/Поглед.инфо/ „Free peoples must guard their freedom tirelessly and with zealous vigilance.“ *
Benjamin Franklin

Указът на президента за насрочване на предстоящите парламентарни избори очаквано предизвика като реакция различни мнения и оценки не само от мераклиите за настаняване в резултат на такъв механизъм и в новосформирания висш представителен орган на държавата, а и на клакьорската маса от тунеядци и храненици на режима – все паразити, впили посредством институционалната система на обществото смукала в снагата и духа на народа.

Доколкото аргументацията вкл. и като оправдание за категорично изразяваното от цялата тая напаст от каламитетни вредители нежелание да се отдели сама, а напротив – нагло демонстрира противодействие на стремежа да бъде отбита от общественото кърмило, в крайна сметка се свежда до датата и свързани с изборния процес организация и технологии, а не до същността на проблема свързан с управлението, поради което и не политическа, да не говорим за правна, ще си позволя в следващото изложение да споделя в рамките на допустимото за една публикация онова, което според мен е главно и съществено.

I.

В предишни публикации по други поводи споменавах за произхода на т. нар. политически партии, емпирично обвързан с установяването на парламентаризма при прехода от абсолютните монархии към конституционни форми на държавно управление. Чийто първоизточник са „клубовете” или „фракциите” като формирования от отделни групи парламентаристи. Както и за парламента като форма за маскиране под наименованието „народно представителство” на една определена прослойка като каста. При което партиите са само инструменти и механизми, чрез каквито привидното участие на народа в упражняването на властта да бъде практически по-удобно, опосредено и рационализирано при проявлението на т. нар. „представителна демокрация“. Каквато от края на ХVІІІ век постепенно се налага по света. А така също относно факта, че макар възприета тази форма, и в някои конституции въпреки да не е, а на подконституционно – законово ниво уредена и/или ad hoc практикувана и без да е изрично регламентирана пряка демокрация, „представителната” не е абсолютизирана в смисъл на монополизиране от политическите партии. Достатъчно по този повод е да се вникне в смисъла и отчете не случайно употребения израз в текста от изр. първо на ал. 3 от чл. 11 на действащата българска Конституция, съгласно който: „Партиите съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите.”. Няма и как иначе да бъде, след като според ал. 2 и 3 на чл. 1 от същата: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.”. Следователно политическите партии според българската Конституция не са повече от средство за участие на една или друга част от народа посредством свои избраници в осъществяването от него на принадлежащата му държавна власт. От тук произтичат дълбокият смисъл и значение, а така също категоричният извод, че т. нар. „представителна демокрация“ не е повече от проявна форма на управление, при която гражданите избират техни служители в парламент като законодателен орган, които да изготвят закони и осъществяват политика не от свое, а от тяхно име. От такава гледна точка парламентаристите са само политически обслужващ персонал на онзи, от който произтича и на когото принадлежи цялата държавна власт – суверена. Тъй като в крайна сметка: „Законодателната власт принадлежи на народа, и само на народа… Депутатите на народа не са и не могат да бъдат негови представители, те са само негови пратеници… Всеки закон, който не е ратифициран лично от народа, е невалиден и недействителен – на практика не е закон.“ (Жан-Жак Русо). В какъвто несъмнен смисъл са разпоредбите на ал. 2 и 3 от чл. 1 на Конституцията на Република България, ако и доколкото те са израз и признание на народния суверенитет като единствен легитимиращ източник на държавната власт.

Според чл. 1, ал. 1 от Конституцията България е република с парламентарно управление. Съгласно чл. 4, ал. 1 и 2 Република България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната, гарантира живота, достойнството и правата на личността, и създава условия за свободно развитие на човека и гражданското общество. Ал. 1 и 2 на чл. 6 изрично прогласяват, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права, а така също, че всички граждани са равни пред закона. Съгласно Глава втора на Конституцията българските граждани, пребиваващи в чужбина, са под закрилата на Република България (чл. 25, ал. 5) и където да се намират имат всички права и задължения по тази Конституция (чл. 26, ал. 1). Според ал. 1 на чл. 5 от Конституцията тя е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, а съгл. ал. 2 на същия, разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. И без да е юрист за всеки трезвомислещ е ясно, че нарушаването на конституционно установеното основно право визирано в чл. 42, ал. 1 във вр. с чл. 10 от Конституцията за участие на който и да е български гражданин в изборния процес за т. нар. парламент като върховен представителен орган на държавна власт няма друг резултат, освен неговото опорочаване. А така и делегитимиране на т. нар. парламент като еманация на народното единство. Защото народ без държава може да съществува, но държава без народ – не! А това означава гарантирано право на участие в изборния процес за всеки формиран по такъв начин държавен орган и/или институция. Затова всички държавни органи, институции, служби и пр., в т. ч. ангажирани с произвеждането на избори, са длъжни да осигурят на всеки български гражданин, дори и да е на Марс, правото да участва в изборния процес. Всякакви доводи, вкл. свързани с участие в регионални споразумения, Венециански и каквито да било комисии дали, кога, какво можело или не можело да се прави за гарантиране на това право, са ирелевантни от гледна точка на народния и държавен суверенитет. Като израз на независимостта на всяка държава, принадлежащият на съставляващата я общност като изразител на самостоятелна воля и негов носител, държавният суверенитет е признат на всяка държава. Държавният суверенитет се проявява както в признатата възможност на всяка държава да определя самостоятелно своята вътрешна и външна политика, така и в упражняването на нейната юрисдикция. В светлината на така застъпената принципна позиция каквито да било мнения, препоръки, норми и пр., които противоречат на българската Конституция и ограничават правото съгл. цит. чл. 42, ал. 1 от същата на който и да е български гражданин, са без правна стойност.

II.

Споровете за ефективността на една или друга форма на управление са стари колкото и идеята за демокрация. От историята на Древна Елада е известно и знаем, че нерядко безразсъдството и дори породеният от недоволство народен гняв е издигал на власт и тирани. Както и от римските анали, че 500 години пр. н. е. след като изгонили последния цар Тарквиний Горди и установили република и сенат, не попречило на римляните четири века и половина по-късно да приемат предоставянето на Гай Юлий Цезар цялата власт. Вкл. да понасят и лудостта на третия император – Калигула, дори в намерението му да направи коня си Инцинат сенатор. Подобно на днешния премиер на България, който в самозабравата си на циник при изстъп на самовъзхвала заявява, че и магаре да предложел за един или друг държавен пост, цяло да бъде избрано. Затова, като оставим настрана на коя друга партия over the ocean е символ, в предишна публикация споменах за сегашното управление на България от оглавяваната от него шайка, че най-приляга етикета Asinus asinorum. ** Но да не се разпростираме из историята. Защото в днешно време сме непосредствени свидетели на достатъчно примери, свидетелстващи за обезумяването и тоталната деградация като резултат от безпрекословната готовност за подчинение пред всевъзможните извращения посредством марионетки на волята на жреците на монотеизма, чийто идол е Мамон.

Сред близо 60-те процента от страните в съвременния свят – не само републики, а и конституционни монархии, в т. ч. България, се практикува споменатата т. нар. „представителна демокрация“. Тук няма да се отклонявам в пространно разглеждане на темата, вкл. дали и доколко двата основни принципа, на които се основава тази система: за всеобщото избирателно право и равенството за участие в изборния процес на всеки съобразно правилото „един човек – един глас“, съставляват демокрация в същинския смисъл на думата. А ще се спра само на онова, което е действителна нейна същност – парламентаризма.

Утвърждавайки се в класически вид към края на ХIX в., парламентаризмът се характеризира с наличието на специален представителен върховен орган – т. нар. парламент, стоящ в основата на публичната власт и заемащ приоритетно положение в нейната организация. Никое обществено устройство не е съвършено. Наличието на парламент не е достатъчно за определяне не само на управлението като парламентарно, а и на един или друг режим като парламентарен. Защото не само по форма, а и като съдържание парламентаризмът не се изчерпва само с ролята на парламента като титуляр на законодателната власт, но и с упражняването на политически контрол над изпълнителната в лицето на правителството. Всяко посегателство, нарушаващо тази παράδειγμα изпразва от съдържание парламентаризма като проявление на т. нар. „представителна демокрация“. Затова не бива никога да се забравят всички рискове, каквито стоят срещу ефективността за упълномощаване посредством избор, без значение кои и какви са ония, на които гласоподавателите са решили да гласуват доверие. Сред които тук ще спомена само възможността за бюрократизиране от страна на едни или други избраници както на законодателната, така също на останалите според принципа за разделение на властите, в резултат на което, ако не стопиране забавяне на дейността им, особено по важни и в конкретни ситуации належащи за неотложно разрешаване въпроси; или техни действия в свой личен и/или групов интерес за финансова или друга изгода, с произтичащи от това неблагоприятни последици за обществото. В тази връзка не би било излишно да се отчита генезиса на парламентаризма в исторически аспект като резултат от борбите в противопоставянето главно между едноличната монархична власт и съсловията на аристокрацията и духовенството от една страна, и зараждащата се буржоазия от друга. В която народните маси винаги са били онзи базов материал като субстрат, без който не може да черпи сила никое от споменатите противостоящи съсловия като претенденти за упражняване на власт. Сам по себе си парламентаризмът, като постигната в резултат на компромис между споменатите съсловия представителна форма за управление дава достатъчно ясно да се разбере, че по същество той не е и не може да бъде друго, освен имитация на онова, което според някои се нарича демокрация. Потвърждение за това е фактът, че и най-долният простак, добрал се по силата на т. нар. избор до положение на парламентарист, а от там насетне и министър-председател, министър или какъвто да е, самовживявайки се в битието си, ако не на аристократ на привилегирован, първа и най-насъщна потребност и грижа става не друго, а да прави каквото му се иска и доколкото може сред и със себеподобните си. А ненадеждността избраните да изразяват волята на онези, които са ги избрали, особено когато липсва механизъм за тяхното отзоваване преди изтичане срока на техния мандат, оставя като единствена възможност на недоволните избиратели за изразяване на неодобрение, следващите избори. Всъщност и без да е абсолютизиран парламентаризмът не способства за действително демократично самоуправление на обществото, а напротив – единствено за формиране на олигархия, като предпоставка и условие за установяване на тоталитаризъм, в някои случаи и на авторитаризъм. Ярко проявление на неговата истинска природа са наблюдаваните напоследък осезаемо все по-ускоряващи своя ход агресивни тенденции в някои страни, а не би било пресилено да кажа за безцеремонно и брутално провеждан процес за изземване от корпорации на властови правомощия от едни или други държавни институции за налагане на ограничения. В т. ч. на основни човешки права в техен интерес посредством една или друга формация като политическа партия, за които парламентаризмът служи само като маска. Каквито прояви разкриват недвусмислено действителната същност и пороци на парламентаризма служещ като прикритие на чужди, а не на общия за който и да е народ интерес, неговия разделящ и противопоставящ едни части от общността на други, и поради това антиобществен характер. Неизбежни резултати от което, понеже хората не са глупави, са или отслабване на доверието съпроводено с отлив от участие в изборния процес, или противодействие с всякакви, вкл. насилствени методи и средства. И в двата случая оказващи деморализиращ и разрушителен ефект. Затова някои общества, за които може да се каже, че действително са демократично устроени, отдават предпочитание на пряката форма за упражняване на народовластие. А що се отнася до парламентаризма, то неговата роля и функции не са въздигнати повече, а ограничени до формална проява на периодично постиган консенсус относно формирането и наличието на консултативен представителен орган, олицетворяващ държавността съобразно общоприетите в публичното международно право критерии за признаване на правосубектност. Формална и в същинския смисъл на съдействащи за изразяване политическата воля на гражданите в тях, а не решаваща е и ролята на партиите. Но що се отнася до взимането на едни или други решения в обществен интерес, те се приемат чрез пряко волеизявление на гражданите посредством всенародно участие, вкл. референдуми. И за прилагането на алгоритъма „Потребност – Интерес – Цел“, на какъвто е основана политиката, при съвременните технологии в тези общества не е нужно хората да се събират на местната ἀγορά.

Доколкото все пак понастоящем българското общество е организирано според действаща Конституция, съгласно която управлението се осъществява чрез способите на парламентаризма, единствена възможност за стартиране на неговата промяна по ненасилствен начин е колкото може най-многобройно активно участие в предстоящия изборен процес от страна на българските граждани. При това не само като гласоподаватели в изборния ден, а от сега и до неговото приключване като контрольори за неговата конституционосъобразност, добросъвестното му провеждане и неговата честност.

В заключение ще си позволя в тази връзка да цитирам част от текста на Декларацията за независимост, която би могла да послужи за вдъхновение и мобилизация на всеки народ:

„We hold these truths to be self-evident, that all men are created equal, that they are endowed by their Creator with certain unalienable Rights, that among these are Life, Liberty and the pursuit of Happiness.--That to secure these rights, Governments are instituted among Men, deriving their just powers from the consent of the governed, --That whenever any Form of Government becomes destructive of these ends, it is the Right of the People to alter or to abolish it, and to institute new Government, laying its foundation on such principles and organizing its powers in such form, as to them shall seem most likely to effect their Safety and Happiness. Prudence, indeed, will dictate that Governments long established should not be changed for light and transient causes; and accordingly all experience hath shewn, that mankind are more disposed to suffer, while evils are sufferable, than to right themselves by abolishing the forms to which they are accustomed. But when a long train of abuses and usurpations, pursuing invariably the same Object evinces a design to reduce them under absolute Despotism, it is their right, it is their duty, to throw off such Government, and to provide new Guards for their future security.—„ ***

* „Свободните народи са длъжни неуморно и с ревностна бдителност да охраняват своята свобода.“

** Магаре над магаретата

*** „Ние смятаме за самоочевидни тези истини: че всички хора са създадени равни, че техният Създател ги е дарил с някои неотнимаеми Права, сред които Живот, Свобода и Стремеж към щастие. Че за да си гарантират тези права, хората учредяват управление, което извлича своята справедлива власт от съгласието на управляваните. Че всеки път, когато която и да е форма на управление става пагубна за тези цели, право на хората е да я променят или премахнат и да учредят ново управление, поставяйки основите му на такива принципи и организирайки тяхната власт в такава форма, каквато им изглежда най-подходяща за да гарантира тяхната сигурност и щастие. Разсъдливостта, наистина, диктува, че отдавна установени управления не бива да се изменят поради незначителни или преходни причини; и както е показал досегашният опит, хората са по-склонни да страдат дотогава, докато злините са все още поносими, вместо да ги изправят, унищожавайки системата, на която са привикнали. Но когато един дълъг низ от злоупотреби и грабителства, преследващи неизменно една и съща цел, говорят, че са застрашени да бъдат поставени под властта на един абсолютен деспотизъм, то тогава тяхно право, тяхно задължение е да отхвърлят подобно управление и да си изберат нови охранители на тяхната бъдеща сигурност.“ (из: Декларацията за независимостта, 4 юли 1776 г.)