/Поглед.инфо/ Все още е рано за оценки на инициирания от президента дебат. Въпреки това, доколкото както предварително, така и в досегашното му развитие, (ако не трансформиран, в неговия ход именуван като консултации, което е нещо различно), с изявите на участващите в него не би могъл да бъде очертан ясен и точен предмет, а в най-добрия случай да се забележат някои контури във връзка с въведена тема свързана с постигането на определен резултат, не би било прибързано и излишно да се спомене в тази връзка, споделяйки гледището на Джон Дюи, че: „Една капка опит е по-ценна от хиляди килограми теория.“. Тъй като и според Дюи: ”Демокрацията е повече от форма на управление – това е преди всичко начин на съвместен живот, на общо споделен опит.”, а: „Достигането на една цел е отправна точка за друга.”.

За Фридрих Ницше „няма по-смъртоносна отрова от доктрината за равенството”, формираща „стаден” манталитет, който отдава предпочитание на най-малкия общ знаменател, а не на най-висшите форми на развитие. Непосредствен свидетел на атинската демокрация, Платон определя мястото на демокрацията единствено над тиранията. За обществото при демокрация ключово е понятието „свобода”, практическият смисъл и измерение на които при нея, според него се свежда до неконтролируема всепозволеност, когато "всеки прави, каквото намери за добре в собствените си очи, и води свой начин на живот". И понеже както в обществения живот, така и в управлението, "пълно с разнородност и безпорядък, раздавайки някакво равенство на равни и неравни", няма мъдрост, тя е лоша. За не малка част от съвременниците споменатите възгледи като елитаристки са отживелица. Ако обаче към тях се подходи непредубедено, не би могъл, ако не да се отхвърли напълно, да бъде игнориран очевидния факт, че мнозинството не притежава способността и опита за компетентно занимание с въпроси за политическото устройство и управление. Както отбелязва и Андрей Пантев: ”Демокрацията е риск. Демокрацията не е за всеки. Демокрацията не е картоф да расте навсякъде. Поемаш рискове да кажеш "не" или „да”. Защото демокрацията все пак дава право на глас, независимо от образованието и произхода, от ценностите и възгледите.

Като обединение на съдружници с цел взаимна полза обществото се характеризира едновременно както с конфликт, така и с общност на интереси. И според Джон Ролс несъмнено сътрудничеството осигурява по-добър живот от онзи, какъвто би имал отделният човек, ако живее единствено от собствените си усилия. Конфликти възникват във връзка с разпределянето на съвместно произведения обществен продукт. Принципите на социалната справедливост определят методите за възлагане на права и задължения на основните институции на обществото за съответно разпределение на тежестта и ползите. Кои са тези принципи на социална справедливост? Ние приемаме интуитивно справедливостта. Когато има преразпределение, винаги присъства и идеята за справедливост. Но не става дума само за преразпределение. Хората споделят един общ възглед относно справедливостта като равнопоставеност и при прилагането на способите, възлагайки основни права и задължения, по които основните обществени институции определят подялбата на облагите от социалното сътрудничество, вкл. относно законовата защита на свободата и правата на човека, на мисълта и съвестта, частната собственост, конкуренцията и пр. Под институция разбираме обществена система от правила, които определят служби и длъжности и техните права и задължения. Съответно институциите са справедливи, когато не действат произволно. Главен обект на справедливостта поради това, вкл. според Ролс, е базисната структура на обществото като система от основни принципи, норми и правила, определящи начина за формиране, назначаване и функциониране на институциите и длъжностните лица, респ. техните права и задължения. От тази гледна точка основен критерий и мярка за достойнство на обществените институции е справедливостта, към която трябва се придържат и спазват преди всичко в тяхната дейност. Законите регламентиращи нормите и правилата, както и институциите могат да бъдат променяни или премахвани, независимо от тяхната ефикасност и качество на функциониране, ако са несправедливи. Тъй като всеки човек притежава неприкосновеност, основана на справедливостта, която дори благоденствието на обществото като цяло не може да наруши. Справедливостта отрича, че загубата на личната свобода за някои се оправдава с придобиването на повече блага от други. Тя не признава, че жертвите на неколцина се компенсират от повече предимства за другите. Фундамент и същностна характеристика на концепцията за справедливостта е приоритетът и предимство на правото пред благополучието. Идеалът на справедливостта като равнопоставеност е заложен в основните принципи на етическата теория, присъщи на възгледите за естествените права, за разлика в т. ч. от теорията на утилитаризма. Разликата в обуславящите ги концепции за обществото произтича от контраста между класическия утилитаризъм, основаващ се на изгодата, и теорията за справедливостта основана на равнопоставеността. В едната добре уреденото общество се разглежда като схема за сътрудничество с цел взаимна изгода, основана на множество индивидуални желания, приети за даденост. В другата, регулирана от принципи, които хората биха избрали в първоначална ситуация като система от институции за ефикасно администриране на обществените ресурси, цел е не максимално увеличаване удовлетворението на комплекса от желания, а справедливостта. Разликата между теорията на утилитаризма и теорията на справедливостта би могла да се определи и като стремеж при утилитаризма към най-много полза за най-много хора, а при теорията за справедливостта стремеж към ползи за всички, и по-специално най-онеправданите. Ако за утилитаризма ползите за по-голяма група са за сметка на онеправдаването на някоя друга група, няма проблем и всичко е ОК. Напротив, дори в случай, че сумарно ползите са повече, отколкото ако се осигурят ползи за всички, според теорията за справедливостта това е несправедливо.

Справедливостта винаги предполага някакво равенство. При формалната справедливост това означава при администрирането на законите и институциите те да се прилагат еднакво. Тук трябва да се има предвид и самата природа на закона. Законодателят трябва да приема справедливи закони, които освен всичко друго стимулират и към тяхното спазване. Тъй като, ако законите са несправедливи, да не се спазват не означава задължително, че се постъпва справедливо. Дори и несправедливи, законите трябва да се спазват, тъй като иначе се стига до произвол, разрушителен за цялата правна система като фундамент на справедливостта. Затова е по-добре и разумно да се облекчава състоянието на несправедливо третираните. Хората могат и се споразумяват, вкл. за признаване правосубектност от момента на раждането и на заченатите преди откриване на наследството техни потомци като бъдещи поколения, за да знаят какво място ще заемат в обществото, какви са основните принципи, от които то се ръководи. Защото като знаят какви са, ще се стремят към най-широкия общ знаменател – най-много общи условия и най-голяма справедливост.

По повод демокрацията Алексис дьо Токвил признава: „Считам за безчестна и отвратителна максимата, че, що се отнася до управлението, мнозинството на един народ има право да прави всичко, обаче слагам волята на мнозинството в основата на всяка власт. В противоречие ли съм със самия себе си? Съществува един общ закон, изработен или най-малкото приет не само от мнозинството на един или друг народ, а от мнозинството на всичките хора. Този закон е справедливостта. Следователно, справедливостта е границата на правото на всеки народ.”. Същевременно, във връзка с тиранията на мнозинството, дьо Токвил изрично подчертава: ”Една нация е като съдебен състав с мисия да представлява световното общество и да прилага справедливостта, която е негов закон. Трябва ли съдът, представляващ обществото, да има повече власт от самото общество, чиито закони прилага? И така, когато отказвам да се подчиня на несправедлив закон, аз съвсем не отричам правото на мнозинството да ръководи; с това аз само апелирам за суверенитета на народа пред суверенитета на човешкия род. Има хора, които не се страхуват да кажат, че един народ, що се отнася до нещата, които представляват неговия собствен интерес, не може да напусне изцяло границите на справедливостта и разума и поради тази причина не трябва да се боим да връчим цялата власт на мнозинството, което го представя. Това е робски език. Какво представлява колективното мнозинство, ако не индивид с мнения и много често с интереси, противни на друг индивид, наречен малцинство? И така, ако приемете, че човек, облечен с пълновластие, може да злоупотреби с него срещу своите противници, защо не допуснете същото за едно мнозинство? Изменили ли са характера си хората, като са се събрали? като са станали по-силни, станали ли са по-търпеливи пред лицето на изпитанията? Що се отнася до мен, не бих могъл да го повярвам; а пълновластието. което отказвам на всекиго от подобните ми поотделно, никога не ще присъдя на мнозина от тях.”.

Нищо не е съвършено в т. ч. и демокрацията. Аристотел класифицира доброто в три категории: 1/ Доброто като цел, желана като достойно битие в завършена цялостна природа, извън което няма нищо; цел, на която са основани идеите за съвършенство, висшата цел; 2/ Доброто като средства, т. е. не в своята пълнота като цялостна природа на битието, а като действителен резултат от тях; 3/ Доброто също като средства, които за разлика от предшестващата категория не са постоянни, и макар не винаги да имат за резултат добри последици; от тази категория добри са средствата, спомагащи за подсилване на благоприятните условия. Ако сме склонни да възприемем концепцията на Аристотел за евдемонията като централна част от неговата философия и се съгласим с изразеното в „Никомахова етика” мнение, според което: „Всеки занаят, всяко изследване, а също и всяко действие и решение, изглежда търсят някакво добро, ето защо някои хора са били прави, когато са описали доброто като това, което всеки търси”, не би било претенциозно, опитвайки се да вникнем в по-задълбочено разбиране за демокрацията да се постараем да открием как тя би могла да функционира, ако не съвършено възможно по-добре. Защото как действа тя и дали въобще реално е налице не се свежда единствено до формата, а най-вече до нейната същност и съдържание. С оглед предназначението на настоящото изложение тук се въздържам от навлизане в третиране на въпроса за демокрацията като сполучлива или не форма за управление във връзка с критиките на изтъкнати интелектуалци като Вилфредо Парето и Гаетано Моска за нейната илюзорност, вкл. от идеолози на теорията на епистократизма като Джейсън Бренан и др. представители от позициите на тези възгледи. Намирам за уместно да огранича бележката си по този повод, че и за тези критики проблемът за справедливостта не е чужд, макар разглеждан от гледна точка на нейното нарушаване като резултат от a priori възприеманото от техните автори политическо неравенство. Що се отнася до аргументации в критиките на демокрацията със случая за осъждането на Сократ, основани вкл. на непълно позоваване на „Exceptio probat regulam in casibus non exceptis“, не намирам за по-удачно освен да се присъединя към отговора на Марк Тулий Цицерон: „Quod si exceptio facit ne liceat, ubi non sit exceptum, ibi necesse est licere.“. Бих добавил в тази връзка заслужаващия отдаване на неговото значение факт, че за разлика от когото да било, освен за някои познавачи и на неговите обвинители, да не говорим за който и да е от участвалите в съда на демоса, Сократ е в паметта на мнозинството от хората като несправедливо осъден, не за да служи неговия случай като пример за критика на демокрацията, а за върховенството на правото. Дори когато то се прилага несправедливо. В това е трагедията не на Сократ, а на демоса, потвърдена като резултат и от поражението на Атина пред Спарта. Оставям настрана дали и какво е останало не само като материални, а и каквито да било други паметници за победителя в Пелопонеската война, освен онова, предмет на занимание от ограничен кръг специалисти, което е извън настоящата тема.

Като основана на консенсус форма на управление, демокрацията се проявява както пряко, така и опосредствано чрез представители. Става дума не само за исторически установили се, но практически функциониращи и в съвременността проявления на демокрацията, независимо от това дали са конституционно и законодателно регламентирани или не. Конституцията и законодателството на САЩ напр. не предвиждат пряка демокрация, но е неоспорим факт, че въпреки това ad hoc тя се проявява там и така посредством различни средства вкл. като референдума. И така е в много страни по света. Отбелязването на този факт не е за пренебрегване, а цели да потвърди, че в търсене на най-добрите решения в своето обществено битие хората не се ограничават единствено в писаното право. Защото и то не е съвършено. А не е поради простия факт, че животът е нещо освен по-богато, и динамично. А като такова не е възможно да бъде обхванат и затворен в каквито и да е норми на едно или друго време. Затова и конституциите не са свещено писание, съдържащо догми, какъвто възглед е в очевидно противоречие с рационалното мислене и несъвместим със здравия разум. Доколкото все пак демокрацията не е извънпланетарен феномен, възникнал независимо от историческото и културно развитие на което и да е човешко общество и неговите традиции, не би било неоправдано в зависимост от тях в уредбата от конституционно естество да бъде включен и ясен регламент за двете нейни проявления. Става въпрос за комбинация на конституционно равнище, според която за компонентите, съставляващи и устройващи базисната структура на обществото да е приложима пряката демокрация, а за останалите непряка. Такава регламентация не противоречи и не би накърнила принципа за разделение на властите от гледна точка на всепризнатите и възприети като същностен признак и неоспоримо правило при демокрацията, че цялата власт произтича и принадлежи на народа. Напротив, без това условие демокрацията не може да съществува въобще. Механизмите за осъществяване на такова действие несъмнено са предмет на допълнително обсъждане в търсене на най-добри законодателни решения, обусловени съобразно конституцията. Тук става дума за принципно въвеждане и на пряко проявление на демокрацията в конституционна уредба като комбинирано нейно функциониране, подсилващо не само гаранциите за спазването на принципа за разделение на властите, доколкото структурирането им би било резултат от проявление на пряко действие от страна на гражданите, възприели такава форма на управление, но и обществения контрол както над тях, така вкл. и на системите, чрез които те функционират. Не без значение и заслужаващо да се отбележи в тази връзка е и очакваното стимулиране на гражданите при такава уредба към активно участие в решаването на основните и най-важни въпроси на общественото устройство. Тъй като непосредственото участие в този процес несъмнено има по-силен мотивиращ ефект, в сравнение с предоставянето на представители, които да решават тези въпроси. Доказателство за това е фактът, че там където е приложима пряката демокрация активността и участието на гласоподавателите са традиционно по-големи, отколкото при представителната. При съвременните технологии, за прилагането на пряка демокрация не съществуват неразрешими проблеми от техническо естество. А по-голямото участие освен всичко ограничава и възможностите за спекулации в процеса на гласоподаване от всички онези, за които демокрацията се свежда само до форма, злоупотребявайки в стремежа си към неограничена власт в противоречие с нейната същност съобразно дефиниции като на Бенито Мусолини, според които: ”Демокрацията е правителство, което дава или се опитва да даде на народа илюзията, че той е господар”.

От само себе си е разбираемо, че има множество други принципни въпроси, решения на които е наложително да бъдат заложени в една нова конституционна уредба, които са извън предмета на настоящото изложение, в което по повод инициирания от президента и очевидно намиращ проявление и извън организираните консултативни срещи дебат накратко споделих виждане за значимостта и важността от въвеждане на конституционно ниво на пряко действие на демокрацията като първоначална цел, отправна точка за следващи.