/Поглед.инфо/ И тази година по повод Десети ноември първият въпрос, който се задава е „какво стана на 10-ти?“ Грешен първи въпрос! Затова, защото така зададен, въпросът изцяло подминава целия кръг дълбоки причини, довели до промяната на Десети. Вместо това, за пореден път натрапчиво ни се съобщава, че тогава клика заговорници-„перестройчици“ извършили „дворцов преврат“ и свалили Тодор Живков, за да дойдат на власт в услуга на чужди интереси.

Истината, разбира се, е друга. На 10 ноември 1989 година в ръководните среди на тогавашната БКП надделя разбирането, че държавният социализъм и у нас е изчерпал възможностите си за развитие и че неизбежните промени налагат и смяна на върха на партийното ръководство. Разбиране, което и самият Живков приема предходната вечер, съгласявайки се да подаде оставката си като генерален секретар на партията след поредица разговори със свои най-близки съратници.

Дълбоките причини за неизбежния край на държавния социализъм по пределно недвусмислен начин са посочени и от самия Живков в писменото му свидетелство няколко години по-късно, от 1993 година, озаглавено „Това, което не успях да кажа на българския народ след 10 ноември 1989 г.“: “Независимо от успехите, които постигнаха социалистическите страни, включително и България, в социално-икономически и културен напредък, този социализъм, който изградихме, се оказа едно недоносче както в материално, така и в духовно отношение. Така създадено и изградено, това социалистическо общество не можеше със съществуващата материална база да осигури на населението в границите на социалистическите страни изобилие от материални блага. В тези условия то се изроди в казармен тип социализъм. Това народите, прегърнали идеята на социализма, осъзнаха едва след смъртта на Сталин. Но, натоварен с атрибутите на тоталитарния модел, този тип социализъм не можа да се отърве от своите недъзи.“ Всеки може да намери въпросния документ в сборника за т.нар. дело №4 „Икономическата катастрофа на социализма“, излязъл през 1994 г.

През втората половина на 80-те години на миналия век престана да действа системата на икономическите отношения между страните от СИВ – координацията на петгодишните стопански планове със съответните петгодишни търговски спогодби, осигуряващи ресурсите и пазарите за промишлената продукция на страни като България; рязко нараснаха техните дългове в конвертируема валута; в населението се трупаха парични доходи без съответно стоково покритие.

В резултат, към края на 80-те години икономиката и обществото и в България изпаднаха във всеобхватна криза, отчуждението на трудещите се от държавната собственост достигна критично състояние. Производството, външнотърговският стокообмен и особено износът изпаднаха в стагнация. Външният дълг в свободно конвертируема валута достигна огромната сума 10,5 милиарда долара, при това в голямата си част във формата на т.нар. горещи пари, т.е. на краткосрочни кредити – далеч над тогавашните възможности за обслужването му. Формира се всеобщ дефицит на стоки и услуги за населението, на суровини и материали, на високопроизводителни машини, при постоянен ръст на цените на всички продукти и услуги. Държаният бюджет приключваше с дефицит при нарастващи задължения към БНБ и населението.

Именно пред тази сурова истина Живков и обкръжението му не пожелаха да се изправят и открито да я назоват, като поемат отговорността за неизбежните драстични мерки, които обективните обстоятелства налагаха. Вместо това бе развита стратегията на „снишаването“, която обаче означаваше рязко нарастване на цената на неизбежните действия за изход от кризата..

Да се разсъждава по въпроса „какво стана на 10-ти“ без да си дадем сметка за необратимата криза на държавния социализъм и първо да си зададем и си отговорим на въпроса „защо, собствено стана промяната на 10-ти?“ означава да останем в плен на всичките разкази за конспиративни теории, подмолни сценарии и превратаджийски замисли, с които обществото бива засипвано през изминалите от тогава години.

Тук съвсем не става дума за някакво самоцелно ровене в миналото с мотиви „кой крив – кой прав“! Въпросът е, че оставайки в мъглата на тази изкривена интерпретация на станалото на 10-ти ноември и месеците след това се губи категоричната заявка на новото ръководство на БКП да търси национално съгласие за излизане от кризата във взаимодействие с новопоявилите се обществени и политически формации с разбирането, че България е една за всички свои граждани и че на първо място трябва да се постави въпроса за стабилизирането на икономиката и обществото на нови демократични начала. Израз на тази позиция бе и проектът на споразумение за съдържанието и основните насоки на икономическата реформа, предложен от партията по време на Кръглата маса от януари-май 1990 г. и останал неприет именно поради отказа на тогавашната опозиция.

Днес отново се изправяме пред съдбовното предизвикателство да намерим основите за надмогване на дълбоките разделения в обществото ни, стигнало до състояние на опасен разпад на съзнанието за обща съдба в своя държава. Пред това именно свръх изискване се изправя днес и Българската социалистическа партия. Сега съвсем не е достатъчна агресивната опозиционност.

Истинската задача е партията да се превърне в такава сила, която е способна да събуди съзнанието и волята на гражданите за нова дълбока промяна за солидарност в обществото и социална държава за да може България успешно да посрещне безпрецедентните предизвикателства на новото хилядолетие. Сила, каквато обществото все още далеч не разпознава в лицето на днешната БСП. Една от предпоставките за целта е ясното осъзнаване на истинския дълбок смисъл и послание на промяната от 10 ноември 1989 година!