/Поглед.инфо/ Продължаваме публикуването на пета глава на книгата на Здравко Петров "При Плевен"
Предишни глави:
http://pogled.info/bulgarski/probuzhdane.92935
http://pogled.info/bulgarski/na-sever.93072
Глава 5
Зимнич
Самарското знаме бе прието с голяма радост и гордост от българското Опълчение. Първото официално бойно знаме на българската армия даваше увереност и сила на храбрите бойци, които очакваха войната със затаен дъх и трептящи сърца. След освещаването на байрака последваха големи празненства из редиците на Опълчението. Цялата българска емиграция се бе струпала в Плоещ, за да поздрави юнаците, да им вдъхне кураж и да зърне флага, под който щеше да бъде пролята българска кръв в името на свободата.
За знаменосец на Опълчението бе определен небезизвестният ни търновец Тодор Кочев- най-близкият Стоянов съратник.
Два месеца след тези събития, когато бе дошло топлото лято, от щаб-квартирата в Букурещ пристигна заповед за преместването на Опълчението от Плоещ на юг, по поречието
на Дунава. Генерал Столетов бе извикан на спешно съвещание в румънската столица, на което щеше да присъства самият главнокомандващ Николай Николаевич.
На 9-ти юни всички армейски, гвардейски и гренадирски корпуси се намираха в широката, плодородна низина на север от Дунава в очакване на по-нататъшни заповеди от командването.
В същия този ден, в Букурещ на извънредно тайно съвещание с Николай Николаевич пръв пристигна командващият българското Опълчение, а по-късно и още трима висши офицери, Фьодор Радецки, командващ Осми армейски корпус заедно с полковник Михаил Драгомиров, и генерал Иван Ганецкий, командващ гренадирския корпус.
Щаб-квартирата се намираше в центъра на Букурещ в неголяма къща, предоставена на руското командване от крал Карол I. Дошлите офицери не бяха уведомени относно това какво точно ще обсъждат и бяха изненадани от спонтанното решение на главнокомандващия за организацията на тайното събрание. Веднага щом пристигна на уреченото място, Ганецки бе незабавно въведен в една стая, в която чакаха другите трима офицери. В помещението имаше бюро, библиотека и дълга ниска маса, която делеше два широки дивана, на които бяха седнали бойните другари и Ганецки. Всички се поздравиха с новодошлия, но повече никой нищо не продума, тъй като по всичко личеше, че ще бъде обсъждан някакъв сериозен проблем. В главите на командващите се редуваха най-различни сценарии за развоя на събитията на Дунавския фронт. Вече бяха минали около два месеца от онова дъждовно утро, когато императорът прочете своя манифест за обявяването на войната. Ами ако на Кавказкия фронт военните дела не вървяха по план? През главата на Радецки дори мина мисълта, че здравето на царя може и да се е разклатило заради хилядите изминати километри.. ,,Боже опази!"- рече си Радецки и се прекръсти. В тоя момент вратите на кабинета се отвориха и влезе Николай Николаевич. По спокойния му поглед и усмивката на лицето присъстващите разбраха, че той бе в сравнително добро настроение.
- Добър ден, офицери-започна главнокомандващият- на първо място благодаря за точността и дискретността, която проявихте при идването си. Бих искал да подчертая, че е необходимо решенията, които ще вземем тази вечер, да не стигнат до никой друг от командването, тъй като операцията, която ще извърши армията, т.е. форсирането на Дунава , ще бъде строго секретна.
Присъстващите кимнаха одобрително с глава, а Негово Височество продължи с известно напрежение, разгръщайки карта на долното течение на Дунава, което разделяше Румъния от Турция.
- Налице са три варианта за форсирането на реката-Никопол, Свищов или Русчук. И трите града са от голямо значение за османците, тъй като това са търговски центрове. Аз вече имам становище по въпроса къде трябва да ударим, но преди да го изложа ми е нужно Вашето мнение.
Радецки и Ганецки погледнаха картата внимателно
- Централната част на равнината се намира право на юг от Никопол. Ако успеем да превземем тая крепост ще ни се отвори път към Плевен и Ловеч, а оттам и към София, което е и една от целите на плана на генерал Обручев. -каза Ганецки.
- Някакви други предложения, господа?- попита Николай Николаевич.
Тогава на преден план излезе полковник Драгомиров, който гледайки картата , замислено рече:
- Позволете, Ваше Височество, да се намеся във вашата дискусия. Никопол е голяма и трудна за превземане крепост по вода, а и там са струпани големи турски гарнизони. Русчук е град голям, с големи запаси и оръдия. Ако се впуснем по вода срещу оръдията, ще загинем. Предлагам да форсираме Дунава при Свищов. Градът се намира недалеч от Никопол, но не е толкова охраняем и оттам би ни се отворил път както към София, така и към Търново и проходите на Балкана.
Щом чу тези умни думи, главнокомандващият рече решително:
- Съвършено вярно, господин полковник. Моята идея има само една лека добавка- с артилерия ще обстрелваме Русчук и Никопол, за да настъпи объркване у турското командване. Докато войските са в тия две крепости , ние ще можем да преминем с по-малко затруднения при Свищов.
Ганецки и Столетов се съгласиха с това предложение, а генерал Радецки рече:
- Предлагам самия полковник Драгомиров да ръководи форсирането на Дунава. В многогодишната си служба е доказал своите умения. Току-що ги приложи и пред Вас, Ваше Височество.
Главнокомандващият се позамисли и рече:
- Поздравявам Ви с назначението, Михаил Иванович. Вашата XIV пехотна дивизия, заедно с казашкия полк на генерал Михаил Дмитриевич Скобелев ще форсират Дунава.- и обръщайки се към Столетов и Ганецки, той рече- Генерал Столетов, бойното кръщене на Вашите опълченци ще се състои тогава, а Астраханският полк на генерал Ганецки ще бъде рамо до рамо с българите. Предлагам на 15 юни сутринта да започнем операцията.
След приключването на секретното заседание офицерите потеглиха към своите части, а главнокомандващият лично даде заповед за незабавно изместване на част от артилерията в Турну Мъгуреле и Гюргево. Още на следващия ден започна тежка бомабардировка на Никопол и Русчук. Загърмяха и четирите града. От левия и от десния бряг на Дунава се мятаха гюлета и снаряди сякаш ята от птици прелиташе над реката. Турското командване изпрати войски в двата града в случай, че русите решат да извършат десант там.
Това тяхно стратегическо решение обаче се оказа безпочвено, тъй като бавно и полека силите на Драгомиров, Скобелев, Ганецки и Столетов се придвижиха към Зимнич, а реката от Никопол до Русчук бе минирана, за да не може турската флота да реагира бързо на така умело скрития план за десанта.
Вечерта на 14-ти срещу 15-ти юни българското Опълчение и руските войски удобно се бяха настанили в горите, които се намираха между Зимнич и реката. Всяка една от частите си устрои бивак, а когато слънцето залезе и звездите се качиха на чистото безоблачно небе , войниците запалиха огън.
Стоян и Тодор бяха при своите. Дядо Цеко бе взел думата. Разказваше истории от своята младост- как го хванали във Врачанско, където лежал в затвора, а после по настояване на някакъв руски дипломат го били освободили. В тоз час как помирисал въздуха на свободата веднага избягал за Бесарабия, а оттам се пренесъл в Крим, където участвал в защитата на Севастопол. Младите бойци гледаха с отворени усти, слушайки тези истории и искаха да чуят още и още за подвизите на стария хайдутин.
Докато дядо Цеко разказваше поредната история как го били ранили турците , Стоян и Тодор обсъждаха живо съдбата на България след войната.
- Говори се, че по време на оная конференция в Цариград нищо са не поделили турците и англичаните- рече Тодор.
- Ха! Как ще поделят! Тези само разделят-сопна се Стоян- чух аз от Загряцкий, когато един път бе подпийнал, че всичко зависи от тая война. Не само от победата, ами и от броя на освободените големи градове. Ако всичко е успешно, рече ми той, от Свищов, та чак до Егейско море ще се простира нашта страна по дължина, а по ширина от бреговете на Черно море до Охридското езеро!
Лицето на Тодора сякаш грейна и засвети в полумрака.
- Ех, Стояне! Голяма държава ще си имаме ние! Най-голямата от всички на Балканите, както е било преди хиляда години!
Стоян се усмихна замислено и рече:
- Чух също, че гласят за столица Средец, щото целият град бил обграден от планини и ще да се намира по средата на България.
- Ех, Стояне, значи столичанин няма да ставам, ама за депутат ще се сглася- подсмивайки се , рече Тодор и добави:- А! Шегувам се аз с тая политика. Не е за мене туй нещо. Само далавери правят навсякъде, а пък накрая нищо не излиза.
Изведнъж откъм бивака дойде съвсем младо момче на около осемнадесет години- млад хайдутин в униформа със запотено лице , и рече:
- Дядо Цеко ви вика на раздумка, та да разкажете малко за въстанието.
Двамата юнаци тръгнаха към бивака, а щом Цеко войводата ги зърна , извика:
- Ей ги и наште герои! Чалашкън юнак си, Тодоре! -тупаше го по рамото Цеко Войводата и го гледаше с навлажнени очи - Ей таквиз трябва да са сите момци, дето са тръгнали да трошат прангите на турския изедник! Язък, че няма повече таквиз като тебе, сега нямаше да сме на тоя хал!
Другите опълченци слушаха този уважаван хайдутин и им се
искаше и те да заслужат похвалите му. Наистина в българското о
Опълчение духът и решимостта бяха приповдигнати.
В тоя момент Стоян се сети за дървената кутийка, намираща се до сърцето му, извади я и започна да се взира в нея без да я отваря. През това време Тодор, който бе по-наперен от другаря си и обичаше да се показва, се опита да се направи на скромен и непринудено взе, че изтърси:
- Пуста орисия! Трябва да се държим, да сме юнаци и бабаити , да сме ербап, ама от време на време и мен нещо ме стяга под лъжичката. Белким се сетя за майка си и тетко си и ми стане мъчно, все едно чер облак ме затиснал, ама после си реча: мъж съм здрав, читав, хитър! Какво ще седя аз при тях?! В Балкана ще отида с Бенковски рамо до рамо да се бия!
Докато Стоян още се взираше в кутийката, от гората се появи мъж, който мърмореше под носа си някакви ругатни на руски. Бе облечен в черна казашка униформа и от време на време залиташе. Когато непозната фигура се приближи, Стоян позна, че това бе Загряцкий.
-Добър вечер, господа опълченци!- и като се подпря на Стояна, продължи:- Имам честта да ви поканя в казашкия бивак на генерал Скобелев, където имаме гости чак от далечната Москва! Двама офицери от гренадирския Астрахански полк.
Стоян изпитваше симпатия към Загряцкий. Той бе първия, който младият революционер срещна още след пристигането си в Кишинев. Това бе много сладкодумен, забавен казак, душата на полка на Скобелев, който не даваше лоша дума някой да каже за неговия командир.
Някои от опълченците вежливо отказаха на ненадейния гостенин с мотива, че скоро ще лягат да поспят, тъй като по заран ги очаква първата битка. Други, между коитоТодор и Стоян, отговориха положително на поканата и се запътиха към казашкия бивак. Когато пристигнаха там, те забелязаха голямо множество от казаци около огъня, а на високо, върху голям камък, бе седнал самият генерал Скобелев. От едната му страна стояха Григоровите другари- казаците Денисов и Волков, а от другата - двама унтер-офицери. През огнената светлина Стоян успя да познае лицето на руския воин, който му бе връчил Самарското знаме и се изненада немалко, виждайки гренадирската му униформа.
В това време Скобелев разказваше за походите си в Хива, в които бе взел участие и самият Загряцкий. Генералът бе твърде близък със своите подчинени. Много често, вместо да се събира с военни от своя чин, той предпочиташе да общува с подопечните си, които го обичаха силно и бяха готови да пъхнат лудите си казашки глави в пъкъла, ако генералът нареди. Разказвайки за мисията си в Хива, Скобелев започна с похода от Мулакари, където туркменски аули внезапно нападнали отряда от казаци.
- И тогава, господин генерал, бе първият път, когато Ви спасих живота.- спокойно, но с известна гордост рече Загряцкий.
Григорий бе любимият войник на генерала и Скобелев се смееше на тези шеги, въпреки че казакът трябваше да бъде порицан.
- Аха, Загряцкий! А когато обсадихме Хива и проникнахме в града , кой ти спаси кожата, когато се озова насред целия аул в северната част на града? Отговорът е прост- моята бяла униформа! - рече засмяно Скобелев.
- Да! Така беше! Гледаше като теле в железница в тоя горещ ден!- рече Юрий Денисов, изпадайки в див смях.
В това време двамата българи се черпеха с ракия заедно с Фьодор Волков и Стоян, опиянен от този божествен елексир, запя „Хубава си, моя горо!", а Тодор вече свиреше на малко акордеонче, което ,,зае" от един вече заспал казак, облегнал се на едно близко дърво. Множеството , и то леко опиянено гледаше, зяпнато и се унасяше под звуците над чудната песен и мелодията. В тоя момент единият от гренадирите се приближи до Загряцкий и го попита:
-Гриша, я ми кажи ти, ама без да ме лъжеш, къде го намери тоя славен певец?
- Ааа, Ваша милост, Андрей Василиевич! Как можеш да си помислиш, че аз някога съм лъгал! Даже и генералът, Бог да го поживи не отрече, че животът съм му спасявал! К черту!
Гренадирът бе Кузмин. Той бе като запленен от мелодията на тая българска песен и по лицето му личеше блаженството и възхитата, които изпитваше.
- Загряцкий, не увъртай! Къде изнамери этого славного болгарина?
- Не го намерих аз, твоя милост московска, а той мене. Да си знаеш. В една кръчма в Кишинев дойде- уморен, увяхнал от път. Бягаше от кървавите случки в България през май. Участвал е във въстанието.
- Ех, Григорий, славно пее тоя младеж, славно!- продължавайки да слуша, каза Кузмин.
- А ти що не се изявиш ,Андрюша? Покажи им на българите какви умения в стрелбата имаш!
В тоя момент казакът извади револвера си от пояса, хвърли го непредпазливо в ръцете на гренадира и след като песента приключи , извика така че всички да го чуят:
- Войни на руската и българската братски земи! Нашите братя българи показаха своите музикални заложби, които ще ни се пригодят и по-нататък в паузите между тежките боеве. Но сега бих искал да ви представя унтер-офицер Андрей Василиевич Кузмин от небезизвестния Дванадесети Астрахански полк, който ще ви представи своите умения в стрелбата с револвер.
Видно бе, че Кузмин не желаеше да демонстрира каквото и да било, но блещукащите очички на казака го предизвикаха, защото, ако ли не се съгласеше, Загряцкий щеше да разнесе из всички части на войската, че страхлив офицер се подвизава в непобедимата армия.
След като гренадирът бе представен, Григорий даде знак на Денисов. В тоз момент вторият взе от една близка купчинка три ябълки петровки, приближи се до казака, от който Тодор бе заел акордеона, сложи една върху главата му, а другите две на рамената. Загряцкий продължи:
- И сега, драги приятели, ще станете свидетели на коронния номер на руския стрелец!
- Това ще да е интересно!- намеси се Скобелев.
Кузмин се приближи до хъркащия, неподвижен казак и тръгна в противоположна посока. Когато отброи петдесет крачки, той се спря, обърна се и се прецели в лявото рамо. Чу се изстрел и ябълката вече я нямаше. Последва второ прицелване, а сетне и второ натискане на спусъка. И втората ябълка бе изчезнала. Казакът все още спеше непробудно и хъркаше, но шавна с глава и третата ябълка падна на земята. Денисов, който бе най-близко, я вдигна и постави внимателно на главата на спящия. В тоя момент Кузмин се прицели отново. По зачервеното му чело изби пот. Ами ако го простреля в главата? Не би си го простил. Секундите течаха като ручей. Вече около минута всички стояха зяпнали и отправили погледите си в ръцете на офицера, а Скобелев започна да гледа с недоверие на тая увертюра. Чу се трети изстрел. Куршумът бе попаднал в целта-ябълката падна!
- Оооооо!- разнесоха се вкупом гласове от множеството. Всички ахнаха, заръкопляскаха и засвириха с уста. Казакът се събуди, този път стреснат, и рече:
- Что это такое! Мне снится или битва началась и никто не разбудил? Ой, башка пьяная!
Чувайки това, Скобелев избухна в неистов смях, а подир него и другите казаци. Кузмин остана мълчалив, подаде револвера на Загряцкий и седна обратно на своето място.
Когато тълпата се умълча, съобразителният казак извика:
- Стояне, другарю! Видяхме всички, че можеш да пееш предобре, но би ли се осмелил и ти на нас да ни покажеш какво не ти е чуждо във военното изкуство? Все пак на война сме тръгнали, нали, братя?
Тълпата започна да кима утвърдително и обърна поглед към Стояна. Българинът се изправи, сериозно погледна към Скобелев, а сетне и към Кузмин.
- Дайте ми добре наточена кама и плат , та да си завържа очите, а ти, Гриша, вземи някоя права пръчка от тези за огнището.
Всички гледаха с недоумение, а Скобелев се обърна към Андрей и Евгений , и им рече:
- Известно ми е какво ще направи този българин. Нашият пиян Григорий ще трябва да вдигне пръчката с две ръце за двета и краища. В това време очите на Стоян ще бъдат завързани и той самият ще замахне и хвърли камата. Целта е пръчката да бъде разделена на две.
А на Григорий хич не му бе смешно. Чувайки ,,нареждането" на българина, погледът му изгуби оная самоувереност, която личеше по време на цялата вечер.
,,Ах, луда глава е тоя българин! Та какво ме кара сега да правя! За смъртна присъда ме готви. Ама като съм пиян и знам много да плямпам, си го заслужавам!''- рече си наум казакът, но въпреки неувереността си, чинно изпълни заръката на Стоян, който вече бе с кама в ръка.
Григорий взе една дълга около метър кама и я вдигна високо, хванал я за двата й краища. Опълченецът погледна към целта си и нареди:
- Вържете ми очите!
Тодор извади една тънка кърпа и изпълни заповедта. Стоян почака някой друг момент и решително замахна с камата, която въртейки се вертикално , разсече пръчката, а Загряцкий онемял и неосъзнал случващото се, се оказа с две пръчки в ръцете си. Българинът свали кърпата и погледна дружелюбно своя казашки приятел и дори му намигна. Множеството зааплодира силно, а Скобелев отиде лично да стисне ръка на опълченеца, като каза:
- С такива войници съм спокоен и за изхода от тая война и за бъдещата българска армия!
По-нататък през тая топла юнска вечер се обособиха разни групи от разговарящи. Говореше се предимно за предстоящата битка, за преминаването на Дунава и рисковете, които се предвиждат. Скобелев успокои, че както операцията е секретна и турците са се концентрирали в Никопол и Русчук, няма да има големи трудности при вземането на Свищов.
Стоян и Тодор слушаха славния пълководец, а Загряцкий и Денисов допълваха казаното от генерала. В това време към тяхната вече оформила се групичка се присъедини Кузмин, който застана напротив Стояна и слуша някое време, а после се приближи към българина и рече:
- Опълченецо, искаш ли да се разходим по поречието, та да си поговорим?
Чувайки тая покана, на Стояна му се прииска да поговори с тоя славен войник, който току-що показа на какво е способен.
- Съгласен съм. Да вървим!
Като се поотдалечиха от тълпата , Кузмин започна пръв:
- Андрей Василиевич съм аз, а ти, ако не се лъжа си Стоян, този, на когото предадох знамето в Плоещ.
- Стоян Атанасов съм аз.- отговори Стоян.
- Славен боец ще да си, Стоян Атанасов, според това, което показа тая вечер. А кой те учи тебе на тези неща?
Тогава Стоян започна да разправя надълго и нашироко как бе избягал в Балкана заедно с Тодор, за четата на Бенковски, за разгрома на въстанието и за премеждията по пътя за Кишинев.
Когато завърши разказа си, двамата юнаци вече се бяха озовали на самия Дунав, а луната ясно осветяваше отсрещния бряг.
- Виждаш ли, Андрей Василиевич? Ето туй оттук нататък, чак до Егейско море е моята България, а това отсреща е Свищов- родния град на майка ми.- заяви с гордост Стоян.
- Да, опълченецо, славна земя е твоята. Какво ли не е преживяла и тя като моята. И вяра една имаме, и писмо едно.
- Братя сме, гренадире!
- Именно! Братски народ сме ви ние!
Разхождайки се по брега , неусетно мина около час, през който двамата войници побеседваха и за буквите, и аз общата вяра, докато не стигнаха до семейството. На Стоян му се наложи да разкаже и за родното място, и за баща си- чорбаджията, който бе против въстанието, а Андрей сподели на своя нов другар за проклятието, което тъне над благородното му семейство.
- Знаеш ли, Атанасов- поде руснакът, като извади от пазвата си оловното войниче и го показа- ей туй нещо ми го дари моят четиригодишен син със заръката да ме пази в боя. Нося го до сърцето си и вярвам, че ще помогне в битките през тая люта война, която се очертава.
Стоян погледна удивен. Та това бе цяло съвпадение! Бързо извади малката, изящна кутийка, в която се намираха косичките на дъщеричката му и рече:
- На мен ми се роди дете преди година и три месеца. На! Виж какво ми даде жена ми за спомен и за късмет.
Андрей погледна русите косички на Стояновата щерка, усмихна се и отговори:
- Братя сме с тебе по съдба, Стояне! Дано ни пазят докато сме на бойното поле! Ако ли не, поне ще се знае за що сме се борили и паднали!
Поглеждайки нагоре, Стоян забеляза, че луната е в своя зенит и предупреди, че трябва да се поспи преди битката. Юнаците се забързаха кой от кой бивак е. И двамата откриха спящи, хъркащи войници и по един часови на пост. Утрото щеше да бъде повече от тежко, та и войската набираше сили преди първото сражение от тая кръвопролитна война, която предстоеше...