/Поглед.инфо/ Спорът, който се разгоря през последните седмици във връзка с новата трактовка на събитията от периода 1944-1989, появила се в програмите по "История и цивилизация" за учениците от десети клас в българските училища, показва, че рецидивите от започналата преди почти сто години българска гражданска война все още са живи и в днешното ни "демократично общество".

Началото на гражданската война у нас, която е израз на дълбокото разделение в обществото и търсенето на виновник за краха на усилията за постигане на националния идеал - обединяване на всички територии с наши сънародници с компактно населени в рамките на българската държава, е поставено през есента на 1918 с т.нар. Владайско (или Войнишко) въстание. Следващи етапи в нея са репресиите на правителството на левия земеделец Александър Стамболийски срещу старите "буржоазни" партии и превратът, организиран от последните и от армията на 9 юни 1923, довел до масови убийства на привърженици на земеделския режим, включително на министър-председателя. През есента на 1923 пък избухва въстание, организирано от Комунистичестата партия по внушение на Коминтерна, което също е жестоко смазано и последвано от забраната на самата партия и от нови масови репресии. Следват терористични нападения от страна на привърженици на левицата, чийто връх е зловещият атентат в софийската църква "Св. Неделя", организиран от военната организация на Компартията, а реакцията на властта включва масови убийства на интелектуалци от средите на левицата, възмутили тогавашна демократична Европа.

Гражданската война продължава и през трийсетте, а през 1941 отново навлиза в гореща фаза с организираното от БРП (к) партизанско движение срещу режима и намиращите се в страната германски военни части. Реакцията на властта (която междувременно е обявила война на Великобритания и САЩ) пък включва масови репресии (включително убийства на жени и деца), създаване на концентрационни лагери и т.н.

След преврата през септември 1944, който води до постепенното тотално овладяване на всички властови лостове от Комунистическата партия, гражданската война продължава. Тоталитарният режим се разправя с политическите си противници, включително подновявайки практиката на концентрационните лагери, а съпротивата срещу него включва и въоръжена борба, осъществявана от т.нар. "горяни", а след това - спорадичните изяви на т.нар. "дисиденти".

След краха на комунистическия режим през 1989 и началото на прехода към демокрация и пазарна икономика мнозина разчитаха, че на тази братоубийствена "гражданска война" най-сетне ще бъде сложен край. Тоест, че престъпленията, извършени през всички тези над 70 години, ще бъдат изяснени пред обществото, страницата ще бъде затворена и разделението ще бъде заменено от национално помирение.

Оказа се обаче, че нещата не се развиха така и разделението в българското общество продължава да бъде изкуствено стимулирано, вероятно защото така самото общество се оказва по-лесно за манипулации в една или друга посока.

Поредният пример за това е и въпросната нова трактовка на "комунистическия период" от българската история, която за съжаление се оказва не толкова "нова", колкото едностранчива. Вероятно защото повечето и автори са от Американския университет в Благоевград и Нов български университет в София и неведнъж са демонстрирали ясно изразени политически пристрастия. В същото време е пренебрегнато мнението на редица авторитетни български историци, включително от Софийския университет и БАН.

Освен че този опит за налагане на едно единствено мнение за толкова голям период от новата българска история подозрително напомня за ситуацията с учебниците по история през същия този период (т.е. до 1989), в които също доминираше една, единствена визия за събитията (особено за онези от предходния период 1878-1944), той може да доведе до героизирането на личности и идеи, които - освен че са били убедени антикомунисти - са подкрепяли режимите в нацистка Германия и фашистка Италия.

Сред примерите за това е и т.нар. "Луков марш", т.е. траурното факелно шествие в памет на убития от комунистически бойни групи лидер на Съюза на българските национални легиони, което традиционно се организира от няколко крайно националистически организации у нас през февруари. Както е известно, от няколко години насам Столичната община отказва да разреши провеждането му, а срещу него протестират едновременно и посолството на САЩ, и това на Русия. Редица български историци смятат, че генералът и ръководената от него организация са били проводници на антисемитски идеи и са поддържали тесни връзки с националсоциалистическия режим в Германия. Други обаче, твърдят, че Луков не може да бъде определян като изповядващ идеологията на фашизма или нацизма. Показателно е, че сред последните е и един от основните лобисти за пренаписването на учебниците по история - доц. Лъчезар Стоянов от Нов Български университет.

Истината е, че генерал Луков е бил смятан за прекалено близък до нацистка Германия дори от кръговете около Цар Борис ІІІ. Те не без основание са подозирали, че той и ръководената от него организация могат да бъдат използвани от Хитлер за установянането на откровено нацистки режим в България и детронирането на монарха. Както е известно, именно този сценарий е реализиран от нацистите в Унгария през 1944, когато е свален регентът на страната адмирал Миклош Хорти (консервативен политик, опитващ се да организира излизането на страната си от войната, както прави и Цар Борис ІІІ, непосредствено преди смъртта си през 1943) и властта преминава у откровения нацист Ференц Салаши и неговата Партия на кръстосаните стрели. Неслучайно, непосредствено след убийството на генерал Луков, мнозина са вярвали, че то е било извършено по внушение а Двореца. Между другото, изглежда странно, че в някои от траурните маршове в негова памет участват и симпатизанти на ВМРО, въпреки че именно генерал Луков, в качеството си на военен министър в правителството на Георги Кьосеиванов (1935-1938) е сред най-активните привърженици на политиката за ликвидиране на тази организация (1).

И все пак, основната опасност от последните опити за едностранна и идеологически оцветена интерпретация на ключов период от новата българска история не е свързана с това, че те могат да доведат до героизацията на хора, изповядвали антихуманни идеи и работили в името на чужди интереси (точно както беше и по време на комунистическата диктатура, между другото), а че ще стимулират разделението на нацията и могат да възкресят, под една или друга, форма гражданската война, водена в периода 1918-1989 и довела до пагубни последици за страната ни.

 _______________

Бележки:

1. Виж, Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. с. 333 – 334.