/Поглед.инфо/ Управляващите бързат да приемат новия просветен закон, сега и на всяка цена. Защо ли? Явно е дошло време да се отчитат харчовете по получените 24 милиона за написването му (списание „Тема“, бр.14 от 08-14.04.2013 г.). Възможно е доста маникюри да са овъргаляни в кацата с меда на тези милиони.
И тъй, новият закон се обсъжда на второ четене. А дали продуктът си струва цената? Дали са оправдани похарчените милиони, както и тези които тепърва ще трябва да се дават за реализиране на идеите в закона? Той трябваше да е „модерен“ (каквото и да значи това), да съответства на новите реалности, да намали обема на нормативните актове в сферата на образованието и в крайна сметка да обслужи изцяло образователната система. Амбициозни намерения, но със странен резултат. Проектът на Закон за презучилищното и училищното образование е всичко друго, но не и „модерен“, не и нов, а обемът му, заедно с образователните стандарти, надхвърля в пъти обема на сегашната документация. Основният корпус на проекта е компилация от разпоредбите в сега действащия закон, съчетани с текстовете на правилника за прилагането му. Е, има и добавки, има и промени, които вероятно трябва да олицетворяват „модерността“, но по-добре да ги нямаше. Приемането им ще е последният тласък и след него образователната ни система ще литне ... в бездната. Впрочем този полет е дългогодишна лелеяна мечта на наши и чужди образователни разбирачи, но жилавият ни корен удържаше на фриволните напъни от промените през 1990 до днес. Май дойде разделното време – ще запазим ли социалния характер на последната съхранена обществена система или тя ще последва примера на останалите и ще предлага благата си само на онези, които могат да платят, а бедните – да се оправят сами.
Заслепени от „модернизаторската“ си страст авторите на законопроекта разбутват основите на системата без да се интересуват от последствията. А те ще бъдат страшни. Едновременно с това същинските проблеми остават незасегнати и ще продължат да са източник на напрежение. Такъв проблем е структурата на образователната система и видовете училища. Нашата образователна система се нуждае от богат и мобилна структура, каквато не се предлага с новия законопроект. Единствената промяна е въвеждането на т.нар. „обединени училища“ – до Х клас. Другите две идеи – основно образование до VІІ клас и двустепенно гимназиално образование не ги броя за нови, тъй като първата е вече десетилетен факт на практика, а втората е съвсем немотивирана. Но за „обединените“ училища си заслужава да поговорим. Ако се дистанцираме от сълзливите мотиви за появата им – децата на бедни семейства да има къде да учат без да пътуват, излиза, че това са училища за децата от гетото. Закрепостявайки ги в „обединеното“ училище, тези деца нямат кой знае какъв шанс да продължат да се учат след като завършат Х клас – местата в „градските“ училища ще са заети. Единственият път остава професионалното обучение, но и там не е ясно дали ще попаднат на желана и перспективна професия. Очакваният ефект от обучение в „обединено“ училище е хиляди деца да не завършат средно образование и да се присъединят към безработните или нископлатените си родители. А не става ли дума за перфидна образователна сегрегация по местоживеене? Защо .... уважаеми автори, законотворци?
Още по-неясен е замисълът за закриване на помощните училища и преобразуването им в центрове за подкрепа и развитие на личността. Всъщност самата идея за тези центрове е нефелна.. Те трябва да „подкрепят“ и „развиват“ групи деца с най различни потребности – от деца с увреждания до талантливи деца, от астрономически обсерватории и планетариуми до ученически общежития, от кариерно ориентиране до подкрепа и обучение на семейства. То какво ли остана неподкрепено и неразвито? Всички тези звена съществуват в системата. Кое налага да се обединяват в една структура дейности от различен вид и какъв би бил ефектът от това? Като се вгледаме внимателно проличава, че основното е всички те да станат общински, т.е. държавата да се отърве от финансирането им. Записано е, че тези центрове не осигуряват придобиване на образователна степен или професионална квалификация. И ако за останалите дейности е естествено да са извънучилищни, то не е ли цинично най-уязвимите и безпомощни – децата с увреждания, да нямат свои училища, да нямат специфична образователна грижа. В центровете те само ще се отглеждат, но няма да се обучават. Тезата на вносителите на законопроекта е, че децата с увреждания трябва да се интегрират в масовите училища. А ако това е невъзможно? Какво се случва с детето? Кой се грижи за него? Кой и как подкрепя развитието му? Единствено са съхранени училищата за деца със зрителни и слухови увреждания, а децата със средна и висока степен с множество увреждания ще бъдат насочени в т.нар. центрове, където ще пребивават, но няма да учат, няма да получат документ за образование. Още нещо – когато тези центрове станат общински, а не държавни, каквито са от десетилетия, и когато общината няма средства да ги финансира, каква ще е съдбата на децата в тях? Не се ли поготвя почвата за платено от родителите образование, дълбоко бъркащо в джобовете им? Няма ли да се разиграе кошмарната схема: общината няма средства, предава центъра в частни ръце (такава възможност е предвидена), там който може плаща, който не може – остава вън. Защо трябва помощните училища да се закриват, защо се планира всичко това? В чий интерес е? Едва ли на децата и техните семейства. Това ли е „модернизацията“ на българското образование, това ли е „образованието – национален приоритет“, както е прокламирано на първата страница на законопроекта, това ли е равният достъп, това ли е пълният обхват на децата в училище? Защо .... уважаеми автори, законотворци?
Скрити в стотиците разпоредби на законопроекта остават и текстове, които не говорят много за неизкушения читател, но стряскат професионалистите. Такива са кратките и неразгърнати, но многозначещи разпоредби, които са в състояние да взривят системата. Такъв е замисълът учебните програми да се утвърждават от министъра не за всеки клас, както е в момента, а за етап т.е не поотелно за І, ІІ, ІІІ, ІV клас, а общо за І-ІV клас. Това значи, че всеки учител може да преподреди уроците от един учебен срок в друг, от една учебна година в друга и когато се наложи семейството да смени местоживеенето си или просто да смени училището на детето настава хаос - какво е учило, какво е разбрало. Чия всъщност е отговорността за този потенциален хаос и защо се налага тази промяна? За да мотивираме „автономност“ на училищата? Това е несериозно. Не е ясно и защо се предвижда учениците, които не са постигнали дори минимален напредък, да не повтарят годината в началния етап. Пълна безмислица е да не се повтаря ІV клас, но V клас да се повтаря. Та щом едно дете не е постигнало изискванията за ІV клас с какви знания ще отиде в следващия. И не го ли обричаме на ранно отпадане от училище просто защото е натрупало незнание и не разбира за какво се говори. Идеята на вносителите е децата в началния етап, които имат затруднения да посещават „лятно училище“. Добре, но дали през две-три ваканционни седмици може да се овладее обемът за цяла учебно година? И освен това – този модел би работил донякъде в градовете, но дали ще е реалистичен в средищните училища, когато децата от отдалечени села няма с какво да пътуват до училището? Аргументът, че в края на ІV клас се провежда национално външно оценяване не обяснява нищо, тъй като този изпит само бе регистрирал, че детето е достигнало до ІV клас без необходимите компетентности, но с нищо не би му помогнал. Небрежно ви е преподавано ... уважаеми автори, законотворци, както би възкликнал героят на Вазов.
Не мога да се въздържа и за друга недомислица – обучението по хореография. Това обучение се разви масово сравнително отскоро – от двадесетина години, в различни училищни възрасти – от начален етап до гимназиалната степен. Но то остава непризнато и досега, и в новия законопроект. В гимназиалната степен не е предвиден профил „Хореография“. Нещо повече, обучението се споменава заедно с майчин език и религия, като че има нещо общо с тях. Явно за вносителите е нужно да се напомни, че хореографията е част от националната култура, че е учебен предмет, който има своето място и във висшите училища, че освен емоционалната си привлекателност за децата е и уважавана професия. И че трябва да се предвиди като профилиращ учебен предмет в гимназиалната степен, наравно с музика и спорт.
Друг подобен кратък, но опасен текст е идеята за т.нар. „домашно образование“. Незнайно в чие нездраво въображение е хрумнала тази идея на законопроекта, но е оставена напълно неразвита, с което е още по-опасна. Дали е плод на поредното недообмислено прилагане на чужди модели или е добре оценен начин за разграждане на обществените ценности, дали е законотворческа грешка или престъпна безотговорност? Въпроси, на които все ще се намери отговор, но на каква цена? Идеята на вносителите е „по желание на родителите“ ученици в задължителна възраст (от 7 до 16 години) да се обучават в самостоятелна форма, т.е. у дома, като се полагат само изпити за годишни оценки по учебните предмети. Обърнете внимание, не става дума за деца, които по различни причини се нуждаят от подобно организационна възможност - с увреждания, временно заболели или с особени дарби, става дума за всички, чиито родители са го пожелали. Нека сме наясно, образоването е строго професионална дейност, поверена на квалифицирани специалисти. Училището не е само място за получаване на знания. Училището е институция, която носи обществена отговорност за интелектуално, емоционално, социално, духовно-нравствено и физическо развитие на всяко дете. Така са записали самите вносители на законопроекта. Но как ученето у дома постига прокламираните цели и принципи и изобщо възможно ли е да се случи. Вероятно има шепа богати хора, които могат да платят на учители да обучават децата им вкъщи, но къде остава обществения интерес за духовно-нравственото и социално развитие на детето, къде са обществените ценности, необходими на бъдещия гражданин, за да е полезен не само на себе си? И какво се случва в някои отдалечени населени места? Какво се случва при маргинализирани родители, за които детските надбавки са източник за съществуване, а бъдещето на самото дете е на втори план? Какво се случва при маниакални и често асоциализирани родители, които са организирали битието на семействата си по странни за обществото критерии? И как в подобни случаи да се доверим на твърдението, че законопроектът гарантира светския характер на образованието, ненасилието, толерантността и уважението към етническата, националната, културната, езиковата и религиозната идентичност (отново цитат от законопроекта). Как са защитени изписаните права на децата за здравословна, безопасна и сигурна среда? В крайна сметка, зад краткия текст за възможност за „домашно възпитание“ прозира ерозия на цялата образователна система и потенциална заплаха за националната сигурност. Давате ли си сметка за това ... уважаеми автори, законотворци?
Да се върнем на една от най-спорните тези в законопроекта – финансирането на частните училища. Много се писа и спори, много време се употреби за този разговор и като че спорът втръсна на хората. Твърди се, че парите не са за училището, а за детето. Твърди се, че така било справедливо защото родителите плащали данъци като всички останали. Добре, но защо детски надбавки се дават при определени условия, нали също всички плащат данъци. Говорим за социална справедливост, та нали държавата е осигурила еднакви възможности за всички. Ама някои искали нещо различно – добре, но да си платят сметката. По повод на държавното финансиране на частните училища вносителите на законопроекта са се постарали да донесат вода от много дерета – как получателите на парите ще съставят касови отчети за разходите по държавната субсидия, как неизразходваните средства ще се връщат в бюджета, как общините ще контролират разходите и какво ли не. Не го вярвам, контролът там и сега е относителен. Предугаждам ироничните усмивки на читателя. Защо ме карате да се смея ... уважаеми автори, законотворци?
Обладани от новаторски плам, вносителите на законопроекта достигат невиждан връх с намерението да създадат „обществени съвети“ към всяка детска градина и всяко училище (като неясно защо са подминати центровете за подкрепа и развитие на личността). Този орган е своеобразен образователен кентавър – хем е обществен и граждански, хем са му вменени права за реално администриране на детската градина или училището: одобрява стратегии за развитие и приема годишни отчети на директора, източник е на политики и мерки, засягащи качеството на обучението, произнася се за разпределението и изпълнението на бюджета, оценява работата на директора и на учителите, съгласува избора на учебници от учителите, съгласува училищния учебен план, има право да не одобри решение на ръководството на училището или на педагогическия съвет и да го върне за ново разглеждане. И всичко това се върши от четирима човека: представител на финансиращия орган и трима родители, а със съвещателен глас може да има ученици и представител на настоятелството. И ако обобщим – контролът на строго професионалната и отговорна дейност се предава в ръцете на четирима граждани с неясни компетентности и още по-неясни отговорности. Това не ви ли напомня за революционните времена в Западна и Източна Европа, за недоверието към институциите и намесата на здравите сили. Какви са отговорностите на този измислен орган на контрол, от какви позиции и с какви компетентности ще разполага, кой ще отговаря за грешките му? А как реално ще бъде конструиран, от къде ще се вземат толкова хиляди представители на финансиращия орган – държава или община? И защо изобщо е необходим? Вменените му дейности са част от служебните задължения на ръководствата на училища и детски градини и на педагогическите съвети – все професионалисти с ясни отговорности. Успоредно с тях съществуват настоятелства, които всъщност са представители на обществения и гражданския контрол. Каква е причината в системата да се вкарва нов контролен орган (в момента контролиращите системата органи и организации са повече от 20) и с какво ще бъде полезен? Не е ли тази приумица поредната компилация на чужди образователни системи, предназначена освен за всичко друго и за да оправдае задграничните командировки на авторите си?
Ще ми се да съм сигурен, че не гледаме на образованието на децата ни като на каца с мед, от която да се облажим. Но се съмнявам, когато вниквам в част от идеите на този законопроект. В настоящия си вид той е римейк на проекта от ранната пролет на 2010 година, който след порой от критики безславно бе свален от сайта на образователното министерство, за да се прероди след няколко месеца в концепция за образователна реформа, въз основа на която е разработен сегашният проект. Но същината е еднаква. Заложеното в началото последователно се отстоява. И не се променя. С подозрителна инатливост се държи на немотивирани идеи, няма никакво желание за диалог или поне за изслушване на други мнения. А такива има, при това много. Преди дни самата председателка на народното събрание го потвърди в национален ефир. Хората в образователната система искат да бъдат чути, искат да помогнат. Уважаеми вносители, приемете протегнатата ръка от учителството, от синдикатите, от гражданите, вслушайте се в думите им.
Надявам се народните представители да съзнават огромната си отговорност. Законопроектът е фундамент на националното бъдеще и към него трябва да подходим единени, а не партийно раздалечени.