Но ако това са прогнозни изчисления, то според властите недостигът вече се чувства осезаемо, тъй като през януари 2024 г. председателят на социалната комисия в НС Деница Сачева поиска подписването на спогодба за трудова миграция с Виетнамската република, която ще е факт до края на годината. Виетнамците ще бъдат привличани в индустрии като корабостроенето, земеделието, шивашките услуги и др. Но те далеч не са единствения етнос, към който политическите власти и работодателите се целят. В България вече има внос на работници от държави като Киргизстан, Узбекистан, Индия, Бангладеш и Непал. Дестинациите не са избрани случайно разбира се. Това са все държави с положителен демографски прираст, младо и трудоспособно население, от което голяма част живее под прага на бедността. Нека работодателите на българския пазар не заблуждават никого. Търси се евтина работна ръка от чужбина с цел да се увеличават маржовете на чиста печалба. Всичко това доведе до позицията на Българската конфедерация по заетостта, според която “трябва да има целенасочен внос на работна ръка“ в България.
Такива изявления не могат да не будят недоумение. Защо трябва да се внася целенасочено работна ръка от трети страни, когато в чужбина има около 3 милиона български граждани, които са напуснали държавата ни не заради друго, а поради мизерните условия на труда, които бяха в резултат на разграбването на България през 90-те години и началото на XXI-ви век. Ако наистина пазара на труда изпитва остър недостиг на кадри, били те ниско или висококвалифицирани, българското правителство и в частност Министерството на труда и социалната политика трябва да погледне на запад в държави като Италия, Испания или Великобритания, където десетки хиляди наши сънародници работят, по някога в робски условия на труд, на селскостопанските плантации, или пък във Франция и Германия, където имаме редица висококвалифицирани кадри в сферата на услугите.
Проблемът с вноса на работници от трети страни като Узбекистан, Индия, Киргизстан, Бангладеш, Непал, Киргизстан и др. е следния – както нашите работодатели искат тяхната евтина работна ръка, така хората от тези страни са готови на всичко, включително да работят на цени на труда, по-ниски от пазарните, за да се сдобият с постоянно пребиваване в България, а впоследствие и гражданство, което да им позволи да работят където и да е във вътрешния пазар на ЕС. Не е тайна, че в момента, в който един узбек получи български паспорт и вратите на Европа се отворят за него, той веднага ще предпочете да работи същата работа, но в Германия, Дания или Швеция, където стандартът му на живот ще е по-висок, отколкото в България. Тоест, вкарването на трудова миграция се явява като едно временно решение, което много често излиза достатъчно скъпо, поради разходите за интеграция в България (легализиране на документи, издаване на разрешение за пребиваване и работа, такси за обработка на документи, езиково обучение и др.).
Вместо подобни закърпвания на пробойни в пазара на труда, в България трябва да се създадат политически стратегии, как чрез адекватни мерки да се стимулира връщането на българите от чужбина и раждаемостта.
Така например може да се работи в следните направления:
-
да се идентифицират професиите, в които има най-голям отлив към Европа и да се вдигнат със закон минималните заплати по браншове
-
да се даде право на втори трудов договор, особено в контекста на все повече и повече възможности, които компаниите дават за работа от вкъщи
-
да се създадат организации, които да подпомагат с информация и услуги българи от чужбина, желаещи да потърсят реализация отново в България, както и да се установят контакти с български общности и организации в чужбина.
-
да се освободят младите от данъци до 26 годишна възраст
-
да се стимулира семейната политика чрез адекватни мерки като например
-
да се освободят доживотно майки с многодетни семейства (например 4 или повече деца)
-
да се въведе капитал за майчинство
-
да се въведат помощи за жилища за многодетни семейства (помощ при реконструкция, реновиране, по-ниски кредитни ставки…)
Макар и скъпоструващи, тези мерки си заслужава да бъдат насърчавани, тъй като България от години е една от държавите с най-голям отрицателен прираст на населението и вкарването на миграционна работна ръка няма да реши проблемът, а само ще го задълбочи. Редица държави от Западна Европа, опитаха да вкарват работна ръка от определени етноси и държави (Германия от Турция, Франция от Алжир, Мароко и Тунис, Португалия от Мозамбик и Ангола …), ако това забави донякъде проблемите на тези държави с икономическия растеж, то отприщи редица други проблеми, с които те се сблъскват днес. Във Франция има цели градове, където французите не просто са малцинство, а местните органи на самоуправление са в голяма част съставени от хора, които не идентифицират себе си със светския републикански строй, в Германия има огромен ръст на престъпления, извършени от хора от имигрантски произход, а в центъра на Лисабон, вече се организират масови мюсюлмански молитви за шок на една от най-католическите държави на Европа. Ако не искаме подобно нещо да се случи и с България, е време, политиците да обърнат сериозно внимание на демографския проблем и да работят за политики на връщането на разбягалите се по чужбина българи, които при адекватни управници, винаги ще предпочетат да се приберат и градят кариера, семейство и дом на родна земя.
