Според психолозите, познаващи, но и отчитащи структурата и функционирането на човешкия мозък, състоящ се от две полукълба – емоционално и рационално, които задействат ума, човек е здрав, когато успява да синхронизира разума и емоциите си. На такъв синхрон, между другото, разчитат в т. ч. авторите особено по отношение на главната роля не само в пиеси, драми, романи и пр., в които следейки с интерес случващото се емоциите са увличани от интрига, вълнение, смут, под въздействието на каквито принизявайки, заклеймявайки, осъждайки или защитавайки едно или друго поведение при избора на героите държат зрителя или читателя в трепетно очакване на развръзката. Дали и доколко един или друг зрител/читател впряга и разума си в процеса за осмисляне на авторовата идея като послание е отделен въпрос. Разбира се и без такъв като споменатия, но от какъвто и да е друг физиологичен дразнител може да бъде задействан не само рефлекторния, а и конструиращия механизъм на психиката посредством въображението на различни вкл. нови субективни и обективни образи и операции. И нерядко в реалния живот при такива случаи, като по-лесно за изход от една или друга проблемна ситуация, какъвто изглежда невъзможен, ако не непостижим като труден или опасен, се търси и намира някой друг, на когото да се прехвърли отговорността за вземане на решение, резултат от което ни се иска.
Към синхрон между разума и емоциите, необходим за добри решения, не е лесно да бъде научено да работи съзнанието. Защото срещата между чувствата и разума освен с гласа на сърцето и повика на душата, е сблъсък на логиката с необяснимото. Когато човек не успява да синхронизира емоциите и разума си, това може да доведе до множество проблеми не само за него, а и за други, но дори и до сериозни заболявания за онзи, който не умее да го постига.
