/Поглед.инфо/ Преди две седмици публикувах мнение на стената си (Как станах комунист или…), предназначено за моите триста приятели, което изскочи от там и се появи в няколко сайта.
Тъй като не се бях подготвил за такава публичност, останах изненадан от подкрепата и… от съпротивата. Ако изключим заяждането с правописната грешка (написано за половин час и не редактирано за широка аудитория), срещнах коментари, ясно издаващи, че вземащите отношение са прочели само заглавието. Т.е. не отделили никакво време да се запознаят с идеята, но не пропуснали да оповестят лично мнение, съзнавайки, че е изконно тяхно право. Това ме върна към един въпрос, който отдавна свети сигнално в главата ми: Как ще се оправим с демокрацията, която делегира права, но не изисква задължения?
Краткият историческия преглед на тази форма на управление, която така щастливо практикуваме, стряска с няколко съществени разлики. В миналото право на глас и участие в управлението са вземали само тези, притежаващи граждански права. В 250 000-та Атина около 30000 души или малко над 10% от целокупното население. Защо? Вероятно, древните са ни превъзхождали в много отношения и разбирането, че не всеки би приел отговорно правото да взема решения е само едно от тях. Долу горе такова е било съотношението и при другите древни демокрации, познати на историческата наука. Италианските морски републики също запазват необходимостта от образователен ценз и обществено положение, доказващи способността на индивида да взема правилни решения, с което се застраховат срещу политически и икономически грешки. Най-стряскащият проблем, подхвърлян от погледа назад в миналото, е липсата на трайност и постепенното изчезване на демократичните принципи на управление до превръщането им в някаква диктатура на елита, а след това и на една единствена личност, но това е друга тема, с която няма да ви плаша повече. Паралели между миналото и настоящето можете да откриете и сами.
В наши дни принципа „Liberte, Egalite, Fraternite“ остава само пожелателен лозунг. От петте ми посещения в столицата на Франция, два пъти бях свидетел на масови безредици, в които, чрез палене на автомобили и чупене на витрини, масите се опитваха да напомнят на управляващия елит, че демокрацията става все по-илюзорна. Все още я има, тъй като правителствата се сменят, но май нищо повече не се променя, защото недоволните пак са по улиците.
Как ни научиха да управляваме? Много от гласоподавателите, дълги години не са имали алтернативен избор и са печелили с 99%. Това вероятно е запечатало в тях някаква системна грешка на победители и те продължават да уцелват най-успешните кандидати цели 25 години. Други, пораснали в годините на „промяна“, от най-крехка възраст са възпитавани в привилегията на личностен избор, който обуславя бъдещето им. И едните и другите, обладани от правата, които демокрацията щедро раздава, се радват на свободата да определят съдбите си, а за съжаление и тези на останалите си сънародници. В действителност личното мнение на милиони у нас е формирано от телевизионни предавания, като най-достъпна, смилаема форма на поднасяне на информацията. Продават ни лесни и правилни решения, тъй както пласират „безценни идеи“, като, например, единственото разтворимо картонено руло от тоалетна хартия. И също както ни спестяват усилието да стигнем до коша за боклук, така ни дават шанс да „купим“ готово решение, икономисвайки мисловната си енергия. Как осакатява образованието в наши дни е съвсем различна тема, но тенденцията да се вкарват в главите готови модели е все по-широко застъпвана. Ирационалният избор, основаващ се на емоция, без необходимата икономическа и политическа обосновка, явно ни вкарва в непрекъснат затворен кръг.
Работя в среда на интелектуалци. Един от тях непрекъснато споменава господ, защото, живеейки близо до работата, спестява от транспортни разходи бутилка водка на седмица. Това е най-голямото постижение на логиката, което съм откривал у него. Друг се гордее, че не е чел книги, откакто е завършил училище преди 35 години, като оставя съмнение доколко го е правил преди това. Щом стане дума за политика, икономика и каквато и да било актуална тема обаче, първи изказва мнение на висок глас, нетърпящ възражение. На поредицата логични контрааргументи отговаря неотклонно и последователно „Не си прав. АЗ имам право на мнение“. Чак ми се приисква да го млатна, за това че ми губи времето. В наши дни, когато така наречената свобода на личността е достигнала най-важно място измежду житейските потребности, всеки е придобил право да греши, както намери за добре. Наслаждаваме се на своята независимост до опиянение и често вземаме решения, без изобщо да се замислим или да проучим възможностите. После обикновено намираме оправдание на грешките си, понякога съвсем прости като „ами така ми се прииска“. Лошото е, че страдат и околните. И какво излиза? Ромите (все не мога да свикна с тази дума) продавали гласове, турското малцинство гласувало под строй. Какво да кажем за резултатите от случайната посока, която поемат мислите на мнозинството в дните на някакъв избор? Уважавам дълбоко пристрастията на футболните фенове, които подкрепят ЦСКА, Левски или който и да било друг отбор, но подбора на управляващи би трябвало да е освободен от подобни емоции, а имено така непоследователно се практикува от години. През 1994 година трима от приятелите ми гласуваха за БСП със следните аргументи: майка ще ми даде карта за почивка; тези сините какво направиха?; в нашето семейство сме червени. Трима гласуваха за СДС с единомислието „да пукнат комунистите“, а един за Жорж Ганчев с любимото ми „като не се оправим, поне да ни е смешно“. Всички студенти с бъдеще, което успешно все още постигат. Днес нищо не се е променило. Съгражданите ми четири пъти гласуваха за един и същи кмет, все с надеждата, че вече ще се промени и ще заработи за благото на града. Колегите ми избраха партия, която не вдигна доходите им дори със стотинка докато управлява цял мандат! Липсва логика за сметка на самочувствието за изпълнен дълг!?
Набъбналото и добре отгледано его ги убеждава в правилността на избора им. Макар и лишени от смисъл, често съвсем противоречиви, различните становища вкупом получават валидност, оправомощени от свободата всеки да избира, като едновременно с това заличават предимството на знанията и задълбочения анализ. Последиците нямат значение. Все ще се намери някой друг кандидат да ни оправи следващия път, а за най-убедените може и предишен. Всеобщият медиен шум, както и липсата дори на краткотрайна историческа памет, създават предпоставки за безотговорно политическо поведение, както у елита, така и у избирателя. Никаква обвързаност с изказаните позиции. Някъде далеч в миналото остана достойното и просто „казана дума – хвърлен камък“.
Също както корпоративното управление се радва на масовия акционер и възможността да манипулира вота му, така и управляващият елит играе с егото на хората, като им дава „избор“ и после стриже вълната и държавата, най-вече за собствена сметка. Да. Политиците, като мениджъри на приватизационни фондове, играят с боновите ни книжки, управлявайки крупни капитали. А ние помагаме с убеждението, че изпълняват нашата воля.
Мисля си, не е ли време да се вложи и някакво задължение при упражняването на избор. В теорията на правото правата вървят ръка за ръка със задълженията. Убеден съм, че задължителният вот, намаляването на броят на депутатите и прага за влизане в парламента няма да променят особено крайния резултат. Просто е време да се ограничат правата на тези, които не спазват гражданските си задължения, иначе се получава нещо като комунизъм – на всекиму според възможностите да стигне до урната.
Накрая за най-важното задължение - да се мисли. Идва съвсем естествено, щом изказваме мнение дори и пред най-скромна аудитория. Наистина е време да се замислим. Без всякаква емоция. Просто задълбочен анализ, за който са необходими солидна база данни. Става с четене на различни извори, поддържащи разнопосочни тези, последвано от самостоятелно премисляне на фактите.
И ето, че с позицията си пак се превръщам в „комунист“, противник на човешките свободи. Вече не зная какъв съм. Просто ми омръзна вече десетилетия да се въртим в омагьосан кръг заради лустрото на една дума (демокрация), оперирана от съдържание, докато купища нейни поддръжници се лутат в опиянението си от правото на глас.
Завършвам със съжаление, че вероятно никой от тези, за които е предназначен материала, не е стигнал по-далеч от заглавието. Ако все пак греша, може би е добре всеки път, щом вземаме решение, което засяга и останалия свят, да изпитваме известно съмнение относно правотата си и поне още два пъти да премерим, преди да разрежем.