/Поглед.инфо/ 1. Баталиите около разглобката на „сглобката“ и взаимното клепане на участниците засенчват даже лайтмотива на властта: безбрежната антируска политика и пропаганда. Чийто апогей беше честването на натовските годишнини. Понеже пак останаха напусто неспирните усилия на властта да накарат обикновения човек да отвърне чувства от Русия и да обърне взор към НАТО, не е лошо да се позабавляваме с нежеланата от организаторите обратна страна на тези сакрални „чествания“.
Върховият момент, изглежда, беше семплият концерт в центъра на София. Каквото и да са имали „атлантиците“ предвид с показването му, той оставя усещане за меланхолия. В сравнение с него, предновогодишните постни музикални пици на същия площад ще да показват повече живец.
Тъжно беше да се гледа как заминаващият си министърът на отбраната Тагарев чете без емоция от някакви листчета нещо, написано вероятно от друг за „всенародните“ чествания. Това си беше своеобразна самооценка за неговата компетентност и обаяние. Надеждите са, че неговият приемник не би се снимал пред чуждо национално знаме и не би се клел пред Вашингтон, че властта ще направи тъй, че всичко, свързано с Русия, да се изтръгне от духа на българския народ.
Премиерът Денков, който кой знае защо напътстваше своя служебен приемник, а на концерта редеше със страст думите за агресора Русия, жертвата Украйна и защитника НАТО.
Десетината действащи и ексминистри и други политици, седнали срещу изпълнителите, закръгляха „елитната“ публика на концерта. Гледайки ги, човек може да стигне до заключението, че най-личният от тях беше кротко седящият Соломон Паси – в бяло. Както и генерал Аню Ангелов, спечелил си в битността на министър на отбраната прозвището Ньойски. Вероятно знак на благодарност на българското воиство за нещо, което е направил за България и нейната армия.
Двеста-триста граждани приветстваха изпълнителите с български и атлантически знаменца. Но едва ли някой от тях, както и никое официално лице, не счете за нужно да пее националния химн.
Не може да не прави впечатление, че на концерта не беше президентът на Република България Румен Радев. Факт, който поражда зли чувства у едни, в случая „атлантиците“, и удовлетворение сред други, противниците на въвличането на България във война с Русия. Но тъй като те са по-голямата част от народа, значи може да се допусне, че президентът е решил да изрази чувствата и настроенията на мнозинството. Какво лошо има в това, че президентът постъпва в съзвучие с мислите и желанията на огромната част от българския народ! Човекът, който по Конституция „олицетворява единството на нацията“ очевидно се стреми да покаже каква е посоката за заздравяване на това единство. А на всички останали фактори на властта, които са длъжни да я упражняват, а не консумират, клетвеното им задължение е да работят за единството на нацията като „във всичките си действия се ръкводят от интересите на народа“.
Учудващо е, че телевизионните зрители не можаха да се порадват и на бившия цар Симеон Сакскобургготски, който реши да стане истински слуга на народа, а не негов господар, като се глави за министър-председател. Тази „царска“ личност вероятно е била целуната от Бог, защото като български премиер имаше историческия шанс да гледа с гордост как българското национално знаме се издига над плаца пред Главната квартира на НАТО в Брюксел преди 20 години.
Човек може да си помисли, че е бил болен или друга подобна причина го е възпрепятствала да уважи с присъствието си тържествения юбилеен концерт. Но, слава Богу, не ще да е било тъй.
Защото само четири дни след концерта телевизията показа с трогателно усърдие как „Техни Величества Цар Симеон Втори и Царица Маргарита“ препогребват своя споминал се преди седем години син „Княз Кардам Търновски“ в Царската фамилна гробница в Царския Дворец „Врана“ край българската столица София. Интересно е, че препогребването става след като съдът постанови, че имението е собственост на наследниците на цар Борис Трети. Което означава може би, че скъпият имот е придобит с лични средства на Борис или баща му Фердинанд. И че историческото по смисъла си имение принадлежи според съдебното решение не на народа на България, а е частна собственост на едни физически лица. Пък били те някога бивши царе, князе и княгини или че и сега се титулуват по този начин.
Впечатляващо е, че на юбилейния тържествен концерт го нямаше и Георги Първанов, който през 1999 като председател на БСП заявява, че войната на НАТО срещу Югославия не е негова война. Но през 2004, като президент, подписва договора за присъединяване на България към НАТО.
Не по-малко странно е, че сред отбраната публика на концерта не можеха да се забележат и двамата най-натовски български президенти Стоянов и Плевнелиев.
Може да се обобщи, че според фактите, единствени измежду висшите държавни лица с принос през цялата история на България за и в НАТО, на юбилейния тържествен концерт се оказаха само хора от правителството в оставка: Денков, Габриел, Тагарев.
Пак по време на тържествените чествания, „атлантическият елит“ се оказа, че се е затворил в хотел Хилтън, където е организирал тройюбилейна конференция с отбрани участници и почетна публика.
Това „елитарно“ събитие също може да подсказа каква е истинската популярност на явлението, което „атлантиците“ се мъчат да олицетворяват.
Защо те не са се сетили да направят своята юбилейна коннференция сред зелената морава на близкия Южен парк!? Или на някой селски събор с масово участие, народни хора, сергии и чевермета! Медиите да показват как широките народни маси ги посрещат и им се радват, а някои по-окумуш даже и участие в дебатите да вземат. И току виж, съотношението се променило.
2.
Познаването на историята помага на съвременния българин да отсява истината от неправдата относно НАТО.
Затова ще си позволя да припомня на интелигентните читатели на Поглед Инфо някои ключови факти от тази история.
Както е световно известно, Организацията на Северноатлантическия договор (от North Atlantic Treaty Organization, NATO, известна и у нас с английската абревиатура НАТО вместо с българската ОСАД) е създадена преди 75 години - на 4 април 1949, във Вашингтон, в резултат на подписания Договор от 12 държави, водещи от които САЩ, Великобритания, Франция и Канада.
Демонстрираната цел е да не се допусне военна експанзия на Съветския съюз на Запад. В условия, когато СССР е сила с висок авторитет. Заедно с това обаче, разполага с окупационни въоръжени сили в Европа равни по численост на окупационните въоръжени сили на USA, UK и RF в Стария континент.
Та за каква „опасност от агресия“ на СССР срещу Запада може да става реч в оня момент?
Сериозни съмнения в тиражираните основания за създаването на НАТО предизвиква събитието, състояло се само 49 дни след онзи „исторически“ 4 април.
На 23 май 1949, тоест едва седем седмици подир учредяването на НАТО, държавите САЩ, Великобритания и Франция създават Федерална република Германия в техните окупационни зони.
Дали пък този акт не означава бързане за постигане на някаква превенция срещу евентуална „агресия“ на СССР на Запад заради пръкването на федералната република!
Откъдето и да се погледне, решението за образуването на ФРГ на територията на част от „разбитата страна Германия“ е първият случай на сепаративно погазване на прието с консенсус споразумение на държавите-победителки във Втората световна война в Европа.
В заключителния документ на Потсдамската конференция (17 юли-02 август 1945) е записано, че Съюзът на съветските социалистически републики, Съединените американски щати и Обединеното кралство Великобритания и Северна ирландия са постигнали споразумение за политическите и икономическите принципи върху които ще се осъществява тяхната политика по отношение на победената Германия, за „да се изкорени германският милитаризъм и нацизъм и Германия никога повече да не може да заплашва своите съседи или мира в света“.
В текста на споразумението за принципите е записано:
„А. Политически принципи:
I. Съгласно споразумението за контролния механизъм в Германия, върховната власт в Германия ще се извършва от главнокомандващите на въоръжените сили на САЩ, СССР, Обединеното кралство и Френската република всеки в своята окупационна зона и съвместно по въпросите, засягащи цяла Германия (навсякъде в цитирания документ удебеленият и уголеменият шрифт са мои, Х.К.)[...]“
IV. „Да се извърши подготовка за окончателното преустройство на германския политически живот върху демократична основа и за евентуалното мирно сътрудничество на Германия в международния живот.“ *
Значи, подписалите Потсдамското споразумение са решили единодушно, че когато се решава който и да било въпрос, „засягащ цяла Германия“, те са задължени да вземат съвместно решение – всички заедно, без изключение.
А какво по-„засягащо цяла Германия“ може да има едно едностранно решение на част от окупационните сили, което разделя същата тази „цяла Германия“ на две части? При това, не окупационно тоест временно под негерманска чуждестранна юрисдикция, гарантирана с присъствието в окупационните зони на съответните окупационни въоръжени сили.
Още повече, че решението е вече за политическа самостоятелност на една част от територията на „цяла Грермания“, където да се установи германски държавен суверенитет.
Още по-скандало звучи този факт, като се вземе предвид, че решението за създаването на държавата ФРГ не е взето от „главнокомандващите на въоръжените сили – всеки в своята окупационна зона или съвместно по въпросите, засягащи цяла Германия“, както е записано в споразумението, а от политическите власти на САЩ, Великобритания и Франция при незачитане на волята на СССР.
Политически и исторически акт, предизвикал всички последващи отрицателни събития не само за Германия, а по-скоро за мира и сигурността в Европа и целия свят!
Разбира се, от международноправна гледна точка, този геополитически акт на Западните „съюзници“ изисква незабавен отговор от СССР като засегната страна.
Решението на „съюзниците“ вмиг изправя човечеството пред пропаст.
Разбира се, народите и държавите не се сриват в нея единствено поради човеколюбието на Сталин, за когото десет години по-късно Чърчил ще напише, че е най-великият политик на века.
Естествено би било Сталин тозчас да заповяда стратегическо настъпление на съветските въоръжени сили в окупационните зони, контролирани от неговите доскорошните „съюзници“, за да ги накаже за своеволното едностранно решение.
Тоест да приложи принципа, установен от българския император Йоан Асен Втори при Клокотница след вероломството на римския владетел Теодорос Комнинос:
„Като не щеш мира, нá ти секира!“.
И в резултат, да установи съветски контрол върху освободената от хитлеристка Германия Европа, а не само в частта, договорена с Потдсдамския акт. А американските и британските власти да върнат своите окупационни въоръжени сили от Европа обратно у дома, в Америка и ОК.
Какво обаче би могло да произтече от един импулсивен съветски ответен акт вследствие на геополитическото предизвикателство на „съюзниците“, един Господ би могъл да каже.
Но както показват историческите факти, Сталин, като благочестив източноправославен християнин със специално богословско образование и убеждения, е решил да не чака волята на Господ. Не се е поддал. Единствената му геополтическа ответна реакция е да се създаде държавата Германска демократична република на територията на съветската окупационна зона.
Някой ще каже: „Ами няколкото ядрени бомби на САЩ, каквито СССР не е имал тогава, къде ги слагаме?“.
Отговорът не е толкова сложен.
Първо, два месеца след създаването на ФРГ, през август 1949, СССР извършва първия успешен опит с взривяване на ядрена бомба. И премахва американския монопол.
И второ, дори СССР да не е разполагал с ядрено оръжие, САЩ едва ли биха се осмелили да го използват в Европа, с което да нанесат огромни разрушения, смърт и туморни заболявания не само на милиони съветски граждани, но и на не по-малко европейци. Което би предизвикало вълна от негодувание в целия свят. И развенчаване на легендата за САЩ като „носители на демокрация“.
По онова време вече е ставало все по-ясно в целия свят, че първото бойно използване на ядрено оръжие на 6 и 9 август 1945 показва, че в САЩ са си давали сметка, че СССР е на път да се утвърди като безалтернативен фактор с най-голям принос за разгрома на нацистка Германия. И че на практика вече олицетворява геостратегическата инициатива за незнайно какъв период от време.
Очевидно, за да обърнат тенденцията, САЩ убиват 300 хиляди мирни жители на Япония.
И успяват да уплашат света в някаква степен.
Така, че и в дадения случай, през 1949, САЩ са разполагали с възможност да използват по непредизвикан повод ядрено оръжие, за да не допуснат СССР да им измъкне световното господство и лидерство, на което вече се радват.
Само че в 1949 СССР не е Япония. Съветските въоръжени сили биха воювали в ответ на безумното решение на НАТО срещу решенията на Потсдам и светът в своята огромна част би подкрепил Съветския съюз.
Нека се припомни и фактът, че по онова време на страната на СССР са демобилизираните сили на Рот Фронт. Стотици хиляди партизани в Гърция, Франция, Италия, Белгия, Нидерландия, Норвегия и други държави извън следвоенната съветска сфера на влияние. Всички те са воювали срещу германските хитлеристки окупатори. Голяма част са запазили спомена за ценностите, в иомето на които са се сражавали рамо до рамо с воините на Съветския съюз.
Следователно, война със или без използване на ядрено оръжие от САЩ (и СССР) би могла да доведе не само смърт и разрушения в СССР и Европа, но и пагубни последствия за САЩ.
Разбира се, световният мир е запазен главно по волята на Сталин и Съветския съюз.
Затова пък се започва великата конфронтация.
От оня момент САЩ са се изявявали не един път като нарушители на международни многостранни и двустранни договори на принципа „силният е винаги прав“.
Горбачов бил наивен, загдето се задоволил с устно гарантиране за неразширяване на НАТО и не поискал подробно описание на задълженията на Запада НАТО да не пристъпва тогавашната германско-германска граница след съласието на Човека с белега двете Германии да се обединят, СССР да изтегли всичките си въоръжени сили от Европа и Организацията на Варшавския договор (ОВД, Варшавският договор) да се разпусне.
Така разширителите на НАТО се оправдават и си мислят, че хората по света им вярват както им се доверяват облъчените с информационна дрога техни граждани.
А нали Потсдамските споразумения, подписани от Сталин, Труман и Атли, са документирана супергаранция за траен мир и благоденствие на света след преизподнята на Втората световна война! Както личи, това не е попречило на САЩ, Британия и Франция да потъпкат Потсдам и да се подготвят за евентуален отпор срещу „агресивна война“ на СССР против новосъздадената ФРГ и новообразуваната организация НАТО. Чиито „обединени“ въоръжени сили ведно с остатъците от разбития германски Вермахт биха искали да дадат добър урок на руския/съветския „агресор“.
Но дали биха успели в това безумно начинание, ако СССР се е бил поддал на провокацията?
Колко още жертви биха дали Европа и светът към вече загиналите близо 60 милиона души?
Дали прозираме сходни черти на тогавашната обстановка с днешната ситуация с Украйна!
Родни офицери споделят, че във висшите военни колежи на САЩ и НАТО изучавали актуална отбранителна политика на основата на аксиомата, че НАТО е алтернатива на Варшавския договор.
На това Илон Мъск му казва:
„Няма по-голяма грешка от тази, да повярваш на собствената си пропаганда.“
За каква доказателственост във военната стратегическа наука може да се говори, когато следствието се обявява за причина - Варшавският договор се появява цели шест години след НАТО!
Но ето, че и това се случва. С всички отрицателни последствия. Последствия не толкова за науката, колкото за хората, които гинат в резултат на грешни политически и военни решения.
В САЩ и НАТО и до днес се спряга тезата, че СССР е спуснал „желязна завеса“. И че нейното премахване от съдбините на източноевропейските народи е била най-великата цел и мисия на САЩ и НАТО до края на Студената война.
Само че в речта си във Фултън (05 март 1946) Уинстън Чърчил казва буквално следното:
„От Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо море желязна завеса се е спуснала над континента“.
Мъдрият британски експолитик, който говори с езика на истината, констатира една реалност:
Над Европейския континент се е спуснала желязна завеса.
Но завесата не може да се спусне сама. Трябва да е налице геополитически фактор, който да направи това.
Чърчил обаче не го назовава. Което означава, че не СССР е спуснал „желязната завеса“
Ако беше Съветският съюз, антисъветистът Чърчил би го заклеймил без колебание.
Следователно, друг геополитически фактор е сътворил „желяната преграда“.
Тази теза съответства напълно на заявлението на командващия на американската част от коалиционните Обединени въоръжени сили на Западноевропейския театър на военните действия генерал Патън, който след като Германия подписва безусловна капитулация на 8/9 май 1945 завява:
„Победихме грешния враг!“
Освен това, в САЩ е въведена политиката на маккартизма след създаването на ФРГ и НАТО. Политика на жестоко преследване на всичко комунистическо, тоест просъветско.
Кой в този контекст е факторът, който изолира Запада от Изтока и разделя света на две противоборстващи системи с лоши последици за народите!
Кървав майдан в Киев, над петдесет овъглени невинни момичета и момчета в Одеса, четиринадесет хиляди убити мирни жители на Донбас, между тях стотици деца... Това все е Украйна, чиито нацистки власти са решили да унищожат всичко руско.
Русия ли е виновна за жестокото насилие, или НАТО – политическата и военната сила, подкрепяща властта на украинските нацисти?
Нали точно господарите от НАТО са решили Минските споразумения да не се изпълняват!
Кого са защитавали - жертвите на насилието, или насилниците нацисти и фашисти.
Русия е в правото си да защитава руското население в Украйна от зверствата на украинската нацистка власт. Както постъпват много държави по света при подобни случаи.
Кого и какво е защитавала Америка, когато унищожава с бомби Ирак, търсейки химическо оръжие, за което знае предварително, че в тази държава такова оръжие няма, но лъже, че заради това оръжие е сформирана Коалицията на желаещите и е започнала операцията „Шок и ужас“!
Коя световна сила е наложила санкции върху САЩ за агресията срещу суверенната страна? За разрушаването на Либия? За стотиците хиляди избити мирни граждани?
Когато човек се замисли над всички тези и много други и по-силни факти и анализи, му светва, че вялото означаване на тройгодишнините и по-специално подобието на тържествен концерт по случай 20-годишнината от приемането на България в НАТО и отсъствието на най-важни държавни лица там, са може би индикатор, че и тези хора са наясно какво означава 90/10.
Въпреки мантрите, които повтарят непрекъснато, те по всяка вероятност си дават сметка, че Русия няма как да загуби войната в Украйна, а НАТО няма сили и възможности да я спечели.
А българският народ и българският войник какво имат да правят в такава обстановка?
Родните политици вероятно често-често се замислят дали няма да им се наложи да отговарят един ден за всичко, което причиняват на своя народ.
Подобно на онези, които са съдени и осъдени в изпълнение на Споразумението за примирие, подписано в Москва на 23 октомври 1944 между победената държава Царство България, от една страна, и победителите СССР, САЩ и Великобритания, от друга.
В България българският ангажинент от това Примирие е ивестен под името Народен съд.
---------------------------------------
*„Техеран, Ялта, Потсдам“, С., Партиздат, 1982, стр. 415)