/Поглед.инфо/ Следващото изложение е предизвикано от цитираното в публикацията: https://glasove.com/categories/novini/news/korneliya-ninova-moralno-e-deputatite-napusnali-grupata-da-napusnat-i-parlamenta *, изказване на председателя на БСП по повод шестимата депутати, напуснали парламентарната й група, а някои от тях и партията:

В момента те не представляват никого освен себе си. Това е и нашето мнение като парламентарна група – веднага да напуснат парламентарните места и да ги освободят за следващите, които да влязат от листите. Те не са избирани като мажоритарни депутати, а с листа на БСП, с програмата на БСП и с работата на десетки хиляди социалисти, които са ги направили депутати. След като тези социалисти искат те да се оттеглят, след като не споделят ценностите на партията и програмата, с която са влезли – нямат място в парламента като депутати.”

Като оставим настрана тона и неговата стилистика, демонстриращи не само неприкрития гняв на произнасящата го, неприсъщ за уравновесени хора наясно с това що е политика, но освен очевидната липса както на базови познания относно конституционното устройство на държавата, така и (да не говорим за възпитание) на елементарна политическа култура, поведението с въпросното изказване е ярка илюстрация за процесите, които не от вчера се наблюдават в т. нар. БСП. А в по-широк план за настъпването на такива процеси – от една страна на все по-нарастващо и засилващо се недоверие от страна на гражданите към политическите партии; от друга, поради едни или други не само вътрешнопартийни причини както от отделни техни членове, така и групово вкл. от отделни техни структури напускане на такива формации. Процеси, които не са случайни – характерни само за една или друга отделна страна, а придобиват и могат да бъдат констатирани в глобален мащаб. От такава гледна точка в предишни публикации споменавах за криза на представителността, респ. на представителната демокрация.

Както на мнозина е известно, произходът на съвременните политически партии се свързва първоначално с възникването на парламентаризма, а по-късно с въвеждането и на всеобщо избирателно право. Доколкото се касае за политическо представителство, извън предмета на настоящото оставям не само поради техния ограничен брой, държавите с режими, в които политически плурализъм в разглеждания смисъл по същество не съществува, доколкото е установена еднопартийна система, или поради забрана въобще на политически партии. Същевременно като страна, в която преминаването конституционно от еднопартийна към плуралистична многопартийна система на политическо представителство едва отпреди 30-на години, не биха могли да бъдат отминати и наследените прояви за лисата на формиран манталитет и политическа култура, а така също в резултат от тях на едни или други рецидиви от близкото тоталитарно минало на България.

Проблемите свързани с политическите партии са множество, в основата на които стоят вкл. такива за суверенитета, властта и др. Върху разглеждането на които тук няма да се разпростирам повече, освен да спомена, че ако при републиканско устройство суверенитетът е упражняване на общата воля, като такъв той не е самата държавна власт в смисъл на свобода за взимане на самостоятелни общозадължителни решения за общността, а само нейният легитимиращ източник. Затова без суверенитет всяка власт, макар формално легализирана, е чужда, а не принадлежаща на общността в републиката, която е лишена от възможността за самостоятелно упражняване на нейната обща воля. Защото държавната власт при такова устройство има право на съществуване, доколкото е резултат от общата воля. Т. е. като суверенна власт. Власт, която не е установена по такъв начин, без значение от вътрешен за общността или външен за нея (чуждестранен) едноличен или колективен субект, е нелегитимна.

Що се отнася конкретно до политическите партии, в настоящото изложение ще се огранича и то не до всички, а само до и във връзка с един от аспектите, отнасящ се непосредствено до техния правен статут.

Съгласно чл. 11 от Конституцията на република България (К.):

  1. Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм.

  2. Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна.

  3. Партиите съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност се уреждат със закон.

  4. Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт.

Според ал. 4 на чл. 18 от българския Закон за политическите партии (ЗПП): „Политическата партия придобива качество на юридическо лице от деня на вписването на политическата партия в регистъра на политическите партии в Софийския градски съд.”.

Като отминем освен натрапчивата до досада тавтология в цитирания текст от ЗПП, в т. ч. централизирания, рестриктивен подход и режим за оправомощаване единствено на споменатия съд чрез регистрация на такива формирования за признаване от държавата на качеството им като юридически лица и всичко останало, разглеждани във връзка с културните, философски и правни възгледи, доминиращи в едно или друго общество, в което се развиват, теориите за юридическите лица и тяхното естество могат да бъдат обсъждани в такъв научен контекст. Доколкото биха могли да бъдат определени като теории, те могат да бъдат разглеждани също така и от гледна точка на тяхното отношение с действащото позитивно право на дадена страна, регламентиращо юридическите лица. А ролята на правната, като всяка теория е не само да обяснява тази регламентация, но също така да формулира и предписва евентуално нови възгледи и разрешения, каквито биха могли да помогнат за развитие на позитивното право.

Дискусията относно природата на юридическите лица теоретично датира от Средновековието, когато юристите се опитвали да предложат отговор на въпроса как трябва да бъде правно организирана колективната дейност. През XIX век основните теории получават своя завършен вид. През ХХ век новостите, доколкото ги има, не са кой знае какви. Изискванията, възникващи с развитието на социалния живот променят неща, които в съзнанието на не малко юристи са придобили по характер, значение и сила, стойност на необорими догми. Затова струва ми се не би било излишно, доколкото е необходимо във връзка с темата, да бъдат макар не повече от маркирани някои от въпросните теории.

Според една от споменаваните теории – фикционната (от фикция – fingere, означаващо измислям, въобразявам си, като мисловен способ, чрез който приемаме за съществуващи определени факти, явления, които реално не съществуват в действителност), водеща началото си от едно каноническо становище на папа Инокентий от 1245 година относно естеството на обединената църква, който приел, че обединението или колегиумът на църквата представлява лице по силата на фикцията (persona ficta), църквата съставлява едно цяло. Доразвито през следващите векове това становище, то било използвано за нуждите на правото като обяснение за естеството на юридическите лица. На тая основа било прието, че за правото съществуват два вида субекти – хората като реални, естествени физически лица и определени идеални (фикционни) юридически лица. Така посредством фикцията заедно с хората, като субекти на правото възникват и втори вид негови субекти, които не съществуват в действителност, но чрез фикции приемаме, че те съществуват. В случая фикцията служи да формира  абстрактно единство от хора, на което е възможно да бъде приписана нормална човешка воля. Фикционното юридическо лице няма способността да разсъждава, да формира собствени интереси и/или воля. А онези, които формулират неговата воля и го представляват в  правния свят са членовете на юридическото лице. Логично следствие от фикционния характер на волята е, че тя може да бъде само правомерна (праведна, казано канонично). Следователно юридическите лица не носят отговорност за неправомерни действия – деликти и престъпления. Тъй като поради своя фикционен характер, според обсъжданата теория юридическото лице може да бъде създадено от позитивното право само от компетентен държавен орган (по подобие на църквата от бог), който е безгрешен. Собствеността на юридическото лице не принадлежи на реално лице, поради което държавата не притежава юрисдикция по отношение на тях, а може да упражнява само административен контрол. Фикцията, чрез която се създава юридическото лице е (като на споменатия папа) на законодателя – този, който установява тази фикция за него чрез правна норма. В по-ранните етапи от развитието на правото (ХVІІ-ХІХ в.) фикционната теория имала благотворна роля, доколкото (за разлика от презумпциите) фикциите са необорими и по този начин благоприятстват установяване съществуването на юридическите лица в позитивното право. Ако тази теория не съществуваше много по-трудно  биха били регламентирани от позитивното право различните форми за правосубектност на юридическите лица. Фикционната теория имала и важно политическо значение за утвърждаване на либералната и демократична идея за вродената способност на човека да притежава субективни права. Защото фикционната теория приема, че само човек е субект на правото, а чрез фикцията приравняваме юридическите лица на човешки същества признавайки им наличие на воля. Слабост на тази теория е фактът, че съгласно нея юридическото лице не може да носи отговорност за извършени неправомерни действия. То може да притежава само и единствено правомерна воля. А е такава, понеже тя му е призната от законодателя именно чрез използването на фикция. Друга критика по отношение на фикционната теория се отнася до това, че тя въобще не поставя и не разглежда въпроса за реалния субстрат на юридическите лица. Фикцията се явява средство, чрез което се елиминира проблема за техния субстрат.

Друга от теориите за юридическите лица е органичната. И тя води началото си от Средновековието. В нейната основа е заложена историческата традиция като субект на правото да бъде разглеждана групата: семейство, община, различни средновековни корпорации, имащи голяма степен на обособеност и общ живот, съобразно възприетия в Средновековието научен метод за постигане на ново знание освен в естествените и в социалните науки чрез аналогии с живите организми. Такава, типично органична е например теорията на Хобс за обществото и държавата. През XIX век, като специфично приложение на споменатия подход, органичната теория получава ново развитие в обществените науки. Принципно новото е допускането, че не само отделният човек може да бъде носител на права и да има интереси, защитени от правото, а подобно на него и социалните организми (асоциации, общини и т.н.), водещи самостоятелен живот, могат да имат собствени интереси и воля. За естеството на тази връзка в самата органична теория съществуват различни обяснения. Според някои, основаващи се метафизични, религиозни или идеалистични причини за органичното битие на социалните обединения, а други на материалистични или биологични аналогии, общото при всички от тях е оприличаването на юридическото лице със социален организъм като форма, каквато е присъща на живите биологични организми. На този нов организъм се признава способността да има своя собствена воля, която се формира от неговите органи. И досега се среща употреба вкл. на академично ниво на словосъчетания напр. като „обществен организъм”, „воля на суверена” и пр. След като този организъм може да формира и да притежава своя воля, логично е той да носи отговорност – правомерна или неправомерна. Органичната теория е единствената, която допуска вкл. наказателна отговорност на юридическите лица. И в някои правни системи на отделни страни, такава съществува. За разлика от фикционната, органичната теория логично за нея приема, че законодателят може само да установява, а не да конструира съществуването на колективните организми. Той обаче притежава пълната власт само да им признае качеството на юридическо лице. Някои колективни организми могат да не бъдат признати  и да не получат качеството „юридическо лице” и възможността да извършват правнорелевантни действия. Основният недостатък на органичната теория, изразяващ се в това, че едно социално и правно единство като юридическото лице се обяснява чрез едно друго явление, какъвто е биологичният организъм по пътя на аналогията, е методологически. Причина за който е, че към онзи момент не е съществувала системна теория, която да обяснява, че както социалните така и биологичните организми притежават свое автономно системно единство, което обаче е от различно естество като качество. Органичната теория абсолютизира единството и целостта на юридическите лица. От политическа гледна точка органичните теории водят до редица концепции през първата половина на XX век, вкл. такива, според които държавата е изразител на общата воля и като такава тя обединява и ръководи всички социални организации. А оттам връзката между тези теории и тоталитарните, вкл. фашистки и др. под. държави е много пряка.

Трета теория е безсубектната – юридическото лице като форма на собственост. Тя няма свои исторически предшественици и възниква през втората половина на XIX век като „чисто” юридическа сред германските пандектисти, обосноваващи възможността да съществуват субективни права не само между хора, но и между вещи (кредитор при ценни книжа на приносител е документът, а не лицето). На тази теория базират и развиват концепциите си Бринц в Германия, Планиол и Бартелми във Франция. Приемайки, че само човешките индивиди могат да притежават и упражняват права и задължения, тя обаче отрича необходимостта правата и задълженията да принадлежат на определен конкретен субект. Възможно е патримониумът да бъде обособен чрез отделяне и отдаване на някого – определена личност. Или посредством отдаване на нещо – определена цел. Т. е. съществуване на права и задължения, идивидуализирани посредством своята  цел. Юридическото лице според тези възгледи няма персоналност, то е безсубектно имущество, но има определеност – посветено е на определена цел. Трайното и същественото в юридическото лице  са не участващите лица, а неговата цел, поради което то се конструира около нея. Планиол напр. разграничава колективната собственост от неразделната индивидуална собственост. Според него колективната собственост се приписва на фикционни субекти, за да бъде също представена като индивидуална. По такъв начин вместо два вида собственост – индивидуална и колективна, се приема наличието на два вида субекти – индивидуални и юридически лица. Безсубектната теория не отразява стремежа към обективизъм в обществените отношения, а в нея се откроява влиянието и на функционализма – обясняване на природните и социалните явления чрез функциите, които те изпълняват. Критиката на безсубектната теория към фикционната и органичната теория, в много отношения оправдана, е продължена и в следващите теории, сред които внимание заслужават концесионната и реалистичната теории, а също така и теорията на Р. Йеринг.

Според концесионната единствено държавата може чрез приеманите от нея закони да отстъпи правото на определени групи от хора да бъдат считани за юридически лица, създавани от определен държавен орган чрез властнически акт. Действията, които учредителите на юридическото лице са извършили до момента на неговото създаване с такъв акт нямат правно значение. Концесионната теория влиза в противоречие вкл. с юридическата практика и по-точно възможността в някои правни системи да съществуват де факто корпорации, на които макар да не е признавано по такъв начин качеството на правни субекти, доколкото не са вписани като юридически лица, са реални участници в обществения в т. ч. стопански живот. Какъвто е да речем облигационноправният институт на гражданското дружество, което има своя правна уредба в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Реалистичната теория е основана на социологията, според която обединението от лица представлява самостоятелно социологическо явление със свой живот. На тази основа реалистичната теория приема за реална и значима в юридическото лице групата, която представлява самостоятелна социологическа единица преди и независимо от признаването или не на нейната правосубектност от страна на държавата. Основната критика към тази теория е, че тя е чисто социологическа, а не юридическа.

Според теория на Рудолф Йеринг (известна като теория на интереса), целта и интересът са двете основни социални характеристики, чрез които може да бъде обяснено действието на правото. Според нея носители на права и задължения са членовете на юридическото лице, защото истински носител на субективни права и задължения е човека. Йеринг за удобство приема, че носител на субективни права и задължения е юридическото лице. Но самото то няма собствени интереси и цели, тъй като реално то не може да ползва правата, влизащи в неговия патримониум. Хората могат да ползват собствените си права пряко, чрез лични действия или непряко, чрез различни форми – представителство, платежни инструменти, юридически лица. От такава гледна точка теорията на Йеринг е наречена от някои още теория на скобите. Юридическото лице представлява средство – скоби, чрез които се изнасят субективните права на неговите членове.

За да не отегчавам повече който и да е читател, устоял до тук въздържайки се да ме ругае за пространното изложение, няма да се впускам в подробно разглеждане на други, вкл. въпросите свързани с отговорността на юридическите лица., надявайки се на безпроблемното достигане от всеки такъв читател до верен извод за себе си струвало ли си е или не, и заслужава ли да се кахъри дали е сгрешил, прахосвайки от безценното си време за неговия прочит. Още повече, като има предвид безбройните разнородни юридически лица – освен с търговска или идеална цел, най-вече съобразно темата конкретно т. нар. политически партии. Повечето от които, ако не всички кухи и използвани като маска, зад която, ако не невъзможно е трудно постижимо без посредничество и на въображението да се съзре онова, което стои действително и на български език определяме като лице, евентуално и в смисъл на личност.

Примерът, с който започнах за протичащите особено през последните дни в т. нар. БСП процеси около и последвали избора на председател и проведения конгрес на същата, в резултат на които неколцина депутати напуснаха парламентарната й група, а някои от тях и партията, обявявайки че остават в парламента като независими народни представители, както и отговорът на председателя на партията, самопревъзнасяйки се чрез славославене и възхваляване на прекия й избор от възвеличаваната от нея като най-демократична партия, както разбира освен смисъла на демократизма целите и задачите в дейността си, сплотявайки около себе си ако не цялата партийна маса останалите депутати от парламентарната група, е красноречив. Искането отделилите се от споменатата парламентарна група, все едно „незабавно” или когато и да е да напуснат парламента, тъй като били избрани като такива от листата на „нейната” партия, понеже според мировъзрението на партийния вожд, основано на тезата, че при това положение като независими те не можели да изпълняват функциите си на народни представители от името на народа, поради което трябвало други по реда от партийната листа да ги заместят, иначе било неморално, или с други думи, след като е избран като кандидат от партийна листа, само и единствено като партиен който и да е депутат може да представлява народа в парламента, е нелепо. Според тая теза, като оставим настрана ценностите и програмите, за каквито уж се претендира, сякаш единствено партиите могат да имат такива, а не и отделният човек, коато трансформира партията в корпорация с аспирации за монопол, излиза така, че не е все едно от свое като личност или от името на юридическото лице партия, кого представлява народният представител. Понеже личността на човека не е равностойна на юридическо лице партия, поради което трябва да следва неговата/нейна воля. Какъв е субстратът на въпросното юридическо лице е отделна работа – не народна, а партийна. Сиреч на част от обществото, която поради това е по-легитимна да го представлява в парламента от който и да отделен човек като личност. Очевиден е абсурдът, до какъвто води увлечението по партийната „логика”, независимо от субстрата на т. нар. юридическо лице, вкл. доколкото не и от него, а посредством фикция от папесата на БСП се определя не само легитимността, (макар произтичаща от юридическия факт на избирането, без значение мажоритарно или пропорционално за народен представител от суверена), а и морала. И би могло да се изпитва ако не увереност и занапред, по-малко или по-голямо удовлетворение, че поне на досегашния конституционен законодател не е хрумнало да въведе разпоредби, според които в подобни случаи партиите като юридически лица да решават кой според партийните им листи от тяхно име може да представлява като народен представител не тях, а онзи, който като суверен е единствен легитимиращ източник.

И за да финализирам, въпреки в предишна публикация да присъства, позволявам си да възпроизведа отчасти пасажа от нея, отнасящ се до понятието „личност”, доколкото не се среща в простнародния ни говор. Преминало в литературния ни език от руския, вероятно образувано по подражание на френската дума personalite и немската Persönlichkeit. А в тях по образеца на латинската personalita – термин, извеждан от думата persona, както римляните наричали отначало маската, с която актьорът се явявал на сцената, за да изглежда според играната от него роля. Които по-късно с persona започнали да означават и самата роля, а още по-сетне – човека. В такъв смисъл няма разлика между persona и personalita. На български език думата „лице”, когато се употребява за означаване на човека, е еднозначна с „личност”. Но и в него първоначалният смисъл нa „лице” е бил по-друг от оня на persona. В българския „лице” се нарича предната част на главата, което означение има връзка с думите „различавам” и „лича” (изпъквам, виждам се). Защото „лицето” е оная част от тялото, по която най-ярко се познава (личи) „човекът”.

Разбира се без претенции да е непременно или единствено прав в своите възгледи, а воден от стремеж да бъде свободен, бих си позволил нескромно препоръката към всеки да бъде по-критичен към всичко, което му се представя под формата на юридическо лице като политическа партия. Което не пречи да е ангажиран като човек, несъгласен не само да участва, а и да бъде дори статист във всякакви представления от каквито и да е маскирани актьори на политическата сцена. Каквито, като оставим настрана която и да е от различните споменати теории за юридическите лица, съставляват реалния субстрат зад маската на т. нар. политически партии. Състезаващи се не само за набирането на определения както за конституирането, така и за регистрацията им брой членове, вкл. независимо кой или кои как са избирани и ги представляват. А и за привличането на симпатизанти и т. нар. електорат, за легитимиране посредством изборния процес при т. нар. представителна демокрация, като придобили право да упражняват власт над цялото общество. Което виждаме и в момента, без да е възможно да се търси каквато и да е отговорност от които и да било партии, явно и неявно формиращи коалиции за управление, веднъж добрали се до каквато позиция въпреки категоричното му отхвърляне отказват да освободят. Защото като юридически лица, поне според българското позитивно право каквато и да е, тяхната дейност не може да бъде друга, освен правомерна що се отнася за престъпления. Затова и понеже смяната на един или колкото и да са партийни лидери не решава проблема, което дава възможност за шикалкавене вкл. с измищльотини като експертни кабинети и пр. тарикатлъци, в няколко предишни статии, без да отричам напълно представителната, обосновавах необходимостта от нейното балансиране посредством съответни механизми за пряка демокрация. Ангажираността като проява на активност в политическия процес, който имайки непосредствено отношение както към общественото битие, засяга също така и това на всеки отделен човек, не е непременно в колизия със свободата (не говоря за своеволие) като атрибут на човешката личност. Напротив – търсенето и постигането на такъв баланс би имало не само перманентен профилактиращ ефект, а такъв би допринесъл за изпълването с реално личностно съдържание и на т. нар. политически партии като съдействащи за политическо представителство, несъмнено по-стойностно от иначе не кой знае колко достъпния зад юридически лица за разпознаване техен субстрат. За различаването сред какъвто видно от събралия се около партийния „лидер” остатък от парламентарна група при произнасянето от нея на цитираното в началото изявление като личности, едва ли който и да е наблюдател би могъл да съзре някой, както сред която и да е тълпа. Ако не за друго, понеже е знайно, че: „… Тълпата винаги стои интелектуално по-ниско от отделния човек” (Гюстав Льо Бон).

* https://glasove.com/categories/novini/news/korneliya-ninova-moralno-e-deputatite-napusnali-grupata-da-napusnat-i-parlamenta

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели