Фестивалът “Изкуството на барока” покани софийския културен елит на пета поредна среща. Припомням, че той е дело на частната фондация Luxuria Europae, създадена специално с цел да прави и развива този фестивал, в ядрото на който са няколко много млади български музиканти, влюбени в историята, естетиката, съвременния изпълнителски стил и социалната функция на бароковото изкуство, начело с цигуларката Зефира Вълова. Нейната целенасоченост и отдаденост на бароковата култура е изумителна.
Фестивалът “Изкуството на барока” покани софийския културен елит на пета поредна среща. Припомням, че той е дело на частната фондация Luxuria Europae, създадена специално с цел да прави и развива този фестивал, в ядрото на който са няколко много млади български музиканти, влюбени в историята, естетиката, съвременния изпълнителски стил и социалната функция на бароковото изкуство, начело с цигуларката Зефира Вълова. Нейната целенасоченост и отдаденост на бароковата култура е изумителна. Безпогрешно от съвсем млада е открила своето поприще в музиката. За това говорят и позициите, които вече заема в международната барокова общност, и авторитетът, с който се ползва - и сред своите връстници в Европа, и сред големи имена в тази културна практика. Това означава също и колосален труд за музикантите от страна без твърди традиции в това отношение. Но те предлагат голям талант, експедитивен в растежа си професионализъм, интелигентност, познания и иновативни идеи.
“Нощ в операта” – заглавието на откриващия концерт (Аула на Софийския университет, партньор на фестивала) бе първото от енигматичните му внушения. А програмата му предизвика най-различни пориви на капацитетни умове в залата. Най-напред със “Семирамида” на Росини през аранжимент на Мауро Джулиани за соло китара – “какъв ти тук барок в началния ХІХ век!!!”, после с музика за двама и за трима от Франсоа де Фоса (1775-1849) и Антоан Лойе ( 1768-1852). Програмата кръжеше около ранния XIX век, но с непристъпна благост наложи на музикалния текст барокова реторика. Тримата изпълнители бяха Зефира Вълова, Изхар Елиас (китара, Холандия) и Томаш Покшивински (виолончело, Полша). Барокът не е само епохата и композиторите в нея, ни съобщиха за пореден път те, барокът е култура, начин на мислене и на говорене (свирене). С проекта “Семирамида” от Росини/Джулиани Изхар Елиас ни въведе в салонността на миналото. (Актьорът Кирил Бояджиев припомняше на публиката съдържанието на операта). Този вариант на “Семирамида” имаше малко общо с характера на оригинала, от който е създаден. Може би заради артикулацията на тембъра, може би заради неспокойната интимност на звука, може би заради маниера на звукоизвличане на самия Елиас. Белкантото не бе целта на това припознаване на “Семирамида”; нейният инструментален вариант с възможните дълбинни метаморфози на самотния тембър обърна посоката към овластено бароково познание.
В различен ракурс пиесите от двамата французи, войници по време на Наполеоновите войни, но в същото време и композитори с китара в ръка, показаха чувственото лице на барока с безпределни възможности за нюансиране на звука, което изглежда толкова естествено, колкото трудно се постига. Зефира Вълова с флорентинската си цигулка от 1760 г. (предоставена й от фондация тази година) действително е първа между равни. Инструментът откликва с равностойна щедрост на многобагрието, което влага в него цигуларката; фразата се трансформира акустически, заедно с китарата и виолончелото създава общ звук, не само съвкупност от три тембъра, а сливане, което създава нещо съвсем различно – не можеш да не направиш асоциация с производни цветове, но тук не те покоряват със самодоволна пищност, а те натоварват с напрежение, с удивителна звукова възбуда. Това бе постигнато най-цялостно в Романса из Триото за китара, цигулка и виолончело на Де Фоса и в Ларгото от Голямото концертно дуо за китара и цигулка на Лойе, поразителни с естетско съвършенство... Така че, отново говорим за равнище на отношения с една култура, демонстрирано още на първия концерт от фестивала. И ще продължим да го следим, доколкото е възможно.