/Поглед.инфо/ Проф. Михаил Константинов, в. „Монитор”
Възход и падение – тези думи са емблема на зараждането и упадъка на империи, идеологии и отделни личности. Затова е разбираем и непреходен интересът ни към възхода и падението например на Римската империя, на Третия Райх и на Съветския съюз.
Възход и падение преживяват и политическите партии. Големите, но и малките. И докато тези етапи при големите политически сили са обект на многобройни анализи, някак незабелязани остават малките партии, които периодично се появяват на българския политически небосклон, бързо залязват и често биват напълно забравени.
Но ролята на малките партии не е непременно малка. Попаднали (случайно или нарочно) в ролята на политически балансьор, те могат да имат решаващо значение за политическото развитие на демократичните държави в континентална Европа. Включително на България. Но нека първо видим как е в други европейски държави, например в Германия.
Както е известно, в Германия след Втората световна война правят всичко възможно, за да избегнат политическа криза и бягат от предсрочни избори като дявол от тамян. И има защо: по времето на Ваймарската република (1919-1933) се произвеждат цели 9 парламентарни избора, довели в крайна сметка на власт Националсоциалистическата германска работническа партия на Адолф Хитлер.
За сметка на това през периода 1949-2009 там са произведени 17 парламентарни избора с почти часовникарска точност средно на 3 години и 7 месеца. Явно, в Германия урокът от Ваймар е усвоен дълбоко и трайно. Освен това германците гласуват масово. Без гласуването да е задължително, изборната активност там е над 80%.
Една от причините за тази политическа стабилност е ролята на малките партии. Обикновено в германския парламент влизат 5 партии, от които християндемократите и социалдемократите са големите играчи. От малките партии значение имат Партията на свободните демократи и Зелената партия. И понеже големите рядко успяват да получат абсолютно мнозинство, често управлява двупартийна коалиция. Така например сега там управляват християндемократите на канцлера Меркел заедно с малката Партия на свободните демократи на Гидо Вестервале. И една от причините за неотстъпчивата позиция на Меркел по спасяването на закъсалите държави в Южна Европа е категоричната позиция на ПСД срещу т. нар. от тях „източване на Германия”. Което не е политически коректно, но е вярно.
А каква е ролята на малките партии в новата история на България? На изборите през 1991 г. в 36-ото Народно събрание влязоха само 3 партии (СДС със 110 депутати, БСП със 106 и ДПС с 24). Тук ролята на „малка партия” изигра ДПС. Други 4 наистина малки партии (две СДС-та с тирета и две „обединени” БЗНС-та) получиха общо над 14% от гласовете, но не минаха 4-процентната бариера. Това беше първият урок по политически реализъм, който трябваше да ни научи, че политическата надменност и късогледство са пороци, които не водят към добро. Трябваше да ни научи, но не ни. За съжаление. По време на това Народно събрание първо управляваше СДС, но накрая се стигна до правителство с мандата на ДПС. Така още с първото си участие в избори за Обикновено народно събрание една по-малка политическа партия показа силата си.
През 1994 г. изборите се спечелиха от БСП, която достигна своя максимум от 125-има депутати. Традиционната десница имаше общо 77 депутати, ДПС се срина до абсолютния си минимум от 15 мандата, а на хоризонта изгря наистина малката партия Български бизнес блок на колоритния Жорж Ганчев, която спечели 13 мандата. При наличието на абсолютно мнозинство на БСП нито традиционната десница, нито ДПС, нито БББ имаха някакво парламентарно значение. Но има и друг, не много известен факт от ония години. По време на събитията от януари-февруари 1997 г., довели до падането на БСП от власт, страната беше на ръба на граждански сблъсък с възможен кървав изход. Тогава БСП сдаде властта и днес представя това като политическа мъдрост. Дали беше мъдрост или страх, е трудно да се каже. Но със сигурност тогава заплахата на 7 души от парламентарната група на БСП да напуснат изигра важна роля. Защото то означаваше, че БСП щеше да изгуби парламентарното си мнозинство и вече нищо нямаше да легитимира оставането й на власт. В резултат на това Николай Добрев и Георги Първанов сдадоха властта пред президента Петър Стоянов. Ако тогава някоя малка партия беше подкрепила мнозинството, управляващите можеха да се заинатят и да се опитат да останат на власт. Така липсата на политически свръхамбиции (или по-скоро наличието на инстинкт за съхранение) на малките партии в онзи критичен момент се оказа полезна за страната.
През 1997 г. беше звездният миг на традиционната десница. Със 137 мандата ОДС си осигури стабилно 50-месечно управление (тези 50 месеца бяха фатална грешка, но това е друга тема, която вече сме обсъждали). Тогава БСП падна на 58 мандата, а ДПС леко подобри резултата си до 19 депутати. И отново в парламента намериха място две малки партии. Забравената вече „Европейска левица” спечели 14 мандата, а БББ на магия се претърколи над бариерата и вкара 12 депутати. Не че те имаха някакво парламентарно значение, естествено. С управлението на ОДС започна една добра традиция в българския политически живот, а именно парламентите и правителствата да си изкарват пълните мандати. И съответно да започнат да носят пълна отговорност на следващите редовни избори.
През 2001 г. царското цунами потопи традиционната десница и традиционната левица. Коалицията НДСВ взе 120 мандата и изкара пълен мандат с подкрепата на ДПС, което вкара 21 депутати. Така ДПС отново изигра ролята на балансьор. Но за да се случи това, „вина” имаха две малки партии, които сложиха името на царя в наименованията си и така привлякоха (или по-точно, заблудиха) 7% от избирателите. Това се оказа решаващо, защото в противен случай царят щеше да има 130 депутати и нямаше да му трябват коалиции. Е, поне в началото.
След изборите СДС остана с 51 мандата, а БСП – с 48. Тогава този резултат беше катастрофа за десните, а днес е непостижима мечта. В такива случаи римляните са казвали Sic transit gloria mundi или „Така преминава световната слава”. И днес при коронацията на новия папа един монах стои зад гърба му, размахва прът с горящ лен и на три пъти му прошепва тези думи. За съжаление няма кой да направи същото за самозабравилите се български политици. А и да имаше – кой ли би го чул? Видя се, че не е научен тъжният урок по политически реализъм от 1991 г. Не е научен и днес. За което плащат не само политиците, паднали от власт.
През 2005 г. на власт дойде тройната коалиция (БСП с 82 мандата, НДСВ с 53 и ДПС с 34). На опашката се наредиха още 4 малки партии, от които нищо, ама съвсем нищо не зависеше. Освен традиционната десница (СДС с 20 мандата и ДСБ със 17) в парламента за пръв път влезе „Атака” с 21 мандата и малкият Български национален съюз с 13 мандата. Стоенето в глуха опозиция
не донесе нищо добро на политическия дребосък : БНС се разпадна, а традиционната десница се устреми към политическото небитие. Защото в България, ако не си в парламента, все едно си умрял.
През 2009 г. 6 партии влязоха парламента - явно, вече няма граници фрагментацията в българския парламентарен живот. ГЕРБ със 117 мандата (след решение на Конституционния съд) стана голямата партия. След нея се наредиха „средните” - БСП с 40 мандата и ДПС с 37 мандата, следвани от 3 броя политически дребосък: „Атака” с 21 мандата (от които половината скоро се разбягаха), Синята коалиция с 15 мандата (днес са 14) и партията РЗС, която разклати бариерата, но вкара 10 депутати - днес всичките независими.
За разлика от друг път, в началото малките изиграха някаква роля, като ту подкрепяха, ту опонираха на ГЕРБ. Скоро обаче се разпаднаха и нароилите се „независими” депутати плътно подкрепиха ГЕРБ. Така се очерта четвърти пълен мандат, което е добър атестат за политическа стабилност. А и нали по нещо трябва да приличаме на германците? Все пак две световни войни сме губили заедно!
Как изглежда перспективата за малките партии днес, година преди изборите? Ако продължат неубедителната си политика, малки парламентарни традиционно десни партии в 42-рото Народно събрание няма да има. Така след възхода им през 1997 г. ще видим и тяхното падение. „Атака” също изглежда фатално зле след махленските скандали, които ръководството й само си спретна.
За новосъздадения политически дребосък, нароил се от останките на НДСВ, перспективите са нулеви и там възход не се очаква. По-специално обаче стои въпросът с партията на Меглена Кунева, на която социолозите предсказват участие в следващия парламент. Но партията ще трябва преди изборите да каже къде смята да се коалира: вляво или вдясно. И едва тогава ще може да претендира, че ще е „малката” партия, от която нещо наистина ще зависи.