/Поглед.инфо/ Българската конституция е възприела концепцията за държавния глава като „неутрална власт“, формулирана в основни линии още от либералния мислител Бенжамен Констан.
Държавният глава, според действащата конституционна уредба, не би следвало да се превръща в част от текущите партийно-политически борби. Нему е отредена конституционната роля на арбитър, който съдейства за намирането на баланс между разнородните обществени и политически интереси и катализира решения на политически и междуинституционални кризи. Това е конституционната територия на президента на Републиката. Ролята на вицепрезидента, дори и в САЩ, където има далеч по широки правомощия в сравнениeс българския модел, е изцяло спомагателна. Вицепрезидентът е подгласник на президента и бих илюстрирал изискуемото от него поведение и роля с думите на Джордж Буш-баща, който беше вицепрезидент на Роналд Рейгън. След изборите той отива при своя шивач във Вашингтон, за да си ушие нов костюм за „инагурацията“ - всътпването в длъжност. И когато шивачът го пита „Какъв костюм бихте искал?“, Буш-баща отговаря – „Костюм като за вицепрезидент – по-семпъл и по-невзрачен от този на президента“.
Българската ситуация днес обаче е далеч по-различна и поставя пред вицепрезидента други императиви. Защото г-н Плевнелиев трайно напусна отредената му конституционна територия. А тя, конституционната територия, по дефиция се очертава от ролята на държавния глава да олицетворява единството на нацията. Това означава да изразява ценностно и обществено-политически интересите, вижданията и разбиранията на огромната част от нацията. При това, за да изпълнява конституционната повеля да олицетворява единството на нацията, президентът не следва да се идентифицира само с политическите позиции на онази част от обществото, която намира своето представителство само в опозицията или само в управляващите политически субекти. Държавният глава следва да бъде президент на всички граждани – не като аритметичен сбор, а като изразител на онези общи за нацията политически интереси, които са отвъд колизиите на управляващи и опозиция. Това означава, че не може да бъде нито само говорител на управляващите(които и да са те), нито пък само тяхна опозиция. Вместо това, г-н Плевнелиев още с избирането на настоящето правителство на България слезе от надпартийния конституционен пиедестал и се превърна в институционален участник в текущите партийно-политически борби. С това фактически той се отказа да изпълнява основното си конституционно задължение – да олицетворява единството на нацията(чл. 92, ал. 1 от Конституцията). Очевидно е съзвучието на неговите критики и дори искания за оставка на правителството с позициите и исканията на опозиционни политически сили, представляващи само една част от обществото(при далеч не преобладаващата част според повечето авторитетни социологичеси проучвания).В позициите на г-н Плевнелиев се използват дори едни и същи опорни точки и пропагандни формули, правят се системни опити за блокиране на законодателната дейност на парламента с налагане на отлагателно вето на килограм, без сериозна юридическа аргументация. Така г-н Плевнелиев напълно се делегитимира като „олицетворение на единството на нацията“. Нещо повече, той и неговата администрация демонстрират безпрецедентна за историята на президентската институция след приемането на Конституцията от юли 1991 г. липса на политически и институционален капацитет да се изпълни с конкретно правно-политическо и обществено съдържание предвидената от основния закон роля на президента като „неутрална власт“, която стои отвъд борбите между управляващи и опозиция и трябва да търси съгласие по ключовите общонационални приоритети. Г-н Плевнелиев се делегитимира като фактор на националния диалог, той няма доверието и политическите ресурси да води конструктивен разговор с правителството и парламента, както и с голяма част от политическите и обществени среди у нас.
В този контекст, активизирането на вицепрезидентката г-жа Маргарита Попова с позиции и оценки, които влизат с разрез с позицията на държавния глава по редица парливи вътрешнополитически теми, е конституционно оправдано поведение. В нормална ситуация, такъв дисонанс би бил в противоречие с конституционния статус на вицепрезидента. Но когато самият президент е напуснал отредената му от Конституцията територия, заел е активно и еднозначно страна в партийните борби, противопоставил се е на една значима част от обществото, превръщайки се в говорител на политическите интереси на друга част от обществото, вицепрезидентът би могъл и дори бих казал е длъжен да се опита да върне президентската институция на територията, която й е определена от Конституцията. В този смисъл намирам критичните нотки в позициите на г-жа Маргарита Попова за навременни. Ако станат системни, те биха могли да допринесат за преодоляването на сериозните дефицити в поведението на г-н Плевнениев. Но заедно с това не бива да натоварваме вицепрезидентския пост с прекомерни очаквания, че може да компенсира острите дефицити на действащия държавен глава. Трябва да сме наясно, че независимо от вероятно съвсем добросъвестни усилия на г-жа Попова, тя няма как от позицията, която заема да уплътни фактическото отсъствие на надпартиен държавен глава, в който мнозинството от гражданите на България да припознават своите интереси и разбирания.
________________________
* Борислав Цеков е юрист, председател на Института за модерна политика и президент за България на Световната асоциация на юристите със седалище Вашингтон, САЩ. Бил е юридически съветник в правния отдел на Народното събрание (1996-2001), депутат и член на Конституционната комисия и Комисията по правни въпроси в 39-то НС, главен секретар на омбудсмана на Република България (2005-2010). Автор е на многобройни научни и аналитични публикации по конституционни и законодателни теми в български и чуждестранни правни издания и в периодичния печат.