/Поглед.инфо/ По-предната вечер чаках автобуса на спирката на Женския пазар. Знаете го онова площадче пред магазинчетата за цветя. Там са чучнали някаква скулптура, изобразяваща кой знае какво – в сумрака детайлите й не се различаваха. Едната пейка до нея беше заета от възпълна жена и бохчите й, а на другата върху найлон бяха наредени сурвакнички – хубавки, в народен стил, със заплетени вълна, пуканки и всичко друго, което повелява традицията. Заради лигавото време търговията не вървеше - ръмежът ту почваше, ту спираше, да се чуди човек да затваря ли чадъра, или да го държи над главата си... Рядко някой се позаглеждаше към изложената стока. Сбъркан е този декември – без мраз и сняг, заради него вирусите върлуват, а хората ходят сгърбени, окаляни и мълчаливи, най-много някой да се закашля. Откъде празнично настроение?
И така, дъждинките проблясваха в жълтеникавата светлина на уличните лампи, а под тях, докато подгизвах бавно, аз мислех за работата, която не успях да свърша през деня. Не забелязах откъде се появи фигурата – ненадейно изникна пред мен и изломоти нещо неразбрано, гледайки ме очаквателно. Аз по навик изхъмках дежурното невнятно извинение, в смисъл, че нямам пари, и се поотместих... Навъдиха се много такива - наркомани, бездомници и обикновени лентяи... Просят. Дадеш ли им пари, ще си вземат дрога, или ще ги харижат на тартора на бандата. И как да постъпиш? Те уж са човешки същества, но не става нито да ги пожалиш, нито да ги упрекнеш, че по някаква причина са поели по своя трънлив път извън обществото. Бог да им е на помощ! И на нас най-вече! А онзи окаяният подскачаше на място. Дребен на ръст. Посвлекли се джинси, късо яке, навлечено над тъмен пуловер, червеникава брада, качулката скриваше останалата част от слабото лице. До него се спря жена – и явно схвана смисъла на думите му, които аз не разбрах, защото го привика:
- Ела, какво искаш да ти взема? – Отведе го до пекарната отсреща, откъдето преди малко аз бях купил курабийки. Поклащащият се силует посочи с пръст нещо на витрината. Минувачката плати баничката и му я подаде.
Не бях виждал толкова гладен човек. Той не ядеше, не ръфаше, а буташе с ръце храната в устатата и гълташе. И ми стана срамно. Не си разбрал какво ти говори човекът – добре, но можеше да го попиташ какво му трябва, нали?! Можеше, но го заобиколи, сякаш е краставо куче. Намерил си на кого да демонстрираш високомерие, глухар!
Такива ми ти работи. Живееш, работиш, въобразяваш си, че си създал ред около себе... И изведъж – бум, случаят те прасва по носа, напомня ти кой си и колко струваш. Гадно е, когато осъзнаеш, че цената ти е пукнат грош.
Послесловът на тази история не трябва да се приема като опит за извинение... Станалото – станало – няма как да върнеш времето и да го поправиш.
Наскоро в Мрежата прочетох материал за това, че във Франция и Гърция студентите се бунтуват в защита на обществените права, докато младите хора у нас предпочитат пиянството и веселбите. В коментарите отдолу някакъв анонимник бе споменал, че него тук всичко го устройва и не иска да бъде като лумпените, протестиращи на улицата... Безумно е да помислиш нещо подобно, камо ли да го изпишеш! Как става така, че се вторачваме в издутите си търбуси и случващото се наоколо престава да ни вълнува? Не е за хвалене система, в която има бедни и богати, съществуват гета и разделение, срещат се гладни, нелекувани и отритнати! Всъщност, ние всички сме отритнати. Сами сме си били камшика, предоставяйки цялата власт на тлъстите бандити... Клечим отстрани и гадаем кой ще се гътне по-скоро – болната държава или болните ние. Какво ти тук празнично настроение в това лигаво време?