Разпространявания мит за предимствата на неолибералния модел за управление се провали и подкопа американското могъщество. Например през 2012г., стоте най-богати хора в света станаха с $241 милиарда по-богати и всяка година богатството им расте, особено след Ковид епидемията и войните. За 2024г. три хиляди милиардера увеличиха с по 18 милиарда активите си. Това не е случайно, а пряк резултат от неолибералните политически идеи, облечени в псевдо-научни аргументи. Ето някои от тях: либерализация, дерегулация, приватизация, слаб регулаторен режим от държавата и няма място в икономиката. Не може да инвестира в производства с добавена стойност, за да се компенсират съществуващите дефицити, а се прилага драконовско орязване на социалните програми. Тези политики се оказаха опустошителни за работещите хора и за възможностите за национално развитие особено за страните, които са в регулаторен режим от ЕС. До голяма степен, тези политики хранят интересите на транс-националния капитал. Същевременно, те изострят социалните неравенства, увеличават бедността и заобикалят демократичните процедури винаги, когато тези процеси застрашават корпоративните и комерсиални свободи на финансовата олигархия.
Политиките произтичащи от неолибералната идеология за покоряване на нови социални пространства, разположени в различни зони на света, където живата сила се продава най-евтино, обогатиха глобалните „монарси“ са именно политиките, които днес задушават всички останали. Но това положение не съвпада с прогнозите на неолибералната теория, които са обикновени фалшиви, тъй като зависят от конюнктурата на пазарите. Нейните идеолози и техните последователи твърдят, че колкото по-малко правителствата облагат богатите и не се намесват в пазарните механизми, толкова по-значими ще са верижните ефекти от това – създаване на нови работни места, увеличаване на преките инвестиции, стимулиране на предприемаческия дух и автоматично преразпределение на богатствата в обществото се оказват абсолютна химера. Проблемът е, че тази догма на преразпределението задълбочава социалната поляризация в обществото. Проводници на тази политика са: Международния Валутен Фонд, Световната банка, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и общо взето всички правителства на развития свят. Политическите и бизнес лидери в развитите капиталистически страни системно заблуждават, че тези политики са единствено възможни и абсолютно необходими, за да осигурят по-ярко бъдеще на гражданите, особено на тези, които живеят в бедност. Всяка умишлена интервенция на държавата която има за цел да облекчи социалните неравенства се отрича, защото би навредила на ефективността на свободния пазар е абсолютна лъжа. Защото именно той, пазарът задълбочава социалните неравенства и олигархичния капитал заедно с обслужващото го демократична върхушка са против всякаква намеса на държавата.
Официалните резултати от този над 30 годишен неолиберален глобален експеримент за функциониране на транснационалния капитал разположен в целия свят е на финала на пълния му крах. Годишния доклад на УНКТАД към ООН от 2012г. и последващия период слагат своеобразен некролог на тази идеология, която се представя за без алтернативна. Резултатите са противоречиви, но тенденцията е устойчива. Отказът от реформи е повсеместен и социалните придобивки, получени вследствие от конкуренцията със социализма се загубиха от задълбочаване на неравенствата и кризите с дълга и невъзможност да се контролира инфлацията. Регресивно данъчно облагане т.е. богатите плащат по-малко, бедните относително повече според неолибералите това щяло да повиши икономическата ефективност и инвестициите, обогатявайки всички даде обратни резултати. С намаляване на данъчното бреме за богатите и бизнеса, спадът на покупателната способност на държавата и на хората с по-ниски доходи и разтвориха ножицата на неравенствата и се свиват инвестициите.
Неолибералите също настояват, че неограничените неравенства в доходите и гъвкавите надници щели да намалят безработицата. Обратно на очакванията обаче, в развития свят рязко се покачват неравенствата. Обедняването на населението след Втората световна война насам по различни изчисления е над една трета. Ниските заплати потискат търсенето, което от своя страна потиска заетостта. Като последица набира сила друг социален проблем: нарастваща цифра от млади хора, които не учат и не работят в почти всички европейски страни. Само за България те са над 300 000 съгласно националната статистика.
Заради стагнацията на заплатите, хората допълваха доходите си със заеми. Високите нива на заеми захранваха де регулираните банки, довеждайки до финансова несигурност. Според гореспоменатия доклад на УНКТАД, колкото повече се изострят неравенствата, толкова по-нестабилна става политиката, икономиката и по-бавен нейният растеж. С нарастващата милитаризация на икономиките и необходимостта от допълнителни заеми и хората да си допълват доходите от заеми увеличават социалния натиск. Политиките чрез които неолибералните правителства се опитват да намалят дефицитите си и да стимулират икономиките си са контра-продуктивни: строги държавни икономики, орязване на социалните разходи, завишено данъчно облагане на ниските и средни доходи, замразяване на заплатите в държавния сектор, увеличаване на пенсионната възраст и др. По неизбежност предстоят нови социални данъчни облагания, за да се плати цената от милитаризацията от населението. Това е неолиберална действителност – в ЕС и всяка негова страна – членка в която живеем. Пряк резултат от неолибералната идеология, която наложи глобалния капитал след падането на Берлинската стена.
Да вземем мита на европейските общества за икономическия растеж, който запълва реториката на ЕС. Във времена на рецесия, икономическата политика е изцяло насочена към възстановяването на икономическия растеж. През последните пет десетилетия това е единствената най-важна политическа цел. Предположението, че икономическият растеж ще продължава винаги (извън цикличността на кризите), независимо от деградацията на еко-системите, от които зависи този растеж и ограничените ресурси на планетата, са неверни, тъй като подкопават растежа. Изострящата се геополитическа среда в противоборство за ресурси, която се разгаря пред очите ни, ще увеличава себестойността на производството и изгледите за стабилен растеж в Европа е илюзорен, ако ЕС не промени политиката си с Русия.
Икономическото възстановяване чрез растеж е от жизнено значение, както е и съхраняването на работни места и създаването на нови. Но същевременно сме изправени пред спешната нужда да преосмислим политическия ангажимент за просперитет, който е обвързан със справедливост и процъфтяване в свят с ограничени ресурси. Такава политическата цел може да изглежда нелепа, когато ролята на държавата се движи в тясната рамка, очертана от неолибералната философия за визия на неограничена консуматорска свобода и невъзможността държавата да упражнява власт над социалния баланс в обществените отношения.
Няма правителство в ЕС, което да не е приело икономически растеж като своя главна цел. За да стимулират растежа, правителствата разхлабиха законите на трудовите договори. Последиците са несигурност на работното място, оронени социални права и занижено качество на живот за милиони млади хора, които са изключени от социалната система и от каквато и да било разумна надежда за гражданска еманципация и политическа активност.
ЕС упорито продължава да следва догмата на балансиран бюджет и се опитва да свърже двата края на финансите си, вторачен в лъжливите „присъди“ на дискредитираните рейтингови агенции или борсови пазари, вместо да се отзове на реалните нужди и искания на гражданите.
Строгите икономии досега не дадоха желаните резултати: не помогнаха да се изчисти дефицитът или да се стимулира заетостта. Точно обратното: снижиха търсенето, потискайки икономическото възстановяване. Същият ефект се постигна и със замразяването на заплатите в държавния сектор. Виждаме, че дълговата задлъжнялост на редица страни от еврозоната се превръща в основен проблем за нейната стабилност.
Всички тези ефекти също са производни на неолибералния модел. Исканията на световния капитал, облечени като софистицирана икономическа теория, се прилагат независимо от резултатите, които пораждат. Провалът на този световен експеримент не пречи той да продължава или да се повтори, защото това няма нищо общо с икономическата логика, още по-малко със здравия разум. Изборът и разпространението на неолибералния модел и съпътстващите тежки социални последици растежът е изцяло въпрос на политически избор и власт. Но държавите поставени в слаба позиция спрямо глобалния капитал, от който зависи демокрацията, националният избор и интерес има малки шансове да се реализират.
При това състояние на икономиките, без изгледи да се стабилизира растежът, по неизбежна необходимост няма друг избор освен да бъдат задвижени в ролетката на дълговата задлъжнялост. Независимо от този факт и от разочароващите икономически резултати от неолиберализма, европейски „лидери“ продължават да призовават към остеритет и механично спазване на бюджетните критерии за сметка на гражданите, като единствено за милитаризация биха могли да го нарушават!! В тези кризисни ситуации, гражданите бяха превърнати в прост фактор в демократичния процес и все повече ще отказват да участват в този демократичен фарс.
Мнозинството от народите се възмущават, защото европейската управляваща класа продължава настървено да налага остеритет, докато доходите и привилегиите на глобалния капитал, на богатите и на политиците остават непокътнати, дори когато няма растеж.
Хората се възмущават, защото реалният демократичен суверенитет бе превзет чрез партийната система на транс – националния финансов „елит“, който причини кризата, а след това поиска да бъде спасен от държавите, които от своя страна сега принуждават гражданите си да плащат сметката. Да вземем примера с консултативните групи на Европейската комисия, които се образуват преди разработването на проекто-законите, когато корпорациите като Блек Рок Вангард и Стейн Стрийт се радват на най-широко поле за влияние на европейско ниво. Не е изненадващо, че препоръките на групата, които впоследствие оформиха предложението на Комисията за финансов надзор никога не поставиха под въпрос печалбите на корпорациите и банките.
Реториката, която блика от ЕС за реформи и промяна в отговор на кризата от 2008г. противоречи на реалните решения, които се прилагат: остеритет, открита атака на социалните права и придобивки, приватизация и др. Причината, е че основният стремеж е икономическият растеж на каквато и да било цена, без усмотрение, че потърпевшите са гражданите, и че алтернатива има в разширяването на ролята на държавата в икономиката. Милитаризацията на международните отношения подложи режима на ниските дефицити на разхлабване, като цената отново да бъде заплатена от европейските граждани.
Обладан от пълното съзнание, че може да прозвучи реторично, но хората – тяхното здраве, щастие, обезпеченост, качество на живот, околната им среда и просперитет – трябва да са сърцето на всяка икономическа и социална политика. Всички политика трябва да бъдат подложени на теста за общото благо, което взема превес над секторните и корпоративни интереси. Всички политика трябва да бъдат премервани спрямо тези по-висши цели, които редовно биват забравяни и изплуват само в добронамереното празнодумие на политическите речи преди избори. Днес ние сме свидетели на пълното разминаване между думи и дела, между моралните стойности, на които се крепят все още европейските общества и реалните политика, които уж се прилагат в името на икономическия растеж и просперитета на хората.
Историята учи, че продължителността на работния ден винаги е била мерило за прогреса на дадено общество. Днес, работната седмица може да се сведе до максимум 30 часа без да се намаляват заплатите и надниците (въпреки че водещи икономисти вече препоръчват работна седмица от максимум 20 часа). Изкуственият интелект също работи в тази посока! По този начин, работодателите и държавните институции ще могат да разделят работните места между двама дори трима души. Ще се наложи частните компании да намалят печалбите си временно, но в замяна на това могат да бъдат компенсирани с данъчни облекчения. Решават се множество проблеми: повишаване на заетостта, увеличаване броя на хората с реална покупателна способност, стимулиране на икономиката, облекчаване на градския трафик, подобряване качеството на живот (баланс между професионален и личен живот, повече свободно време за лично развитие и странични интереси). предимствата са многобройни и вече са потвърдени от икономически анализи и параметри.
Подобна радикална промяна не може да се извърши от днес за утре, но политическото внимание и усилия могат вече да се насочат в тази посока.
Освен това, като помощна мярка на горната, правителствата могат да стимулират заетостта чрез предоставяне на обществени услуги като здравеопазване и образувание или чрез инвестиции в области, които ще донесат бъдещи дивиденти като модернизация и достъпност на съществуващата социална инфраструктура за масовизирането на спорта.
Процесите на изменение на характера на труда и заетостта ще засегне и демокрацията, като демократичният процес трябва да стигне директно до отделните граждани извън изборните периоди и предизборни кампании. Днешните политици образуват своя отделна класа, себе-провъзгласен „елит“, от който гражданите неприкрито се разграничават и комуто не гласуват автоматично доверие само, защото са били избрани. Европейските граждани и организираното гражданско общество открито заявяват, че представителната демокрация в съвременния и неолиберален вариант вече не е достатъчна. Главната причина за това е допускането и дори сливането на корпоративните и лобистки интереси с кръговете на политическата власт. Надзорните механизми или ги няма, или са прекалено слаби и неадекватно позиционирани, за да отстраняват чрез сигнали проявите на този феномен. За отчетност и реална прозрачност в процеса на взимане на политически решения не може и да се говори, особено в млада демокрация като българската. Гласуването за народни и европарламентарни представители се е превърнало в изолиран граждански акт, откъснат от така нужната обратна връзка и отчетност на тези представители. Сякаш гласувайки, избирателите подписват празен чек, без да знаят по каква писта ще се плъзнат техните избраници. И какви коалиции ще образуват, за да закрепят клатещата се демокрация, която в този си покварен вариант отказва да работи.
Политиците, които днес си позволяват късогледство да се изживяват като „елит“ не се интересува от грижите на милионите хора, които са им нужни да ги призоват да гласуват отново за тях.
Нужно е дълбоко преосмисляне на базисните понятия за представителност и за истинско гражданско участие в политическия живот. Истинското гражданско участие предполага държавата да създаде подходящи канали, чрез които да слуша и да приема мненията на гражданите по конкретни законодателни мерки и пакети. Истинското гражданско участие не се свежда само до представителите на икономическите и бизнес интереси или на организираното гражданско общество и все по-компрометиращата роля на неправителствените организации, а да включва отделните граждани. Под истинско гражданско участие нямам предвид лъскави комуникационни кампании и блицове на политически маркетинг чрез ПР агенции.
Българското общество продължава да бъде силно политизирано; раздирано от непреодолени исторически комплекси и като цяло, все още заклещено от една страна в носталгията по падналия строй и от друга огорчено от деформираната демокрация у нас. Роптаещо срещу забогателите от измамния преход за демокрация, негодуващо, че виновниците за икономическия грабеж останаха не наказани. Липсва ясна, надпартийна национална идея, която би обединила и вдъхновила фрагментираното ни общество. Такава национална идея може да се съсредоточи върху специфично българската визия за бъдещето икономическо, социално и културно развитие на страната ни след завършване на интеграцията. Подобна визия не се нуждае от външни формули и наложени чуждестранни модели. Задължително е тя да се укорени в специфичните за страната ни исторически традиции и стойности, в нейната културна и религиозна идентичност и приемственост на добрите практики от близкото ни минало. Такава визия може да реализира потенциала си на обединяващ фактор само, ако е създадена и изработена от самите граждани на България. Разкъсвайки олигархичния модел и изисквайки от политиците да престанат да обслужват в личен интерес корпоративния капитал.
Поколението обучавано и възпитавано е духа на безгранична свобода, която проповядва неолиберализма у нас непосредствено след рухването на социализма е загубило дисциплината, присъща на онази епоха, и се отдалечава от българските традиции на възпитание. Образованието трябва да заема водеща позиция след политическите приоритети на България чрез драстичното увеличаване на предназначения му бюджет и насочване на учебните програми за консервативно и патриотично възпитание, извън либералните постулати. От огромно значение е и реформирането на образованието или преструктурирането му, така че да отговаря на реалностите на съвременния трудов пазар и на вече възникващите възможности на бъдещето породена от технологичния бум. Промените ще са толкова радикални, че „когато децата ни влязат в трудовия пазар вероятността да намерят работа, която съществува днес е учудващо ниска, като някои прогнози сочат, че от настоящите ученици в начално училище, само 1 от 5 ще намери работа, която съществува днес.“
Процесът, който наблюдавахме как чуждестранни компании преместват оперативните си структури в България, само заради ниско – квалифицирани кадри вече отмина. Качественият скок в привличането на сектори, които търсят високо – квалифицирани кадри ще зависи от качеството на нашите училища и университети.
Бясното развитие на капитализма в България след срива на социализма остави хиляди българи без защита срещу произвола на инвеститорите на капитал. Държавата или отсъстваше, или бе твърде слаба, за да провежда така нужния контрол в защита на трудовите права на гражданите си. От лични наблюдения и разговори зная, че днес по селата и градовете ни експлоатацията продължава: шест - дневна и 50 - часова работна седмица; месечното възнаграждение е на нивото на минималната работна заплата; никакви или ниски социални осигуровки; неплатен отпуск като правило; непосилни дневни норми; шантаж на работното място (ако се оплакваш и не ти изнася, вън).
Държавата трябва да влезе в отговорната си роля и чрез съответните механизми да принуди всички работодатели да спазват трудовите закони, защитавайки гражданите си от алчността и безотговорността на собствениците на капитала, които използват икономическата принуда, за а издевателстват над работниците.
Лявото в България трябва да се върне към своите автентични корени и да привлича най-добрите като квалификация и компетентност. Но е нужно и нещо повече: това трябва да са хора, които умеят да се поставят на мястото на другите и да изпитват съпричастност; които могат да предават и изграждат колективно чувство за поделена отговорност, съпричастност и висок морал. В България има крещяща нужда от нов граждански пакт между управляващите и управляваните около нова визия за България.
С политиката си до сега в ЕС, на България с право се гледа като на страна, станала членка по политическо снизхождение, без да е показала политическата и икономическа зрялост, която предполага членството в ЕС. Присъствието ѝ в политическите дебати на европейското равнище е стеснително и безлично, сведено до стриктно необходимата процедурност. Отсъства собствена формулирана позиция.
Следата на корупцията и на съдебната система, която и до днес е тясно обвързана с политически властови структури и партиите вместо да избледнява, се задълбочава. Това вреди на репутацията ни и подсилва отрицателния ѝ имидж на европейско равнище.
Независимо от това, България трябва да поеме ролята си на пълноправна и равноправна членка на ЕС. Страната ни не бива да се страхува да изразява различни позиции и да се разграничава от тези, които не са в неин интерес или противоречат на достойнството ни като народ дал не малко на Европа. Точно обратното, тя трябва да участва по-активно и без комплекси в политическия живот на ЕС и дори да обогатява решенията му с активна, гъвкава и инициативна дипломация.
В годините, предшестващи интеграцията на страната в ЕС, България нямаше друг избор освен да приеме неолибералната формула за развитие, станала вездесъща в Европа. Днес, когато резултатите от тези политики са очевиден провал, а България е вече пълноправна членка на ЕС, тя може да потърси подходящия модел за своето бъдеще развитие във всички аспекти, като отстоява по суверенни позиции в Е, с което би си спечелила по-висока репутация на страна, която знае своята цена.