и разпространението на славянската писменост. Т. нар. кирилица (първото регистрирано използване на името „кирилица” е едва от ХVІ в.), с пълно право трябва директно да носи собственото си име – българска писменост. Защо?! - ще подскочат някои силно възмутени и лично заинтересовани наши съседи. Ами, защото тя е родена в лоното на могъщото Първо българско царство, което има характер на Империя на българите. Родена е в нейната столица, в нейните манастири и от нейните просветени монаси! Тя е българска писменост, защото е зачената и пуска корени по Божия промисъл и царската воля на Борис І Кръстител, в манастира, край дворцовата базилика в Плиска и в манастира в Равна, Провадийско. Защото прохожда и разперва крила за своя хилядолетен полет върху целия славянски свят, пак от българските книжовни школи в Преслав и Охрид, където Св. Климент е изпратен като водеща духовна фигура.

Някога философът Франсоа Волтер с дълбока горчивина е установил: „Историята е като Мисисипи от лъжи”. Днес, на запад младите хора, студенти в престижни университети, изпадат в дълбока изненада, когато в лични разговори разбират, че Хитлер е воювал и в Русия! Такъв потрес може би изпитват и руските младежи, когато научават, че тяхната азбука всъщност е българска, че тя идва от България, с български книги и посредством български монаси.

Димитрий Хоматиан, охридски архиепископ, от гръцки произход (1216-1234) и основоположник на култа към „Св. седмочисленици”, пише, че първите преводи от гръцки Климент е направил на „тукашния български диалект”. Теофилакт пък е този, който го нарича „пръв епископ, който проповядвал на български език” и „най-учен мъж“. За Димитрий Хоматиан той несъмнено е българин, защото е записал за Климент: „Пръв той заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд, усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божественото съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и още бил заедно с Методий, известния учител на благочестие и православна вяра на мизийския народ”. Очевидно за византийското духовенство няма никакво съмнение какъв е езикът, на който се е развивало делото на Светите братя. Този език е (старо)български.

Изтъкнатите факти доказват, че опитът на посочената изложба да достигне до „изворите на славянската писменост” не може да се определи като успешен. Тя не съумява или се отказва преждевременно да положи необходимото усилие и воля, за да стигне до самите извори и начала на славянската писменост. И съвсем обяснимо засяда в плитките води на чиновническото безхаберие.

Пак на Волтер, живял в „златния век“ на Екатерина II и водил дълги кореспонденции с нея, принадлежат и други две фрази, които имат място в случая. Първата е: „На живите дължим уважението, на отишлите си от този свят – истината!” Втората, хлевоустият мъдрец сякаш е записал за случая: „Да казваш истината е сигурен начин да си навлечеш гонения”.

Слава Богу, винаги ги е имало и има такива духовно извисени и прями хора, с чиста и будна научна съвест, които по думите на Сократ „следват доказателствата, независимо накъде ги водят”. Ще посочим някои от тях, както и техните експертни научни изводи, по проблема за „изворите на славянската писменост” и нейното епохално, и революционно значение:

Академик Дмитрий Лихачов:

„...Старобългарската култура ляга в основите на другите славянски и някои неславянски страни. И в това е огромното й общославянско и общоевропейско значение. Старобългарската литература постига високо развитие по-рано, отколкото литературите на другите славянски страни. Тя е със столетие по-стара от руската литература.”

И пак той:

„Многовековният опит на България, собствен и усвоен от Византия, непосредствено е влязъл в състава на руската култура. Древнобългарският език е станал литературен език за Русия.”

Протоиерей Лев Лебедев, Курска епархия, Руска православна църква:

„Нашата руска земя е получила изключително много от братска България. Да се отрича това би било нелепо.” Проф. Николай Шиваров, ректор на Софийската духовна академия:

„Руските книжовници активно посрещали древнобългарската литература, преписвали нейните текстове, внасяли свои поправки, изменения, съкращения, или напротив, развивали и разширявали текста, съставяйки свободни редакции. Тези творения съставляват главната част на руската литература до монголския период. Това порусначаване се явява закономерен процес, един вид самостоятелно творчество. Когато по-късно тя се издига до висините на световна духовна и светска култура и идва в България, българският народ чувства нейната близост и родственост и тя дава импулс за нови трудове. Хилядолетната взаимност и любов продължават да сближават и обогатяват.” Научният сътрудник на Руската държавна библиотека проф. Татяна Миронова пише, че повече от 55% от думите в руския език са църковнославянски. Граматиката също е обща в голяма степен – повече от 70%.

Проф. В. Троицкий потвърждава, че изследванията на лингвистите сочат, че 55% от руския език, произхожда от цъковнославянския.

По този повод, Руската православна църква, в лицето на епископ Иларион (Алфеев) обяснява: „За тези които не знаят, следва да се обясни, че църковнославянския език е фактически древнобългарския език.” На основата на заключенията на учените, може смело да се каже, че руският език е поне 55 % старобългарски.

Проф. д-р Тодор Събев, БПЦ:

„Българското кирил-методиевско наследство обогатило руския дух и е създало национално-културни традиции, които определят пътя на Русия за много столетия.” н.с. Ваня Минчева, БАН:

„Старобългарската литература е първата славянска литература и изобщо първата европейска литература, написана на говорим език, обогатен и издигнат в ранг на книжовен. В средата на ІХ век в Европа съществуват само два писмени езика – латински и старогръцки, които значително се различават от говоримите. Св. св. Кирил и Методий превеждат на старобългарски най-важните богослужебни книги; те създават и оригинални произведения, с които поставят началото на една нова литература – старобългарската. Тази литература е в основата на европейската цивилизация от ІХ до ХV век, тъй като върху нея се гради културата на православния свят, която и до днес се отличава със своята идентичност и значимост.”

Проф. Рикардо Пикио от Италия, правейки задълбочен анализ на богатството и приноса на старобългарската литература изтъква нейният уникален характер:

„Старобългарската литература не се е ограничила в ролята на посредница между възникналата култура на християнската Славия и другите славянски литератури от Балканите до Русия. Тя е създала нови тематични и структурно-формални образци. Някои идеологически и изразни схеми, кодифицирани в средновековна България, обусловиха създаването на една специфична литературна система, която в последствие е била властваща в по-голямата част от славянските православни литератури чак до прага на модерната епоха. Тези характеристики ни упълномощават да гледаме на старата българска литература като на „Първичен извор на модели”, т.е. като на „литература на образци.”

Отдавна чакан акт на признание и историческа истина бяха и думите на Руският Патриарх Кирил, произнесени на 3 март 2018 г. в гр. София: „Без българското православие, нямаше да има и руско православие”!

Директорът на Руският институт за стратегически изследвания, Леонид Решетников, в свои интервюта откровено обясни преди години проблема за съществуващото незнание и заблуда в руското общество, относно произхода на кирилската азбука:

„За съжаление, у нас никой не знае нищо за Кирил и Методий, за ролята на България в нашето развитие. Комунистическият режим не позволяваше да се пише и говори за това, забранено беше и се забрави от нашите хора тази връзка и роля на България в раносредновековното развитие на Русия. За това трябва много да се говори и да се разяснява. България е създала руското православие, от тук са тръгнали нашите книги и култура.”

За съжаление, настоящата изложба на Руския културно-информационен център „При изворите на славянската писменост”, претърпя пълен срив в очите на българското общество. Тя не само не допринесе за развитието на нашите културни и духовни връзки, които да си признаем честно днес са доста ограничени, но и силно им навреди. Кой имаше полза от това „културно” мероприятие?! Русия? България? Не! Полза имаше само онзи общ координационен център, който в България отхранва русофобията, а в Русия посява отровните семена на българомразието. Към тази България, която макар и член на ЕС, и на НАТО, в наскоро проведените от „Галъп Интернешънъл” и Международната организация „Глобсек“, социологически изследвания сред седем източноевропейски страни, заявява, че 70% от българите симпатизират на Путин, срещу 37% за президента на САЩ; същата тази България заявява, че българите искат Русия, а не САЩ за военен съюзник! Разбира се, в условия на псевдодемокрация и изначална загуба на национален суверенитет, не се допускат допитвания и референдуми по жизнено важни и определящи бъдещето въпроси от национално значение!

Духът и материята, общата кръвоносна система, са началата, които свързват България и Русия. Традиции, култура, цивилизация - те са, които определят и ще определят нашето минало и бъдеще, нашата съдбовна обвързаност и предопределеност.

„Ние, българите, сме вградени в първоосновите на еврохристиянската цивилизация, - заявява проф Куйо Куев, почетен д-р на Ягелонския университет в Краков. - Нека не забравяме и простите исторически факти и реалности, че когато Берлин, Мадрид, Москва и Ню Йорк не са съществували,а Лондон и Париж са били само укрепени села, ние, българите, сме имали държава.“

За цивилизационната мисия на българския народ са се изказвали и най-авторитетни световни политически фигури и научни експерти като президентите на Франция – Шарл де Гол и Франсоа Митеран, като президентът на Италия - Карло Чампи, като японският професор Шигеоши Мацуяма; американският професор Норман Дейвис; културологът Хари Салман и десетки други. Признанието е категорично: българският народ стои в основата на европейската цивилизация!

Друг е въпросът, че нашата история, в продължение вече на столетия, къде тихомълком, къде явно и безцеремонно, се неглижира и манипулира, краде се и се подменя безнаказано. В такова незавидно положение е обаче и почти целият славянски свят. Но Бог вижда! И брат от брата да се отрече, кръвта на вода не става. И истината винаги побеждава лъжата!...

В името на тази предопределеност, като българка, която обича и цени братска Русия, аз се изкушавам да отправя следното предложение и покана към колектива на Руския културно-информационен център, а защо не и към състава на посолството на Руската федерация в София. Руски приятели, може би подобно на българския министър на културата и на мнозинството на политическия ни елит, досега да не сте имали шанса и възможността да посетите старата българска столица. Направете го. Там се намира „Дворът на Кирилицата“ построен от Карен Алексанян. Името издава, че е син на великия арменски народ – страдалец. Посетете това място, съхранило и въздигнало сакралния дух на азбуката и писменото слово. Този забележителен и сърцат човек, проникнат от чувството за историзъм и висока нравствена мисия, подари на целия Кирилски свят, а не само на България, безценен и достоен дар – любовта и вдъхновението да съзидаваме и да помним; да знаем и да се гордеем; да бъдем достойни наследници на предците на културата, на вековете и историята, която може и да се опитват да пренаписват, но която никога не може да бъде изтрита.

Все някой ден, на софийските улици, или на руските площади, тя ще укаже извечните ориентири към богомъдрите извори на славянската писменост. И паметта на предците ни ще възсияе.

Не се гаси, туй що не гасне!