/Поглед.инфо/ Казват, че класиците били класици, защото са универсални и винаги актуални заради творбите си с вечна, непреходна стойност. През 1875 г.
Петко Славейков – тогава учител, поет, преводач, общественик, пише прочутото си стихотворение „Не сме народ“.

Припомням го отново, защото днес, 145 години по-късно, ние - т.н.” български народ”, сме отново разединени по повод избиването на прасетата заради чумата, аферата „Апартаментгейт” или евтините апартаменти на хората във властта, избора на главния прокурор, уволнените журналисти или свободата на словото, популизма на премиера с неговата крилата фраза: „Аз съм прост и вие сте прости, ще се разбереме!” Да, наистина, жалки сме, защото вече 30 години се въртим в един омагьосан кръг и не можем веднъж завинаги да се обединим и да кажем твърдо и решително: „Стоп! Край на всичко това! Искаме пълна промяна!”

И защо сме все така разединени, без мисъл нито за България, нито за себе си, нито за бъдещето ? Защо мечтаното гражданско общество в България все още го няма и както изглежда скоро няма да го има? А може би тази мрачна орисия да ни е останала още от турско. Да, тогава сме гледали на държавата като на общ враг – тя наистина не е била наша, а на поробителя, осакатил ни за векове. Но въпреки това не сме били достатъчно умни, за да се обединим и да прогоним варварите от хубавата ни земя. Примирили сме се с робското си статукво, продължило цели пет века – рекорд в световната история! На общата работа сме гледали като на ангария и всеки се е криел зад дувара си, като малцина са залагали главата си, за да освободят Отечеството. Но печален факт е, че и след 1878 година не сме съумели да изградим своето гражданско общество и това, бих повторил, е нашата голяма историческа драма. Неспособността да преодолеем дребното, маловажното, когато се наложи и личното, да се научим да мислим и да работим заедно, да отстояваме своите интереси и свободи, както останалите цивилизовани народи, преживели революции, освобождавали се сами, без чужда, користна помощ. Заедно да изградим бъдещето си, да мислим мащабно, перспективно.

През изминалата година у нас станаха толкова катастрофални събития, а ние просто ги отминахме без да реагираме като истински, нормални хора. А има от какво да сме недоволни. Списъкът на нашите беди е наистина дълъг и едва ли има друг народ днес по- нещастен от нашия, при това в Европа! На първо място: бедността. И още: цинизма и корупцията на нашите управници, упадъка на икономиката, съсипването на земеделието, кризата в здравеопазването, образованието и културата, правосъдната и охранителната системи, транспорта, скъпите ремонти, фаталния демографски срив – всеобщия упадък!

Да, най- голямата ни беда е, че не сме обединени, че сме нация от единаци, които вярват, че само това поведение е правилното и не виждат по- далече от „дувара около къщата си” . Не се трогват от драмата на съседа си, мислят само за себе си и не допускат, че същото нещастие може да сполети и тях. Затова, ако продължаваме да мислим и да се държим така, никога няма да успеем... Ето какво се случва у нас: ако стачкуват медицинските сестри, учителите ги гледат безучастно отстрани и не казват и дума. Когато стачкуват учителите, сестрите и медиците – пък мълчат. Така се държат шофьори, миньори, земеделци, артисти, музиканти... За тях това е добре дошло: разделяй и владей!... Да, поради некадърността на управляващите, един голям български град остана без вода. От сто хиляди души се вдигнаха едва няколкостотин. Без да стигнат до столицата. Другите си останаха по домовете, за да чакат да пуснат за малко негодната за пиене вода и да понапълнят стомни и дамаджани. Такива сме всички ние. „Мълчим като риби, търпим като волове” / Христо Ботев/. Чакаме Дядо Иван, може би?! А пък той май се готви отново да ни „освободи”...

П. Р. СЛАВЕЙКОВ

НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,

а хора, дето нищо не щат да вършат.

И всичко тежко, всичко мъчно е за нас!

И "Аз не зная! Аз не мога!" - общ е тоя глас.

И все не знаем, не можеме, не щеме

да за себе си да заработим и със време.

И само знаем и можеме, и щеме

един други злобно да се ядеме...

А помежду си лихи, буйни и топорни,

пред други сме тихи, мирни, покорни...

Все нас ни тъпчат кой отгде завърне,

защото явно, че не сме кадърни...

И всеки вика "Това ще ни е хала!" -

за всякому меракът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,

пак ще го кажа и с това ще свърша.