/Поглед.инфо/ Напоследък се наблюдават тревожни свидетелства, че присъединяването на България към международен договор излиза от професионалния контекст и се превръща в средство за постигане на политически цели. Така беше с Търговското споразумение ЦЕФТА с Канада, така щеше да бъде с Трансатлантическото търговско партньорство ТТИП между ЕС и САЩ, ако беше стигнало до ратификация в България. Да не говорим за военните споразумения, чийто брой и предмет по принцип представляват чувствителна информация.
Какво става? Нима България се завръща във времената на монархическата дипломация, на тайните международни договори, на скрити за обществеността международни алианси между монарсите на Великите сили?
Днес присъединяването ни към международни договори остава извън вниманието на обществото. Държавата ревниво пази своите прерогативи, често пъти в нарушение на свои международни и законови ангажименти да предоставя на обществото информация за своята дейност. В мъглата на съгласувателните процедури на правителството и ратификационните процедури в Народното събрание, се затаяват кардинално важни за обществото въпроси. Дори сам по себе си този факт представлява много сериозен законов проблем.
Отказът на институциите да отворят за обществеността процеса на подготовка за присъединяването на България към международни договори е великолепен пример за водене на населението за носа. Дежурното оправдание, че договорната материя е сложна и че на обществото липсват професионални познания в дадена област, прикрива доста често склонност към институционална „аристократичност“. Нейната реална тежест се усеща едва когато вече ратифицираните договори се използват инструментално, за да се оправдаят неприемливи за обществото решения.
С укриването на текстовете на международните договори още на етапа на тяхното изработване и съгласуване, тази материя не става по-разбираема. Който уважава колективния разум на обществото, той ще намери как да го запознае с една сложна материя и да изпълни законовите и международни задължения в областта на правото на информация.
„Аристократичното“ отношение на институциите култивира не само ниска правна култура, но и отчуждава хората от държавата.
Подобен бе случаят с проекто-закона за ратификация на Истанбулската конвенция.
На 03.01.2018г. Министерският съвет на Република България прие прооекто-закон за ратифициране Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (получила популярност под названието Истанбулска конвенция от 2011г.).
Приемането на проекто-закона прерасна в пълнокръвен политически скандал. Трудно би могло да се избере по-неподходящ момент за подобно правителствено “земетресение“ - само 3 дни след като Република България пое Председателството на ЕС на 01.01.2018г. Това му отреди „заслужено“ място до другите политически скандали, разразили се в самото навечерие на Председателството: оставката на Председателя на Парламента, обявяване на датата на вота на недоверие по темата за корупцията, приемането на очевидно неработещ закон за борба с корупцията от Парламента и връщането на закона от Президента на страната, серията остро критични материали в Европа за корупцията в България. Ако целта е била българското председателство неминуемо да остане в аналите на Председателството на ЕС със скандалите преди откриването, то тя е постигната.
Надеждата случаят да бъде прокаран тихомълком през дневния ред на обществото, този път се провали оглушително. Така, България още веднъж демонстрира пред европейските партньори дълбокото социално разделение в обществото, този път на ниво – изпълнителна власт.Това вече не може да се замете под политическия килим.
Станахме свидетели на импозантно разделение в министерските среди. Проекто-законът бе оспорен точно от половината от списъчния състав на Правителството: 8 от общо 16 министри са гласували против, следователно решението е взето с гласа на 17-тия член на кабинета - Премиера. Порадвахме се … на едва прикрито разцепление между двете половини на кабинета.
Какъв може да бъде политическия хоризонт на подобно разделено правителство? Дали ще изкара до края на Председателството на ЕС?
Като цяло Истанбулската конвенция е важен и полезен международноправен акт. Насилието над жени и домашното насилие е отвратителна действителност. Трябва да бъде забранена на международно ниво. Но зад нея надзърта очевиден политически замисъл. Зад загрижеността за защита на жената и семейството от насилие, се прикрива целта за международна легализация на идеята за признаване на хора с нетрадиционна сексуална ориентация като субекти в семейното право. Зад благородната кауза се прикрива неблагородна цел, с далеч отиващи последици. И както няма разумен човек, който да не осъжда насилието над жени, така трудно ще се намери същият човек, който да не вижда заплахата от еднополовите бракове. Светият престол и БПЦ отдавна са сред критиците на социалните отношения, свързани с нетрадиционната сексуална ориентация и мястото и в брачните отношения. Би било твърде наивно, ако допуснем зад благородната цел да се прикрият опитите за нейното манипулативно използване.
Обърнете внимание на онази част от съдържанието на Конвенцията, която е свързана с термина „джендър“ („сексуална ориентация“, а не неправилно използвания термин “социален пол“). Между другото, самото понятие е дефинирано неясно и обтекаемо в Конвенцията и освен това – е неправилно преведено на български език. На това се дължат някои от недоразуменията при анализа на Конвенцията. Затова трябва да се ползва договорния текст на английски и френски, а не на български.
Най-често употребяван е терминът gender-based violence (насилие, основано на полова ориентация). С него е свързана цялата идея за защита на хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Така от прононсирания предмет на Конвенцията плавно се преминава към един камуфлиран предмет, който не е отразен в наименованието на Конвенцията. И ако основният предмет има своята обективна социална предпоставка, особено предвид изострянето на проблема в хода на мигрантската вълна от Африка, Близкия Изток и Азия от последните години, то камуфлираният предмет няма същата предпоставка. Действително, днес много жени стават жертви на насилие именно в процеса на миграция или в резултат на този процес. Подобен масов социален проблем в Европа не е съществувал от времето на Втората световна война. Към него обаче се пришива проблем с коренно различна социална и правна природа.
Като цяло, правата на жените, включително и защитата от насилие, е сравнително добре уредена материя в международното публично право. Тя се състои от двата основни международноправни източника: Конвенцията за защита на политическите права на жените 1952г. и Конвенцията за защита на жените от всички форми на дискриминация(1969г.), както и многобройните общи международноправни инструменти за защита правата на човека от регионален и универсален характер. Материята е подробно уредена и на национално ниво в наказателното право на всички европейски държави.
Разбира се, всяко засилване на регулацията на тази материя е добре дошло, стига това да не се използва манипулативно. Нелогично изглежда извеждането пред скоби на лицата с нетрадиционна сексуална ориентация. Тяхната защита следва да остане в рамките на общото международно право и национално законодателство на страните по защита гражданските права и защита от посегателства срещу личността. Специалната защита би била логична само за лица, против които има тежки социални посегателства. Лицата с нетрадиционна сексуална ориентация не могат да бъдат обособявани в някаква особена социална група, още по-малко да се приравняват в техните права и задължения към лица от двата пола. Те са част от обществото и на тях им се дължи същата защита, каквато получават останалите негови членове. Обратното събужда основателни опасения, че Истанбулската конвенция легализира някакъв трети пол.
Като юрист, аз съм против подобен правен подход, с който лесно може да бъде юридически злоупотребено, ако общности, обособени на различни признаци, започнат да претендират за специална закрила. Това противоречи на основополагащия правен подход за обща закрила на правата на човека без дискриминация на основата на раса, пол, социално положение, национален и етнически произход, или друг някакъв признак.
Красноречив показател за отношението на европейските страни по този въпрос е отказът на немалък брой страни-членки на Съвета на Европа и страните-членки от ЕС да ратифицират Истанбулската конвенция. Конвенцията е подписна от 43 от общо 47 държави-членки на Съвета на Европа,в т.ч. 19 от 28-те страни-членки на ЕС. ЕС, като субект на международното право, също е подписал Конвенцията. Конвенцията не е ратифицирана от Великобритания, Чехия, Словакия, Унгария, Литва, Латвия, Естония, ЕС и др. В тези страни, идеята за специална закрила на хората с нестандартна сексуална ориентация се възприема като неприемлива намеса във вътрешното право, отразяващо трайно установени културни и духовни нагласи в областта на семейните отношения.
Показателно за намеренията да се разшири предмета на Конвенцията без да се отразява в названието и върху лица с нестандартна сексуална ориентация е Интерпретативната декларация на Полша, Латвия и Литва по отношение прилагането на Истанбулската конвенция, както и Възраженията на Швейцария, Австрия, Холандия, Швеция, Норвегия, Финландия. Полската интерпретативна декларация гласи,че Полша ще прилага Конвенцията в съответствие със своята Конституция. Шесте изброени държави са внесли официални Възражения, че Полската декларация представлява по същество Резерва към Конвенцията, което е недопустимо според чл.78. Т.е. тези държави не признават интерпретативната декларация на Полша, която защищава своята Конституция и конституционната си уредба на семейните отношения. Това ще бъде и реакцията против Интерпретативната декларация, която според Министъра на правосъдието и Министъра на външните работи, ще бъде внесена от РБ и ще опази конституционния ред, в т.ч. чл.46, ал.1 от КРБ. В международното право на договорите интерпретативните декларации нямат абсолютна правна сила и са непротивопоставими на самия международен договор. Още повече, че самата Истанбулска конвенция задължава държавите-членки да внесат конституционни и законови промени, с оглед осигуряване точното изпълнение на конвенционналните норми. Така, че единствената сигурна защита на конституционния ред в РБ против нормите на Истанбулската конвенция, е тя да не бъде ратифицирана. Тази конвенция не е част от правото на ЕС и нейното ратифициране не е юридически задължително за България. Надеждите на Интерпретативните декларации са илюзорни и показват непознаване на международното договорно право. Или нещо още по-лошо – опит за използване липсата на професионални познания на обществото, за да се заобиколи чрез интерпретативна декларация, явното обществено несъгласие.
Легализирането на международната закрила на лица с нестандартна сексуална ориентация е сериозен Конституционен проблем за РБ. Членството в ЕС не може да обоснове целесобразността на една противоконституционна законова промяна. А пред промяна на Конституцията стои предизвикателството за свикване на Велико народно събрание.
И последно - Международното право не следва да се използва игрово, с краен ефект - дестабилизиране на установения правен ред в страните, а тъкмо обратното - за стабилизиране на националния правен ред като ефективно средство за регулация на традиционно установени обществени отношения.
Тук опираме до голямата тема за ролята на съвременното международно право, за все по-нарастващата опасност от инструментално използване на международната норма във вреда на обществения интерес в отделната държава. Най-новата история на Съвета на Европа дава конкретни свидетелства за такава опасност и не само с Истанбулската конвенция.