/Поглед.инфо/ В последната седмица на 2015, във възбудата от големите празници – Коледата и Нова година и покрай епичните разкази за героичното българско ДПС и за патриотизма на неговия велик лидер, напълно се забрави датата 25 декември 1848 година – рождената дата ( по стар стил) на единствения всепризнат гений на България – поетически и политически – Христо Ботев, обезмислен от вековни клишета и непреходни идеологии, погребан окончателно от неолибералната панацея за края на историята.
По тоя конкретен повод – няколко абстрактни разсъждения против забравата

ЗА БОТЕВ – ОТВЪД ПОНЯТИЙНОТО

В поезията, публицистиката и живота на Ботев, при цялата яснота и видимост като на длан, за всичко казано и направено от него, и с ума и със сетивото си човек се докосва до нещо непонятно, нещо неразбираемо, нещо може би изобщо непознаваемо, но властно неотстранимо.

Всички етикеции на Ботев и поезията му освен собствената си приблизителност към феномена Ботев, доказват непрекъснато и настоятелно и невъзможността си да бъде обхванат цялостно Ботев; всички те казват някаква истина, която никога не е цялата истина, особено по отношение на аксеологията му, където е просто лъжа.

Ботев във всичко е в противоречие с всичко, което го помислим.

Възрожденец, кой би се наел да твърди, че той е изразим с възрожденското?

Зарязал поезия, семейство и живот заради българското, кой няма да признае, че и в поезията, семейството и живота, той не е мразил нещо повече от българското, такова каквото е било?

Тоест недостойното, тоест – робското.

Сега, когато някакви самозвани наставници искат да ни поучат да се откажем от робството, за да сме свободни в днешното си безсмислие, само ние дълбоко в себе си усещаме, защо не можем да го направим.

Защото ще загубим Ботев в онова надсмислие на думите му, на действията му и на целия му живот, както бихме загубили и Левски в неговата святост, както бихме загубили десетки по-маломерни, но не по-малко достойни наши предходници, заложили себе си в идеала България.

Както вероятно ще загубим всичко, заради което още сме.

В поезията и публицистиката на Ботев вън от смисъла, той би могъл да бъде усетен като простонароден, дори наивен, докато разумът ни в смисъла на думите му се разтръсва от прозрения за прозрачни, та чак призрачни дълбини, които спират дъха като пред неведомото.

И това съвсем не са думите, а някакъв наш атавизъм, някакво като че преддумие – вопъл.

Гигантският вопъл на българската душа, роден в предвечно мълчание и заглъхващ във вечното ни мълчание.

Сигурен съм, че хора родени в България, усвоили езика като роден не биха разбрали това.

Нито арменецът, нито евреинът, нито турчинът.

Дори и ние самите - ние най често не го дочуваме, а когато го чуем – онемяваме.

Иначе в песните и думите останали от Ботев има един пласт овехтялост, свързан с лексиката на езика. И това още повече обърква днешния читател особено ако усети под него, че всяка мисъл е днешна мисъл, всяка идея – днешна идея и всяко чувство най-силен израз на чувства на днешен човек.

Наистина – как е възможно, как е било възможно на онзи – както го мислим – опростен, още неразвит, но до прозирност разбираем, тогавашен наш език да се изразят толкова дълбинни, толкова недоловими душевни движения!

Този човек като че ли е живял в някаква своя система от ценности; някаква нова аксеология, която и днес не сме още достигнали и щом век и половина напразно следваме без да я разберем, може би и ще остане недостъпна за нас.

Като казвам нова аксеология имам предвид не продължението на ония ценности, които Възраждането съзнава и създава - излизането от черупката на личната добродетел от християнски тип, развитието на чувството за задълженост към другите като върховен израз на отговорността към себе си, прехода от чувство за род към чувство за родина и народ и вътрешната приготвеност да се заложи живота заради тях....

Всички тия добродетели, които са лице на Възраждането и са великолепно изразени в поезията на редовите поети като Славейков и Чинтулов, и в прозата на Друмев и Каравелов, и в текстовете на възрожденците изобщо. не могат да опишат нито живота, нито публицистиката, а още по-малко поезията на Ботев.

В живота на Ботев, в публицистиката на Ботев и особено в поезията му са заложени ценности, които са от категориално друг порядък. И неразбирането на този порядък е създавало от близо сто и четиридесет години насам безпорядък, екцесии, скандали около името му.

Ботевата нееднозначност е непрекъснато етикирана за да бъде обяснена; той е бил отначало за умереното обществено мнение (т.е. за нормалното във времето си) скандалджия и безбожник, крадец дори, после нихилист, после социалист и накрая дори основоположника на комунистическата идея в България, както и е в нео «либералното» ни време «поет на паникостта», «нарцисистичният Ботев», чиято поезия е обсебена от "нарцисистичното удоволствие»и други профанизми на псевдофройдисткото мислене, възведено до абсолют.

У коментаторите си Ботев ту става икона, ту става вагабонтин, «нарцис или паникьосан субект», а у най-посредствените "несъзнал себе си субект», който вместо да си седи в кабинетчето и да ниже бисерната си поезия, извършва първия в Европа грандиозен, терористичен акт.

Истината за Ботев досега е постигана повече от писатели и поети, отколкото от критици и коментатори.

Захарий Стоянов е по-близко до тази истина, отколкото Димитър Благоев и д-р Кръстев, да не говорим за Георги Бакалов и Тодор Павлов.

Дори Боян Пенев и Владимир Василев свиват своите блестящи прозрения до един етикиран и схематизиран Ботев.

Без да е възможно да се обгърне феномена Ботев, възможно е поне да се прозре, че той не трябва да бъде извеждан нито от възрожденската аксеология, нито от следосвобожденската прагматика, нито от днешния нововековен скептицизъм - още по-малко от днешното ни овчедушно отчаяние.

Категориално различното в аксеологията на Ботев е, че неговите ценности не се надграждат, както не се и вграждат, в ничий други възрожденски или руско-анархистични, или буржоазно-либерални, а се противопоставят на всички други именно като лични ценности, като ценности при които личността е върховна ценност, но не безучастна и безотговорна – точно обратното! -към социалните и национални тегоби на другите.

У Ботев дори Бог не е клишираната от векове представа, но е вътрешния Бог, изтръгнат и все пак сроден с клишираната представа, че властта не е само необходимост от висш порядък, но ипрестъпление и насилие.

И тъй нататък, и тъй нататък...

Ботевата поезия е като светкавица в мировото поетическо небе за онзи, който може да я чете в следсетивното.

Вазов, комуто дължим иконостаса на българската осъзнатост и който в „Епопея на забравените” сякаш е надминал себе си в изографисването на сакралното, не е отредил там място за Ботев.

Много пъти е било питано защо.

Всъщност излишен въпрос. Вазов много добре е знаел защо. Устроен за идеалното, преклонен пред героичното у човека, той е

написал марша- химн „Тих бял Дунав ”.

И това е една от най-хубавите, и най-български, българска песен за саможертвения горд поход на мъжете, които отиват към смъртта като на сватба.

Някои идиоти в новите времена нарекоха завземането на Радецки терористичен акт въпреки ослепяващата откритост, тържественост и показност на акцията: - с посланието към европейските сили, с мирното слизане от кораба, с всичко спечелило удивлението и възхищението на капитана и моряците.

Националната телевизия, наричана българска, огласи тогава тоя идиотизъм и сама влезе в тон с него поне по отношение на тия, които я управляват с парите на данъкоплатците.

Самият Вазов е изразил в химна-марш само това, което разбира.Така е постъпил и в другото свое стихотворение за Ботев „Той не умира”.

Вазов никога не е посягал към неразбираемото, отвъдпонятийното у Ботев, към това, което не е както за тълпите, така и за тесните интелигенски гърди и свряните в тях подкрякващи душици.

И до което единствено (макар и доста външно) с гениалната си овчарска дързост и непостижима простота се е докоснал в цялата ни литература само Захарий Стоянов.

Днес нямаме никаква възможност да правим икона от Ботев, зад която да скрием днешната си и вчерашна бездуховна нищожност.

Но и никаква възможност нямаме да го отстраним от живота си, докато още не сме изчезнали, докато сме тук с всичко негово и с онова негово любовно проклятие, което така и не проумяваме сто и петдесет години:

„аз веч нямам мило-драго,

а вий - вий сте идиоти .”

Това, което единствено само можем (вчера и днес) е непрекъснато да съзнаваме:

наш, той не бе един от нас.