/Поглед.инфо/ В тези ноемврийски дни на 2024 г. около 7 ноември се развихри една словесна буря затъмнила в информационното пространство важните исторически дати: Октомврйската революция в Русия (7 ноември 1917 г.), падането на Берлинската стена (1989 г.), смяната не политическата система в България (10 ноември 1989 г.) и съвпаднало съвсем не случайно с годишнината от героичната битка на младата българска армия при Сливница (1885 г.). Оформиха се четири главни позиции към поставянето в Народния театър на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, написана в края на XIX век.

Първата позиция е на т. нар. „културен елит“ на страната – актьори, сценаристи, журналисти, музиканти, писатели и т.н. В тях има разнопосочни гласове – от „осанна“ до „разпни го“. Една значима част от актьорското съсловие премина всякакви културни и разумни граници в отношението си към протестиращите. Те бяха определяни като „комплексари“ и „цензори“ (В. Василев), „българският народ търси поводи за конфронтация“ и това е „аутодафе“ (един от министрите), „уроди“ и „говеда“ (Захари Бахаров), дивашка реакция на театрална постановка, „войнстваща простащина“ (за неназована партия). Оплюване на Нешка Робева за нейната позиция за недопустимостта на станалото („личностни комплекси на Нешка“ от Д. Ценова) и редица други. Като комплексари, диваци, говеда и т.н. бяха определени огромната част от протестиращите – все хора са високо образование, лична култура, знания и отношение към ставащото в страната, активни пълноправни граждани на България. И то заради няколко вмъкнали се в културен протест провокатори, необезвредени навреме от полицията, а може би и някои хора с психични отклонения. Такава ли е културата на културния театрален елит – да обругава свободни граждани, протестиращи според своите идеи и виждания за ставащото на сцената на Народния театър. Той уж е народен, но отразява ли тежненията на народа български? За радост на българското общество, независимо от премълчаването от най-големите телевизии с най-скъпо платените журналисти, имаше и множество хора на изкуството и културата, които бяха против поставянето на пиесата на Шоу. Става дума за позицията на Съюза на българските писатели, на други писатели и творци, на поетесата Маргарита Петкова, на акад. Гранитски, на Нешка Робева, на арх. Мирянов и много други, които застанаха на страната на истината, а именно, че чрез поставянето на тази пиеса се всява напрежение в българското общество и се принизяват честта и достойнството на българския народ.

Втората позиция е на спонтанно протестиращите, присъединили се към инициативата на Ивайло Шопски за протест срещу поставянето на сцената на НАРОДНИЯ театър на една по същество антинародна, антибългарска пиеса. Техният протест е естествено продължение на протеста на българските студенти при поставянето на пиесата във Виена и Берлин, на българите в началото на XX век при опита за поставянето ѝ в Народния театър. Огромната маса от българите възприемат отрицателно поругаването на българските национални ценности и особено почитта към знанието, просветата и книгата. Написаното в пиесата и звучащо на сцената поругаване на българската просвета се разкрива от самопризнанието на Бърнард Шоу: „аз съм абсолютен невежа по отношение на историята и географията“. Това невежество на Бърнард Шоу за българската история и география е схванато блестящо от Мерсия Макдермот, която предупреждава в книгата си „Имало едно време в България. Спомени и описания“, че ако пиесата се играе в България „би предизвикала национално възмущение“ и че Бърнард Шоу е „жертва на собственото си незнание“. Историческите факти показват, че Шоу не познава българската действителност и си служи с отрицателни определения на народностни български черти, служи си с неистина, с пълен отказ от познаване на реалността. Още от 11 май 1851 г. в епархийското училище в Пловдив по предложение на Найден Геров се провежда празник на Кирил и Методий – създатели на българската писменост, който се разпространява във всички български земи. Да не говорим за мрежата от читалища с библиотеки от дарени книги, която във времето, в което пише Шоу, обхваща огромно множество от селища в страната. Да, Шоу не може да знае всичко, но когато сцената на неговата пиеса е България той би могъл да събере и необходимата достоверна информация, а не да обижда цяла нация. А защо ли не е избрал в пространствен аспект мястото на действието да е в родната му Ирландия или познатите му Англия и Шотландия? Дали за да не обиди националните ирландски, английски и шотландски чувства? Българските – може.

Третата позиция e на някои партии, които търсят поводи на гърба на естественият протест да разширят своето влияние в обществото и да използват за това националното възмущение. Това се отнася предимно за телевизионно видимите представителни политически лица на протестите в четвъртък и в петък вечерта. Става дума за представителите на националистическите партии ВМРО и „Възраждане“, които не успяха да удържат свои отделни представители или външни провокатори от застрашителни действия. От своя страна ПП/ДБ се възползваха от естествения национален протест на оскърбеното достойнство на българите. Много показателни за това са два факта. Първия е т.н. „пострадал“ Теодор Ушев – активист/симпатизант на ПП/ДБ, за който в интернет-мрежата ни напомниха, че е автор на известната „инструкция до протестиращите срещу властта“ как да се нападат полицаите в гръб, написана по време на масовите протести преди няколко години. Вторият факт е петъчната вечер, когато ПП/ДБ мобилизираха своите вечно платени (от чуждестранни НПО) жълтопаветни протестъри за защита на антибългарската насоченост на постановката на Малкович.

Четвъртата позиция е на огромната част от журналистите и техните ментори и собственици от централните и най-големите телевизии, които успешно манипулираха общественото мнение с налагане на няколко тези, противоречащи на други тези, изразяващи много по-масовите мнения. Една от първите тези е тази за аналогията с творчеството на Алеко Константинов и неговия герой Бай Ганю, чрез който Алеко се бил подигравал на целия народ. Справедливо Маргарита Петкова отбеляза, че „Сцената на Народния театър не е банята във Виена“. Алеко осмива чрез комедия един следосвобожденски манталитет на простак-новобогаташ като тип на бързо забогателите хора, а не на целия народ. Докато при Шоу това е пряко посочено за българите, т.е. за целия народ. Другата невярна теза е за това, че има цензура чрез протест. Цензура има само тогава, когато определен държавен или друг специализиран орган спира определени постановки, филми, изложби, текстове. В дадения случай няма никаква забрана от никого. Всичко зависи от способностите на директора да съобразява тематиката и съдържанието на постановките с обществения (народния) интерес, а не с личния интерес на Малкович за пари и слава.

Другата невярна теза, е че Шоу не искал да обижда българския народ. Ами тогава да е написал пиесата с основа на множеството английски и германски войни, а не със справедливата война на българите срещу агресора – Сърбия. Не по-малко манипулативна е тезата, че това е изкуство и на него му е разрешено да прави всичко, което му хрумне, че изкуството е едва ли не изкуство заради самото изкуство. Никой не забранява на който и да е творец да прави изкуство, каквото той намери за добре. Тезата, че изкуството е изкуство чрез отдалечаване от реалността (Гърдев) е неприложима за Народния театър. Той е народен, всеобщобългарски театър и поради това с обществени средства от данъците се издържа. Но се издържа не за да задоволява личното его на Малкович и/или на Василев, а да изразява, разпространява българските национални културни ценности и интереси. В частния театър е позволено всичко – до секс и голи сцени, пробългарска и антибългарска пропаганда и т.н.. Нека Василев като толкова много обича Малкович да си плати от джоба и да постави тази пиеса на своя частна сцена в някои от множество софийски квартали. И защо никоя от телевизиите не поиска Василев да публикува разходите по подготовката, поставянето на пиесата и хонорарите на участниците в нея? Както написа една малко известна българска артистка: „нашето оръжие са думите“. Да, думите са оръжие, колкото и да се представят (в случая) за комедия и смях. И за какво се използва това оръжие на думите във въпросната пиеса? Изкуството, дори театралното, не е изкуство заради самото изкуство. То трябва в някаква степен с художествени средства да отразява някаква реалност в живота на хората. В противен случай на театър трябва да ходят само артисти, сценаристи, автори на сценарии, декоратори и т.н.

Следващата невярна теза, разпространявана усърдно от телевизионните екрани е, че протестиращите не били чели пиесата на Шоу и не разбирали нейната същност и за какво става дума. Аз, скромният бивш театроман, ги питам: Всички ли артисти са чели всички пиеси на Шоу? А къде да я прочетат тази пиеса, когато не е издавана на български език? И всички ли артисти, сценаристи, журналисти и т.н. културни дейци и интелектуалци винаги си купуват книга, след като са я прочели? Дали не правят предимно обратното – купуват си книга за да я прочетат? И имат мнение за нея преди да са прочели книгата и и на основата на това мнение избират да я купят ли ида не я купят.

Аз, както и повечето хора, се доверявам на историческия опит и на мнението на безспорни авторитети. За мен авторитет е Иван Вазов, макар че не е историк, но е забележителен творец – поет и прозаик, свидетел на събитията от Сръбско-българската война. За мен са авторитети и историците, правдиво описали тази битка, както и са направели подробни изследванията на духовното Българско Възраждане. Безспорен авторитет е чуждестранния българовед – Мерсия Макдермот и множество други автори. И аз не съм чел най-слабата пиеса на нобеловия лауреат Шоу. Но понякога, дори и като изключение, и най-великите творци могат да грешат. Обикновено те са лауреати за най-значимите си произведения. Народният усет не можеш да го излъжеш с нарцистични венцехваления.

Има и една друга манипулативна теза, а тя е, че тази пиеса е била поставяна и преди (през 1995 г.) но не била предизвикала отрицателни реакции. Вярно е, дори постановчикът ѝ тогава (Николай Поляков), сега определи протестите като „нелепа инсинуация“. Прав е, че това е „нелепа инсинуация“, но от страна на ръководството на Народния театър. Още древните са казали, че Всичко се променя и нищо не остава същото и ти не можеш да стъпиш два пъти в едни и същи поток“ (Хераклит), те. не можеш в една съща река да влезеш два пъти, водата се е сменила. Едно и също действие (в случая пиеса) в различна епоха не може да има един и същи отзвук. През 1995 г. в света доминира крайният либерален глобализъм, налаган от американската администрация и соросоидните действия в почти цяла Европа, включително и в България. Модно бе да се отрича националната държава, националния интерес, националната идентичност, националното достойнство, в скрита форма да се налага тезата, че човек е дърво без корен и накъдето го повее вятърът натам отива. Времето се промени, светът се променя. Старият либерализъм се съпротивява ожесточено. Ако през 1989-1990 г. се събаряха стени между държавите, сега се издигат нови по-мощни бариери. Хората разбраха, че човек не може да живее без национална идентичност, без родина и интереси на родината. И започна един всесветски процес на конфронтация между неолибералния американски тип глобализъм и умерения национализъм. Противостоенето е в цял свят, създава се нов световен многополюсен свят. Този световен духовен разлом тресе не само целия свят, но и преминава в България и засяга всички обществени групи, класи, съсловия и браншове. Засяга дори отделни хора и близки роднини в семействата. Да вземем един баща – поетът Недялко Йорданов, който е върл защитник на пиесата и неговият син Недялко Недялков, който е върл противник на пиесата. Именно тази обстановка не са преценили от ръководството на Народния театър, самият Малкович и техните поддръжници от ПП/ДБ и т.н.

В отзвука в СМИ за протестите се изгуби хронологията на събитията, която може да даде отговор на въпроса: „Защо се случи това противоборство за една премира на една над 100 годишна пиеса?“ Още през април се появиха първите бегли съобщения за подготвяната постановка на пиесата на Б. Шоу в Народния театър. След това през м. май 2024 г. в Поглед.инфо известният български изследовател на близкото българско минало, публицист и книгоиздател Хр. Георгиев публикува откъс от книгата на Мерсия Макдермот и нейното предупреждение, че една такава постановка ще предизвика „национално възмущение“. Вероятно ръководството на театъра не е обърнало внимание на тази публикация. Последваха няколко предавания по една от т.нар. „малки“ телевизии, в които се коментираше антибългарската насоченост на подготвяната за премиера пиеса на Шоу. С наближаването на премиерата все повече се появяваха, макар и отделни публикации и отзиви в интернет. Тези, макар и откъслечни, публикации подготвяха хората за възмущение и протест. Появи се инициативата на Ивайло Шопски и организацията на културен протест. В четвъртък той бе опорочен от незначителна група хора и поради неадекватното поведение на полицията. Масло в огъня наля и излизането пред протестиращите на главния виновник за постановката на пиесата Васил Василев, както и неубедителните реакции на част от артистите и част от зрителите, които имат формалното право да влязат в театъра. Но хилядите около театъра също имаха моралното право да протестират. Пресечната точка не бе намерена от директора на театъра и полицията.

В публичното пространство битува мнението, че сблъсъкът е предварително планиран и режисиран отдавна. Още пред около две години Василев назначи в театъра човек, свързан с ДПС, човек срещу който „въстана“ част от творческия колектив. В резултат бе уволнен „анонимния“ режисьор – един от най-качествените хора в професията и с това победи линията на ДПС. Мнозина останаха с впечатлението, че директорът е човекът на ДПС. Дали е така? Кой да ти каже? Тогава артистите не застанаха на амбразурата да бранят българският качествен режисьор, но сега са на амбразурата да бранят Малкович. Остава дълбокото съмнение у множество хора в българското общество, че това е така, особено в условията на борбите вътре в ДПС. Логически не се връзва подхода първо да се избере и привлече чуждестранен режисьор, който сам да избере пиесата, която да постави. Театърът би следвало да има своя тематична политика, сам да избира пиесите, а след това да привлича режисьори и актьори, ако е необходимо. Остава неясен въпросът защо Малкович от близо двеста произведения на Шоу, избира точно това, което е с антибългарски мирис. Навярно е разчитал на българския национален нихилизъм или е изпълнявал поръчка на някого. Случайността е практически невъзможна. В дните преди, по време и след премиерата Малкович допусна маса грешни подходи. Първо охули българския писателски съюз, без да знае, че сега в писателския съюз са предимно нови и млади хора, които нямат никаква вина или заслуга за миналото. Навярно неволно той застана на позициите на неразбиране и несъобразяване с моментната ситуация в света, Европа и в България, време, когато националното става все по-ценно, а глобалното отстъпва.

В резултат от обществената врява по отношение на премиерата на пиесата се извърши гигантска политическа манипулация – отклоняване на вниманието на българската общественост от главните проблеми на българското общество и по-нататъшно разделение и противоборство на множеството различни групи и възгледи. Отклонено бе вниманието от следните главни проблеми на обществото, интересуващи най-много хора: бедността на огромна част от населението; безводието в големи части от страната; манипулацията на проведените парламентарни избори; войната в Украйна и последвалите социално-икономически проблеми в Европа и в България; недостъпността до качествено здравеопазване и качествено образование на огромна част от хората в страната и др. Задоволено бе само любопитството на софийския жълтопаветен хайлайф. Това ли е най-висшият израз на демокрацията – манипулиране на обществото.

И да завършим като дадем вазовия отговор на лъжливото твърдение на Шоу, че българските войници са били страшно пияни и подивели. „Към вечността е маршът ви последни“. Те са във вечността. Вечно в българската история ще остане народният подвиг на българските войници в славната битка при Сливница. Това, че Василев не знае за Сливница, си е негов проблем.