/Поглед.инфо/ По-добре да се забави просветният закон, но да се чуе най-сетне гласът на учителя при неговото изработване
Измина почти десетилетие от началото на разработването на нов закон за просветата по времето на тройната коалиция. Проект внесен в народното събрание и останал там. Съдбата му бе последвана от проект на ГЕРБ, а също и от още два проекта на БСП при правителството на Орешарски, които дори не успяха да влязат в народното събрание. Сега отново са внесени два, но не правителствени, а партийни законопроекти – на БСП и на ГЕРБ. Засилената законотворческа активност предпоставя очаквания за добро бъдеще на родното образование и на идните поколения. Но дали това не е само надежда със съмнителни основания в текстовете на законопроектите. Виждаме, че още докато текат обсъжданията в комисията по образование в просветните среди тръгнаха протести и критики. Притесненията са, че не само не се решават съществуващите проблеми, а разпоредбите предизвикват нови, абсолютно ненужни затруднения, свързани със структурата на образователната система, с равния достъп и качеството на образованието, с ранното отпадане от училище, с мястото на учителя, квалификацията и кариерното му развитие, с начините за финансиране и изобщо с мотивацията на ученици и учители.
Четящият законопроектите се пита дали авторите им са чули гласа на българския учител, дали са прочели стотиците предложение и ако да – дали са ги разбрали. Едва ли! Националната федерация „Образование и наука”, обединяваща учители, директори на училища и преподаватели във висши училища, е гражданска структура, която осъществи десетки срещи и дискусии, посветени на промените в образователното законодателство с учители, просветни дейци, синдикалисти, представители на родителски общности и работодатели от цялата страна. Участвахме и бяхме съорганизатори в семинари и конгреси наISDUE-„педагогическия интернационал” на преподаватели от страни в европейския съюз. Тези срещи ни окуражиха за разработване на идеи, различаващи се от традиционните в стремежа към модернизация на средното ни образование. Водени сме от разбирането, че образованието не е услуга, не е бизнес, а обществено благо, до което имат право на достъп всички граждани. Такива са българските национални образователни традиции и няма причина да бъдат отричани.
Основна слабост на сегашната образователна система е унифицираната й структура, бедна на организационни форми. Принципът на „единство“, разбиран като уеднаквяване, противоречи на многообразието на интереси, цели и възможности, носени в душите на стотиците хиляди деца и младежи. Явно не се разбира, че една образователна система е стабилна, когато предлага възможности за развитие на всеки, а не се старае да го вкара в бюрократичия калъп на уравновиловката. Може и именно (не)разбиране е причина за опитите да се смачкат едни от най-успешните български училища – математическите гимназии с опита или изобщо да се зачеркнат или да бъдат наричани с евфимистични названия само и само, за да са част от „единството“. Може би и именно (не)разбирането на идеята за профилирано обучение е причина то да бъде отместено едва в последните два класа, като по този начин се постави под съмнение ефективността на друга група доказали се училища – езиковите и хуманитарните гимназии. Може би и именно (не) разбирането е причина за ежегодните мъки при осъществяване на профилираното обучение по изкуствата – музика, хореография, изобразително изкуство. И не на последно място може би и именно (не)разбирането на нуждата от богатство и многообразие на формите е една от причина за ранното отпадане от училище.
В тази връзка предлагаме свои виждания, които се надяваме да обогатят публикуваните проектозакони.
С оглед създаване на условия на пълен обхват на учениците в образователната система, отчитайки спецификите в техните интереси и способности, както и за да се противодейства на тенденцията за ранно отпадане на училище, предлагаме да се създадат професионални училища /паралелки към основни и средни училища/, в които да се обучават ученици от 6-8 клас или 9-10 клас. Целта на тези училища е придобиване на основно образование и професия /за 6-8 клас/ или професия /за 9-10 клас/. Освен в училища /общообразователни и професионални/, подобни форми на обучение могат да се организират и към все още съществуващите междуучилищни центрове за професионално обучение, където има подходяща материална база. В тези училища или паралелки могат да бъдат обхванати ученици, които са в риск от отпадане. Очакваме, че завършилите ги ще имат по-големи шансове да се реализират и да не попадат в маргинални среди, където съществуването им е застрашено от морален регрес. Такива форми не са непознати за образователната ни система. Припомняме, че подобни на тях съществуваха преди време, когато процентът на отпадащите от училище бе под от 1%.
От години съдбата на децата с увреждания е обект на обществено внимание – къде от чувство на осъзната отговорност, къде от сълзливо умиление, а не рядко и с не съвсем чисти бизнес намерения. Не ще и дума – тези деца имат същите права на достъп до образование, както всички останали. Но дали това предпоставят законопроектите? Не съвсем или по-точно съвсем не! Идеите за закриване или за съществено ограничаване на помощните училища е основание да твърдим това. В тези училища се обучават стотици деца със средна и тежка форма на увреждане и обучението им в общообразователни училища е невъзможно. Там работят специалисти, каквито липсват в другите училища, метадиките са различни, различен е дори интериорът (или поне трябва да е различен). Изключването на сегашните помощни училища от образователната система ще лиши от бъдеще стотици деца, а прокламираният „равен” достъп до образование би останал само като цинична формула на политиците за съсипания живот на тези български граждани. По същия начин може да се тълкува идеята в проектозакона на ГЕРБ за закриване на ресурсните центрове, където се грижат за деца с по-леки форми на увреждане, които се обучават в общообразователните училища и за които полагат грижи и специалисти и учители.
С оглед демократизиране на образованието, равен достъп до качествено образование и съобразяване с потребностите на всеки гражданин предлагаме във всички училища в VІІІ клас да се въведе интензивно изучаване на чужд език и информационни технологии. По този начин ще отговорим на потребността българските граждани да владеят на добро функционално равнище поне един чужд език, както и да могат свободно да използват иннформационните технологии. Важни са и другите очаквани ефекти – обществото би се освободило от ежегодната истерия за постъпване в т.нар „елитни“ училища, където интензивно се изучава чужд език, родителите биха се разтоварили от огромното финансово бреме на частните уроци, а за стреса при децата просто не е нужно да се коментира.
Необяснимо е защо в списъка на профилите липсва „Хореография“. Вероятно по някакви енигматични бюрократични норми. Но този профил съществува в настоящето, той е жизнен и привлекателен начин за съхраняване на националните традиции сред децата и младежите. Възможно е някой да попита дали това е най-важното. Всичко е важно, всеки е важен. И когато детето е намерило удовлетворение на своя интерес в училище - престъпление да го ограничаваме.
Категорично неприемливи и необосновани са опитите за финансова подкрепа на частните училища за сметка на публичните. Публичната образователна система е достатъчно многообразна, за да може да удовлетвори потребностите на всеки. Същевременно правото на личен избор гарантира възможността за обучение извън нея – в частни училища и детски градини, където обучението е платено. Изборът е между двете форми – публична и частна. Те дават еднакви права, на функционират при различни условия – едната е безплатна по конституция, а другата е платена. След като родителите са направили избора да насочат детето си в частно училище те доброволно са приели условията там и са се отказали и от ограниченията и от привилегиите на публичното училище.
Много са пожелателните разпоредби, разписани относно квалификацията на кадрите. Нека да е ясно – българският учител би желал, но не може да си позволи да заплаща, за да поддържа квалификацията си. Наложително е в бъдещия закон да се запишат и конкретни изисквания за бюджетно финансирани квалификационни дейности. Предлагаме да се определи минимален брой от 160 учебни часа за 4 годишен период. Не по-малко важно е и да се прецени къде и кой да извършва квалификацията на учителите. Неразбираеми са идеите това да се вмени на някаква нова административна структура, при положение, че в МОН има дирекция със същия предмет на дейност. Разумно е да се използват ресурсите – методически и конкретно научни, на висшите училища, които разполагат с кадри и материална база, които са гаранция за качество, каквато никоя друга структура /държавна или частна/ не е в състояние да предостави. Пак в тази връзка, а и по повод на кариерното развитие е добре да се осмисли позицията „учител-методист“. Функциите на длъжността се свързват с методическа подкрепа на млади учители, както и за консултации и взаимопомощ с колеги. Заемащите тази длъжност изпълняват своите задължения като учители в училището, в което са на трудов договор, а методическите им функции са ангажирани с работата с учителите на общинско или градско равнище. Учителите-методисти нямат контролни функции и работят под ръководството на експертите по учебни предмети към съответните инспекторати по образование.
Функционирането на всяка социална система е предопределено от финансовата й обезпеченост. За изминалите няколко години процентът за издръжка на образованието се движеше непрекъснато - при правителствата на тройната коалиция и на Орешарски се повишаваше, а при правителствата на ГЕРБ намаляваше. Това непостоянство обрича на неуспех всеки опит за реформи. Федерация Образование и наука предлага да се обсъди законова разпоредба, която да определи, че бюджетът за образование за всяка следваща година не може да бъде по-малък от предходната – като процент и като числово измерение. Само тогава могат да се правят верни разчети и да се поставят стратегически цели. Впротивен случай ще продължат реформените кривулици, предопределени от остатъчния принцип на финансиране.
Федерация Образование и наука призовава за детайлно и сериозно обсъждане на законопроектите. Нека не се спекулира с мотива за недостатъчното време. Десетте години изминаха, нека измине още година, но да се чуе гласа на българските учители, дори и да не звучи в очакваната от авторите тоналност. Българският учител най-добре знае какво е необходимо, знае как да се постигне. Призоваваме за отговорност и за защита на професионалната чест. Именно учителят, а не добре платени образователни авантюристи, ще посочи пътя и да преведе по него бъдещите поколения.