/Поглед.инфо/ Възпоменанията на един лишенец: за промяната на 10 ноември; за Тодор Живков и неговото дело; за „сивите шинели на Шесто“, за „Символ верую“ на „Нова Зора“ и надеждите за бъдещето

Преди десетина дни в Мрежата се появи текст, който правдиво представяше проблемите на днешната българска действителност. Особеното бе, че в него от първо лице говореше самият Тодор Живков. В пояснителната бележка се твърдеше, че това е своеобразно завещание на дългогодишния държавен ръководител на Народна република България, по чиято изрична воля текстът–обръщение към народа на България, се публикува 20 години след неговата смърт.

Въобще не се замислих относно неговата автентичност. Достоверността на фактите, логиката на историческия процес, диалектиката на отрезвяването, убийствената мизерия на духа, която ни заобикаля, вопиющото отчаяние в голяма част от народа ни от безизходицата, разрухата и геноцидното изтребление на хората на България, разбиваха на пух и прах, лъжите които отричаха правдата за собствения ни живот, който сме живели и правеха думите на дългогодишния ни държавен ръководител навременни и нужни. Нямах право да отмина този текст с безразличие или със съмнение и да не го предоставя на читателите на в. „Нова Зора“.

В края на краищата ставаше дума за правдата и истината на едно време, което въпреки тоталното отрицание на централи, медии и агенти на неолиберализма, се опитваше да ни накара да забравим, че онази България, която загубихме, за 30 години бе достигнала върховете на своето икономическо и духовно развитие, бе събрала възхищението и завистта на света със своята 1300-годишнина и освен хилядите фабрики, заводи, освен стотиците язовири и каскади, освен ТЕЦ-овете, жилищата и почивните станции, успя да построи атомната централа „Козлодуй“ със шест реактора, а за годините след 10-ти ноември нова демократична България може да се похвали само с един ниско технологичен завод за боклук! Затова пък народът обедня тотално и загуби всичко придобито с толкова труд и лишения. Текстът на „Тато“ изкъртваше до корен отровните зъби на мантрите за всякакви мултикултурни и европейски ценности. Така че въобще и не се замислих, и текстът, какъвто го знаете, замина за печат.

Ефектът беше поразителен. Вече цяла седмица, след миналия вторник, телефонът в редакцията звънеше като на пожар: Поздравления, благодарности, предложения за издаване на брошура, на аудиодиск и пр., и пр. Бях и зарадван, и същевременно смутен, защото сякаш пред очите ми се раждаше повторно една своеобразна българска есен на патриарха, в която, нито покрусата и горчилката, нито последователността и логиката в действията на генетично заложените предатели и предателства, нито неблагодарността на довчерашните съпартийци и съратници, не са били в състояние да помрачат удивителното самосъзнание за отговорност  на Тодор Живков пред народа, пред Отечеството, пред бъдещето на държавата България. И хората разбираха това. Обхвана ме някакво необяснимо вълнение. Стана ми и тъжно, и чоглаво. В него имаше нещо, което сякаш съм преживял, нещо и видяно, и забравено. Така пред очите ми, за кой ли път, изплува тревожната сцена, която вече 30 години не мога да забравя, и която илюстрира моите дълбоки несъгласия и съмнения от онзи период.

Краят на една епоха

Януарските нощи на 1990 година бяха студени и ясни. Живеех на висок етаж в едно работническо общежитие, а в прозорците на отсрещния блок блещукаха сините телевизионни екрани. Бяха дни, в които животът бавно улягаше след въодушевлението от скорошната промяна. Все още хората не се криеха зад плътни щори, пердета и решетки. Тогава видях нещо, което и до днес живее пред очите ми. В един миг, един след друг, внезапно започнаха да угасват телевизионните екрани. Стоях изправен пред прозореца, а зад гърба ми моят телевизор работеше. Когато се обърнах видях как на екрана бившият държавен глава слиза по някакви стълби, нарамил вързоп, или може би одеяло. Камерата показваше смутените лица на двама-трима охранители край него, а аз запомних изпотените от горчевина, вълнение и горест, многодиоптърни очила на Тато. Оказа се, че това е репортаж за преместването на „престъпния диктатор“, в някоя от килиите на следствения изолатор. Картината бе дотолкова тягостна, че нито чух, нито запомних дикторския текст към нея. Помня само точката, която се появява на угасения телевизионен екран, и която безпогрешно показва приближаващия край на кинескопа. В тази януарска вечер тя беше ярка и продължителна и сякаш искаше да ме подсети, че всъщност си отиваше една цяла епоха.

Какво обаче са видели преди мен съседите от отсрещния блок, какво ги е разтърсило и смутило, че и те като мен са посегнали да угасят телевизора, така и не се случи да узная. Мога само да се досещам за тази тягостна неизвестност, която може би ги е споходила, и която спохожда хората, когато безвъзвратно се разделят с нещо, което доскоро е топлило  душите им.

Два позабравени цитата

„Онова, което не ми дава покой и много ме измъчва, споделя Тодор Живков, в едно старо интервю, година преди своята смърт (5 август 1998 г.), е че много хора, в това число и ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване; поколенията ще разберат, че съм посветил целия си съзнателен живот в полза на народа;  че пред себе си виждах не дълъг път, а дълг към своето отечество, който изпълних“.

По-нататък Тато споменава, че оставката му е била ненавременна, че не си е давал сметка, „че властта поемат хора, които щяха да следват Горбачов до Деветия кръг на ада“; „който тотално ни предаде като сравнително млад обществен строй, като СИВ, като военен договор“.  А на въпроса каква би била България днес, ако бяхте успели да спрете перестройката, той отговаря: „Ключът на развръзката беше в наши ръце, в ръцете на Москва. Западът нямаше ключ и това го изненада. Но Горбачов проигра всичко. За този ключ аз съм се борил да го държим и ако бяхме успели, щяхме да направим преход, да съхраним социалистическия строй и да го преустроим към постиженията на съвременната цивилизация.“

Аз,  лишенецът!

Няма как да забравя, че съм имал три-четири срещи с Тодор Живков, разбира се след 10-ти ноември. По-важното от тях съм описал и съм дълбоко удовлетворен, че зад престорената веселост, зад убедителната твърдост и обиграност, аз успях да различа дълбоката ранимост на този човек, който с идеите, механизмите и похватите на своето време, бе успял да пришие крилата на една увереност и самочувствие и на моята младост. И те бяха превърнали мен, лишенецът, както се изразяват руснаците, недолюбваният и преследват от „сивите шинели на Шесто“ поет, в убеден радетел и участник в строителството на новото бъдеще на България. Професията ми на локомотивен машинист, освен усещането или илюзията, че само мъжете с лъвски сърца, единствено се раждат машинисти, ме караше да отминавам с усмивка демонстрираната елитарна извисеност и зле прикритото снизхождение на мнозина мои събратя по перо. Не винаги обаче се стърпявах пред волностите им. За тяхна огромна изненада ги приканвах с моите очи да видят България като огромен слънчев експрес, като слънчогледова нива обърната към ясното слънце, като дом, в който мечтите се сбъдват... В такива случаи най-често ставах внезапно от масата, блъсвах вратата, отварях прозореца и тръгвах навън, в моя свят на труден, но честен хляб, на влакове, гари и разстояния. Колелата под мен намотаваха километри от неправди и безсъници, а душата ми се кълнеше над въгленчето в огнярската лопата и нажежаваше до бяло, волята ми да бъда. И все не спирах да чета Натурния лист на всеки влак, който описваше съдържанието на товара във вагоните. И възхищението, че всичките тези огромни богатства, плод на труда и умението, на прозорливостта и таланта на моя народ, разгаряше пламъка на синовната ми обич и гордост, караше ме да се прекланям пред неговия подвиг, история и бъдеще.

“Сивите шинели“

Много вода изтече оттогава, но щом съм отгърнал тази страница нека продължа. Още повече, че днес е 1 ноември. А на 1 ноември през 1982 година аз слязох от локомотива. В трудовата ми книжка и до днес стоят записани 15 години 3 месеца и 27 дни трудов стаж, като в 10 от тях, нека подчертая това,  съм бил локомотивен машинист – Първи клас – най-високата степен в професията! Та на тази дата направо от локомотива постъпих журналист във в. „Транспортен глас“. Междувременно „сивите шинели“ се попрестараха – смениха тактиката на натиск, уволниха съпругата ми, която 13 години беше завеждащ служба „Личен състав“, последователно в Кремиковски и Люлински РС, последва изключването й  от партията и после, в прав текст, бе посъветвана да се разведе с мен. През 1985 година бе инкриминирана стихосбирката ми „Хляб“. Валентин Караманчев разказва затова в най-новата си книга, но само от секторната гледна точка на Комитета, който той ръководеше. Когато обаче избухна бомбата във вагона за майки и деца на гара Буново „сивите шинели“ се явиха пред мен да им съдействам с познанията си по железницата. Знаели били, че съм обиден на „органите“, но ето, гърмят бомби, гинат хора, а България има нужда от помощта на своите синове! Така се сдобих или по-точно ме сдобиха и с картонче на сътрудник на Държавна сигурност.

Неотдавна ми попадна книгата „Плашилото“ (изд. „Миг-Принт“, 2019) от о.з.полковник от ДС Тодор Ников. На страница 103 може да се прочете: Веднага след взрива в Буново (9.03.1985 г.) като възможен източник на информация в полезрението на органите, издирващи извършителите попада М. М. (това съм аз, Минчо Минчев). Грамотен, начетен човек, който добре познава порядките в БДЖ. Кога точно и как е регистриран може да се види в съобщенията на Комисията. Истина е обаче, че след намирането на невзривилото се устройство на Големия плаж на ТК „Дружба“, към него се обръщат нашите работници по терора с молба да им помогне да проследят пътя с използваните от терористите покривка с инициали РСВ (ресторанти и спални вагони). Благодарение на получената информация (разбира се и на помощта и на други граждани) оперативниците разкриват в коя работилница и кой конкретно е ушил покривката. Установен е целият път на въпросната покривка от произвеждането до бракуването й. То вече неимоверно стеснява кръга на издирвателните мероприятия и в крайна сметка ни извежда до един от основните извършители. И комай това е цялата агентурна дейност на М. М.“

Край на цитата.

За „Зора“ и „Нова Зора“

Искам да се извиня на читателя за дългия цитат и главно за отклонението в разказа ми. Не аз, не моята скромност, сме в темата. И въобще за първи път отгръщам тази страница от живота си. Но само още няколко думи към нея.

Избухна демокрацията и от 14 май 1990 г. аз съм главен редактор на в. „Зора“ и на „Нова Зора“. Може да се каже, че този вестник съм го сънувал в онези години. Мечтаел съм да има трибуна, която да се занимава с генералните проблеми на миналото, настоящето и бъдещето на българската нация, с духовното здраве на българския народ. И когато след митинга на опозицията на 18 ноември осъзнах какво бъдеще се задава за народа и Отечеството, създадох концепцията на вестника, който и сега държите в ръцете си. Но това между другото.

През 2001 г. при мен, в редакцията, дойде Васил Цанов, най-дългогодишният бивш министър на транспорта. Друг път ще разказвам за него, но сега мога да отбележа, че много добро съм видял от този човек. И че много по-късно разбрах, за всичко което той е правил за мен. Както се казва и такива комунисти е имало. Светла му памет. Но тогава се оказа, че е председател на Организационния комитет за честване на 90-годишнината на Тодор Живков и бе дошъл да ме помоли да помогна да бъде издаден Юбилейния лист от името на Организационния комитет. Никога няма да забравя притесненията на този достоен човек, когато се опитваше да ми обясни, че Организационният комитет няма пари, за да ми плати за труда. Успокоих го. Казах му, че бай Тошо ми е давал по една шапка пари като машинист и имам да му връщам. Смяхме се, но покрай съвместната ни работа успях да открия отговори и на много въпроси, за които нямах обяснения дотогава. Но затова, както казах, друг път.

На следващия юбилей през 2011 г. бях поканен като главен редактор на в. „Нова Зора“ и като председател на партията със същото име,  на юбилейното тържество и възпоменателния митинг по случай 100-годишнината от рождението на Тодор Живков. Тук разказът не може без конкретика.

Те се проведоха около неговия паметник в град Правец в близост до Спортната зала на града. Тържеството бе открито, както се полага, от кмета. Мисля че се казваше Никола Нитов. Пред едно 5000-но мнозинство, не само жители на Правец, а и дошли съратници, приятели и почитатели на Тодор Живков от цялата страна, кметът каза не повече от три изречения. Ще се опитам да ги възстановя по памет:

„Уважаеми гости и граждани на Правец, най-безспорната истина е, че на този ден в Правец се е родил Тодор Живков, който в продължение на 35 години е заемал най-високите партийни и държавни длъжности в България. Да не предаваме на този ден политическо звучене“.

С това приключи неговата реч и на преден план се появиха две дечица – момиченцето каза няколко думи за баба Маруца, момченцето – за дядо Христо. Всичко за около пет минути! След тях пред микрофона застана Искра Баева. Да си призная чаках слово не възторжено, но премерено и задълбочено, както се полага на учен и историк. Вместо това всички чухме не повече от десет думи, в смисъл, че за личности като Тодор Живков историята обикновено се произнася след дълъг исторически период – 100-150 години.

Конференцията за Тодор Живков

При тези думи множеството зашумя, някои тръгнаха да поднасят цветята си и тогава гръмнаха барабаните на Елица и Стунджи. Шумотевицата обаче не можа да заглуши пошлия призив на някакъв ди джей, който приканваше гостите на веселба, кебапчета и бира. По нарочно решение на Изпълнителното бюро на БСП партията официално не присъстваше на тържеството по случай 100 години от рождението на Тодор Живков, което, за срам, всъщност продължи не повече от осем минути. Като частни лица присъстваха Румен Петков, Кирил Добрев и Младен Червеняков. Същата сутрин, на 7 септември, Станишев летеше за Брюксел. Трябва да кажа, че сякаш слана бе осланила хората край нас. Бяхме осем души от „Нова Зора“. Седяхме около Спортната зала, пиехме кафе и оглушително мълчахме. Внезапно се чух да казвам: „Имаме ли сили да проведем една достойна научна конференция за Тодор Живков?“ Сякаш са очаквали само този въпрос, моите другари отговориха в един глас, имаме. И я направихме. На 8 ноември 2011 година имах честта да открия конференцията в 8.30 и до 19.30 часа в зала номер 7 на НДК, нямаше нито едно свободно място! Залата има 380 места, но на два пъти домакините внасяха по още 80 стола. Издадохме докладите в нарочна книга – „Жив пред българската история“, тираж 2000 броя. А целият аудиозапис – на диск. Бяхме поканили седем телевизии и 12 вестника. Никъде не се появи и една дума за събитието. Книгата обаче се изчерпа още първия месец. От дисковете, все още има около 50-тина броя. На събитието все пак се появи една камера. Операторът не се представи, а и тя не носеше отличителен знак за кого записва, така че където трябва, следа със сигурност, е оставена. Ние обаче и без тази следа не се отричаме от стореното.

Беше знаменито преживяване.

Конференцията единодушно прогласи, че отдавна е време да се даде вярна и справедлива оценка за най-грандиозния модернизационен проект в българската история, да се даде необходимото признание за делото на Тодор Живков.  Бе подчертано, че в  деня на 100-годишнината станахме свидетели на едно безсъдържателно честване, белязано със знака на снизходителност за неговата роля на български държавник. Не се чуха по достойнство думи за човека, превърнал България и нейната икономика в Балкански тигър, превърнал годините до 1989-а в нов Златен век за науката, културата, образованието, здравеопазването. Конференцията отбелязваше съпротивата на Тодор Живков срещу Гурбачовско-Лукановската перестройка, която отпуши бутилката на разрушителния демон и застави България да тръгне по междурелсието на историческата безпътица.

Докладите на доц. Валентин Вацев, на проф. Евгений Гиндев, на инж. Иван Пехливанов, на проф. Тодор Мишев, на посланиците Тошко Тошков, Христо Малеев и Евгений Еков, на професорите Бончо Асенов и Нако Стефанов, на д-р Радко Ханджиев, д-р Тодор Предов, д-р Иван Боев, д-р Пламен Дамянов, написани с историческа проникновеност и ерудиция, разкриха образа и очертаха размаха на държавния и политически деец, който извърши в двадесети век великата историческа модернизация на Отечеството ни и създаде профила на едно социално общество, което решаваше фундаменталните проблеми на националното съществуване, на сигурността и здравеопазването, на науката, културата и образованието. Авторите на докладите успешно успяха да споят съвременната методология и практика, и по този начин постигнаха респектиращо ниво в своя анализ.

„Символ верую“

Конференцията имаше невероятен успех, но нейната истинско постижение е, че очерта вярната насока за разглеждане на този епохален период в развитието на България. Сега, в дните пред 30-годишнината от държавния преврат 10 ноември 1989 г., отново ще лъсне политическата нечистоплътност, отново ще ни оглушат митологеми и клевети, познати до втръсване през тези три десетилетия. Убеден съм, че те напразно се опитват да подменят истината, да изличат от българската история и паметта на народа, за един период, където възходът във всички области бе неделима част и в пълна хармония с националния интерес. Да, неблагополучия е имало. Да, и несправедливости, и грешки е имало. Нескромно казано, животът ми е категорично свидетелство в този смисъл. Но не това е важното. Както писа Тодор Живков в мемоарите си „България вървеше напред и се развиваше“. А лично за мен това винаги е било главното.

За нас, в „Нова Зора“, българската история винаги е била единна и неделима и ние сме я възприемали винаги като израз на пълнокръвния човешки живот, разгънат във времето и осветен от смисъла. Това е нашият „Символ верую“.

Делото на Тодор Живков, което датата 10 ноември зачеркна и отрече, е интегрална част от колективното дело на народа, на българската нация, във върховите етапи от развитието на България през ХХ век. В този смисъл Тодор Живков и народът, смисленият народ на България, бяха и остават заедно – ведно с всичко хубаво, и не съвсем хубаво; наред с всичко спорно и безспорно!

В истинската, в дългата памет на народа, която не се подава на изтриване и преформатиране, премълчаването на делото на Тодор Живков ще отеква не само като предателство към правдата, но и към труда, към вярата и усилията на милиони българи; към саможертвата на мъчениците на социалната кауза; към вярата на мечтателите и борците за един по-справедлив свят. А такава несправедливост нито животът, нито историята ще позволят. В този смисъл България има нужда от истината за Тодор Живков и неговият век, така както има нужда от истината за себе си, за днешната безпътица, за упадъка и безвремието, за посоката и пътеката за излизане от този кошмар и ад.

Ето, тези неща за Тодор Живков и неговия век, за България и изпитанията на времето, за възторзите, надеждите и покрусата, които преживя народът ни, както и онези страници, които имах дързостта да напиша за себе си, и които отгръщам за първи път пред читателите на „Нова Зора“, аз исках да споделя пред дните на този, уви, печален  юбилей: 30 години от 10 ноември 1989 година.

Дълбоко вярвам, че историческото безвремие, в което е затънало България, може да бъде прекратено само със силата на изречената истина.

Амин!


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели