/Поглед.инфо/ Какво още трябва да се стане, за да осъзнаем какво се случва и какво предстои да стане у нас и в света?
Ние сме малка държава и съдбата ни е почти винаги в чужди ръце, но все пак от държавниците ни също зависи с кого и накъде да върви нашата държава – особено в драматичните времена, когато разпадът на социално-икономическата система е в ускорен ход и самият свят се преобръща, за да дойде най-сетне на мястото си. Обикновено те виждат, че светът се преобръща, но не съобразяват, защото не могат или не им се иска да съобразят какво ще стане после и че това „после” няма да закъснее. И че то ще е различно от това, което виждат и чуват. Затова и страхът им надделява; те се паникьосват и винаги се обръщат към този, който им се струва, че е най-стабилен и непременно ще ги закрепи до себе си, ще им помогне и спаси. Той, разбира се, не ги спасява, но поне ги уверява, че е техен, т. е. на България приятел и брат, че ги цени особено много и че непременно ще ги пази до себе си винаги и винаги ще разчита на тях. Това е неотменна норма в поведението на българските политици и държавници от Освобождението насам и те никога не са се отклонявали от нея, още по-малко пък да са я поставяли под съмнение.
Но геополитическият живот и съществуването на България в него не е само турбуленции и размествания. След тях неизменно настъпва равновесие и спокойствие. Тогава се възвръща статуквото от преди турбуленциите. За този естествен и познат от историята обрат нашите политици и държавници никога не са готови. Те толкова се прехласват по покровителите си, толкова им се доверяват и надяват, че сякаш нищо не е в състояние да ги убеди, че едно време рано или късно свършва и започва друго. И че в новото време те нямат място, защото ще ги изметат и накажат. Затова навярно нехаят за него и не го предвиждат в собствената си съдба и в съдбата на държавата, не се подготвят за него,а го възпрепятстват, сякаш от тях зависи световното разположение на силите; вярват си, че ще им се размине. Поведението им е, сякаш (както казва народът) „чавка им е изпила мозъците”. На себе си вярват, а на очите и ушите си, на видимите и звучащите сигнали не вярват.
Чавката и този път е изпила мозъците на политическото съсловие!
Слепотата на днешния български политик и държавник, излъчени от капитала и буржоазията, за съжаление е настъпила дори и у тези, които по традиция и историческо предназначение трябва да са отрицателите на капитала и буржоазията. Т. е. за левицата! И за тях тактическите действия, краткосрочните цели и разрешаването на проблемите на деня се превърнаха в стратегия, единствена цел и задача. Затова те също се включват в общия политически хор на фалшиви изпълнения и надвиквания. На езиците им са само примамливи обещания за по-високи заплати и пенсии, увеличаване раждаемостта, съдействие за малкия среден бизнес, намаляване на данъци. А всъщност не разбират какво става и каква отговорност и задача им се възлага от историята. И продължават да разменят местата на средствата и целта, на идеята и практиката, понеже мислят единствено за и до изборите и така и не отварят очи и уши, за да видят и чуят какво се е задало, какво крещи и ги ослепява.
Че светът се променя и дори нещо повече – той изоставя все повече досегашните си ценности и начини на съществуване, досегашното си устройство и разположение на силите, това само за политическия слепец и глупак не е ясно. Онова, към което в началото на 90-те години на миналия век се стремяхме като към най-висока цел и спасение и избавление от бедността, изостаналостта и немощта, днес е подложено на най-сериозно и аргументирано съмнение и в крайно сметка скоро ще бъде отречено и изоставено. Нови световни сили започват да играят главни роли в геополитиката. Във всички държави хората изразяват все по-отчетливо и категорично несъгласието да живеят все така – те искат промяна. Въпрос на време е да се осъществи ново статукво, нов световен ред, при който, в резултат от възстановяване традиционните зони на влияние, ще се промени както мястото на България в геополитическото разположение, така и вътрешно политическата ситуация в страната ни. Това ще бъде радикална промяна, но не защото ще се смени обществено-политическата и икономическата система, а защото ще се разрушат досегашни връзки, съсловни стратификации, йерархия на личности и ценности, външнополитическата ориентация на България, структурата на икономиката и на нейната насоченост към други партньори. Настъпил е вече краят на либерализма и неолиберализма.
Ако това левицата не вижда, значи нищо не вижда.
И още. Изборите от ноември 2016 г. у нас, (аналогично е и в САЩ, Румъния и редица други държави в Европа), а и тези, които предстоят през тази година, показват, че хората искат не промяна на избирателните системи, не нови данъци и „прозрачност в обществените поръчки”, не „евроинтеграция” или налагане на изкуствени модели на живот, не развиване на демокрацията и пазарните отношения, не „толерантност”, а нови ценности. Днес българите настояват за възстановяване на националната държава, ревизия на поведението на България в ЕС и НАТО, отказ от слугинажа и унизителното послушание. Те искат още да се изпълни най-сетне със съдържание понятието „социална държава” и да се приключи с т. нар. „услуги” в здравеопазването, образованието, културата. Хората гласуваха за отказ от досегашната икономическа политика, която съвсем не беше икономическа, а чисто фискална. Заради „стабилността на бюджета” народът все повече обедня, оскотя и се отчая. И най-сетне: истинска, реална, силна държавна власт, а не пъчене, перчене и хвалипръцковщини, не безхаберие, заради което снегът блокира цялата страна, а незаконните бежанци станаха заплаха за националната ни сигурност. Избирателите не се поддадоха на обещания за увеличаване минималната пенсия, нито за други примамливи придобивки и облаги, а повярваха на Румен Радев, защото видяха в него човек стабилен, разумен, интелигентен и затова поискаха от него да ни върне достойнството на българи. Е, слепи ли са политиците, че още говорят „гнили и празни думи” и не се отказват от този пошъл, срамен и глупав стил на „от краката за главата”.
Всъщност, този стил има успех в досегашните предизборни кампании, когато надпреварата с обещания-залъгалки е в пълен ход. Но нима и левицата си вярва, че то постигне обичайния си успех. Ще повторя отново: дошло е друго време.
Да, революция е трудно да се извърши, пък не и необходимо, преди да се подготви и преди да се създадат необходимите условия, но държавата ни трябва да се устрои по друг начин. Иначе няма да е в състояние да се пригоди към изменящите се условия в света и да възприеме адекватно неизбежната промяна. В рамките на ЕС и НАТО и докато те съществуват и България е техен член, тя трябва да отвоюва отново своя национален характер, за да бъде равна на другите. Сегашната й зависимост от европейския фактор е не само унизителна, но и поощрява посредствеността и простащината, некадърните управници, разчитащи единствено потупване по рамото от Брюксел и проявяващи пълно незачитане на общественото мнение в страната. Примерът с Бойко Борисов е най-убедителното доказателство за това колко ниско може да падне държавата, нейната власт и обществото, което я излъчва. И колко това да не предизвиква срам и унижение у българите. Или поне в значителна част от тях. Това постигнахме и това получихме за тези 25 години: власт, съставена от гащници, мошеници, парвенюта, некадърници и хвалипръцковци.
Но да не забравяме: националната държава е възможна, ако са живи националното съзнание, любовта към отечеството, готовността да живееш за него, да дадеш силите и дори живота си за него. Младите хора напускат България, не толкова по икономически причини и заради невъзможността тук да се осъществяват, а защото у тях е затихнало националното чувство; за тях България не е „отечество любезно”, не е „бащино огнище”, не е „земен рай”, не е дори дом. Те не я обичат и не желаят да живеят и работят за нея. Ами националният език? Кога преди той е бил в такъв упадък, толкова замърсен, неизразителен, беден, сух?
Възстановяването на националната държава (което е неизбежно и вече е време да започне) изисква просвета, образование и култура съобразно нашите традиции, а не „предоставяне на услуги”, не получаване на грантове и стипендии от чужди фондации, не отродяване и подражателство, не постмодернисти. Необразоваността на българите и заместването на българските традиционни ценности с някакви „европейски” е далеч по-голяма беда за държавата ни отколкото „нереформираната” съдебна система и дори от корупцията. Невъзможно е да преодолееш корупцията и престъпността, да постигнеш т. нар. „върховенство на закона”, когато училището подготвя не нравствени и морални хора, милеещи за родината, а такива, които да се конкурират на „пазара на труда”. Упадъкът на нравите не се компенсира с „европейско законодателство”, европейски проекти, с пари, „които вървят след ученика”. Националната държава и националното общество са най-напред нравствени категории, а после юридически и политически. Ако държавата и обществото не са изградени върху нравствена основа, ако не са съобразени с националните традиции, те залиняват, загниват и изчезват.
Напоследък и левицата заговори за справедливост, макар че я свежда само до отреждането на обществените поръчки и отношението към бизнеса. Социалната (подчертавам: социалната) справедливост е нещо по-различно от справедливостта изобщо и тя е в основата на т. нар. „социална държава”. Бизнесът си е бизнес, ала човекът е най-важен за нея. Дори и всички обществени поръчки да се разпределят по идеален начин и все на тези, които най-пълно отговарят на предвидените изисквания, ако всичко в държавата е стока и услуги, ако правото на живот и здраве се гарантира единствено от парите; ако благата отиват у тези, които и без това притежават повече отколкото е нужно, социалната държава ще си остава празно понятие и „гнила” дума. Няма кой друг да промени тази несправедливост освен левицата. И ако тя не осъзнава смисъла на понятията, които са основополагащи в нейната идеология, каква левица ще е и по какво ще се отличава от десницата? Ако и тя не се откаже от принципа, че най-напред трябва да се намерят пари, а едва тогава ще се увеличат пенсиите, заплатите, средствата за здравеопазване и образование, значи няма абсолютно никаква надежда нещата да станат по-добри. Левицата е длъжна най-сетне да обяви, че именно в такава посока ще промени социалната действителност. Ако и нейният стил е „от главата за краката”, (както за съжаление го проявява сега, занимавайки се със себе и то не за да подобри функционирането си, а за да породи нова своя криза и тъпчене на място) как ще оправдае съществуването и претенциите си за власт. С празното говорене и нанасяне на удари във въздуха нищо не се постига!
Най-важната цел на левицата във всичките й действия е преди всичко социалната държава. Срещу социалната държава, когато е в съюз с националната, никой не може да й се противи: нито престъпността, нито мафията, нито олигархията.
Предстоят избори. С тези избори идва времето на левицата. Тя ще ги спечели не с промените в устава си и въвеждането на мандатност за нейните народни представители, а с радикални действия за възстановяване на онова, което е почти унищожено.
Левицата трябва най-сетне да осъзнае своята историческа отговорност пред нацията, обществото и държавата, за да ги поведе в новите условия и гарантира бъдещето им. Затова нека предложи програма как ще възстанови разрушеното и изгубено и с възстановеното ще се върне достойнството на българите. Проблемът за властта днес придобива съвсем други измерения и изисква съвсем други решения. Сега не е достатъчно левицата да спечели изборите и да получи правото да управлява през следващите четири години. На нея сега й трябва да приеме отговорността да преобрази България и отвори нови възможности пред българите, за да влезем в новото време.