/Поглед.инфо/ За двутомника му „По света. Неиздадени пътеписи“ (том 1, 2020; том 2, 2022)

Докато две-три години светът си „събуваше“ страховете и караконджулите покрай натрапените вируси, пандемии, изолации, извънредни положения и какво ли не, два сборника на Николай Хайтов „По Света. Неиздадени пътеписи“ се появиха на бял свят – том 1 през 2020, том 2 през 2022-а. Дължим го на Фондация „Памет“ на Здравец Хайтов, както и на Любка Захариева, редактор и събирател на текстовете, един от съкровено близките приятели на писателя десетилетия от живота му. Тези пътеписни книги са, подчертавам, ГОЛЯМОТО СЪБИТИЕ В ЛИТЕРАТУРАТА НИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ТРИ ГОДИНИ!

За съжаление, поради ред обстоятелства и малкия тираж томовете не са достояние на широка читателска аудитория. Нещо като „написано за малцина“, макар че да се каже за Николай Хайтов, че е „за малцина“, тоест само за „избрани“, за „посветени“, не е съвсем точно. Той е писател за мнозина, за хора от всички „касти и власти“ – от изтънчения естет и интелектуалеца до обикновения човек. Писател народен. И въпреки че в случая двутомникът е отишъл до малцина, то, бихме казали, по-добре до малцина, отколкото без него. Защото дори в малък тираж пътеписите на Николай Хайтов са вече литературен факт, първопроходство, що се отнася до неиздаденото от писателя, направо разкош за любителите на първокласното четиво, и по-специално – на сладкодумието Николай-Хайтово.

* * *

Том 1 е събран и подреден от Николай Хайтов. Има и „Предговор“ от него, в който обобщава, че своите пътувания по света той е осъществил в периода от 1950 до 1989 година. Равносметката му за тези близо четири десетилетия е – „около 45 на брой пътувания в чужбина, в над 30 страни“. Би могло да се каже, че написаното в предговора е нещо като завещание, което е трябвало и трябва да изпълним, каквото и да ни коства това. Пояснявайки докъде е стигнал с пътните си бележки, писателят добавя:

„Eдна част от тях намерих време да превърна в книги, както стана с пътуването ми до Перу, до Атон, Египет и Нигерия, събрани неотдавна в един том – „Пътуване по света“ (става дума за сборника „По света. Африка, Перу, Света гора“, издаден през 1999 година – бел. Е. А.).

Това – добре. Но какво да правя с необработените в книга пътни бележки от Мексико, Испания, Англия, Южна Америка, Гърция, Турция, Черна гора и т.н., наброяващи над хиляда машинописни страници, които няма да мога да превърна в книги, поради лошо разчетеното ми време, което се оказа накрая много по-късичко, отколкото очаквах. Тъй или инак не ми се иска да ги оставя непубликувани, макар в суровата им форма, защото те представляват един обзор върху Света, който ни дава възможност да открием и нашата малка България. Съдържат се в тези „бележки“ много възторзи, рояци от малки или големи изненади, открития, поводи за размисли и заключения, по-важни или малки, вълнуващи човека вечни въпроси. Ако тези мои пътни бележки си останат в архива, ще имам чувството, че съм обрекъл на вечна тъмница скокливи свидетели на преживяното време.

Така възникна у мен решението да обнародвам, макар и художествено непълноценни, моите пътни бележки „По Света“ с подсъзнателното чувство, че те ще намерят своите читатели, а за мнозина могат да бъдат и твърде полезни със заложените в тях идеи, образи или дори само подсещания“ (том 1, с. 15).

Бяхме приятели в последните осем години от живота му. Знам какво включваше „лошо разчетеното му време“ – включваше председателството на Съюза на българските писатели от 1994-а до 1999-а включително. Защо се бе захванал с тая работа, ще попитате. За да спаси СБП от пропастта, към която го тикаха нови литературни „месии“ и некадърници. Съхраняването на писателската институция за него тогава бе част от битката му за България. А после... После... Когато видя какво се случва, след като отказа да променя устава, за да остане трети мандат председател... Когато мнозина от тези, с които бе работил и на които вярваше, го предадоха, без да ги е еня, че е болен... Тогава именно, прогледнал за предателството, си направи горчивите изводи... В интервюто „Това си беше опит за преврат“ за вестник „Български писател“ от 14 ноември 2001 сподели, че е бил подсторен да приеме председателството на Съюза, по думите му, „...за да го извадя от батака и за да загубя шест златни годинки от живота си. Бог да ги прости“ (вж.: Сб. „Троянските коне в България“, Книга втора, 2002, с. 379). Всичко това се случваше в разгара на левкемията му, която на 30 юни 2002 година и го обори.

* * *

Когато подхождаме към двутомника „По света. Неиздадени пътеписи“, нека преди всичко отговорим на въпросите: защо Николай Хайтов предпочита публицистиката, както и пътеписа, пред разказа, след като тъкмо „Диви разкази“ (1967) му носят огромната известност, и защо придава на пътеписа толкова голямо значение, че иска да издаде пътните си бележки за страните, които е посетил, дори в необработен вид, подготвяйки ги за печат малко преди смъртта си, когато най-много ценеше своето време на земята.

Публицистиката той предпочиташе, защото най допада на темпераментния му характер. Чувала съм го не веднъж и дваж да казва, че е „нещо като пожарникар“ и когато обществото гори, предпочита да гаси огъня и след това да мисли за другото. Тъй и каза в интервюто „Националист – това нормалното ми агрегатно състояние“ за вестник „24 часа“ от 5-6 декември 1992:

„...когато земята под краката ти гори, по е нормално да стъпчеш огъня с каквото намериш, вместо да измисляш добродетелни герои и остроумни есета. Героите и есетата са за предпочитане, но аз падам малко пожарникар, макар да съм се убедил, че нашите български, „пожари“ са неугасими“ (вж.: Сб. „Троянските коне в България“, Книга първа, с. 114)

А колко пожари за гасене имаше по онова време у нас, колко пожари!...

Пътеписът го привличаше заради свободата, която дава при писането, заради това, че не задължава да се подчиняваш на сюжети, да се увличаш след образи, а дори позволява да вмъкваш в него всичко, което ей тъй те осени, както в своя „Предговор“ го е обозначил – всяко „хрумване, щастлива асоциация, случайно кацнала на перото идея и т.н.“. И най-главното, защото пътеписът му даваше възможност да види СВОЯТА БЪЛГАРИЯ с други очи, от друга гледна точка, да я проучи и разбере от различен ъгъл, да я обикне по нов начин, отблизо и отдалече, и да усети дълбината й. Нейната. Но и своята. Защото отблизо обичаш видимото, а от далече – онова, което не с очи виждаш, а със сърце и с цялата необозримост на това, което си.

* * *

Любка Захариева подхваща и сбъдва голямото желание на писателя пътните му бележки да видят бял свят и, от своя страна, не просто издава подготвения от него том 1 на „По света. Неиздадени пътеписи“, но и сама издирва, подрежда и подготвя за печат том 2. В уводните си думи към двутомника, онасловени „За пътеписите на Николай Хайтов и за още нещо...“, тя, като човек, докоснал се до повечето от ръкописите, бидейки пръв техен читател и редактор, представя хронологично и възможно най-изчерпателно появата на неговите сборници с пътни бележки през годините успоредно с раждането на негови идеи и проекти, свързани с тях, завършени и недовършени. Картината е пълна. Първата пътеписна книга на Николай Хайтов излиза през далечната 1975 година: „Перуански записки“. В дневников фрагмент от 18 април 1975 г. научаваме за желание на писателя да издаде сборник с микропътеписи под заглавие „На село“ (посочени са и конкретни теми). От 23 септември 1979 г. датира в дневника му идеята за сборник с пътеписи под условното заглавие „По света“, който да бъде подготвен и издаден в бъдеще. На 22 ноември същата година е фиксирана идея за книга, свързана с пътуването на писателя до Мексико. Тъй и заковава в дневника си писателят: „Мексикански записки“ – трябва да се пишат!“. През 1987-а са издадени „Светогорски записки“, а през следващата 1988 година – „Африкански записки“. Към 1990-а е напреднала работата и по пътеписни сборници под заглавия „Из България“ и „Родопски пътеписи“. През 1999 година излиза и сборникът „По света. Африка, Перу, Света гора“, а през 2002-а писателят вече е подготвил том 1 на двутомника „По света“ с необработени пътни бележки (видно от неговия „Предговор“).

Жалко, че не му остана време да довърши набелязаното. Но и това, което ни е оставил, подредено или разхвърляно из дневници и ръкописи, но все пак „систематизирано“ под формата на идеи или „проекти“ за бъдещи издания, си заслужава!

Да благодарим на Любка Захариева, че не само прави всичко, което е по силите й, за да остане жива паметта за Николай Хайтов у българите днес и в бъдеще; че не само събужда апетита и любопитството ни към неговите издадени в „По света. Неиздадени пътеписи“, но и дава насоки на бъдещите ентусиасти как да издирят останалите непубликувани пътни бележки, визирайки дневниците на писателя и своите срещи-разговори с него или следвайки дирите на онова, което ни е оставил и завещал като архив, разхвърляно – по силата на обстоятелствата – на различни места, но възможно да бъде издирено. Защото научно-изследователската работа над Николай-Хайтовите пътеписни книги тепърва ще се разгръща. Пътеписецът Николай Хайтов чака своите бъдещи изследователи.

Като гледам обаче какво се случва със съвременното ни общество, и в частност със съвременния българин, се питам: дали ще дойде наистина времето, когато бъдещ нахъсан изследовател или нетърпелив поклонник на писателя ще издири всичко, написано от него за пътуванията му по света – издадено и неиздадено, и със съответните уточнения, бележки, коментари и обяснения ще ги събере в многотомно издание. Дали, дали ще дойде времето на събудения български народ, който ще има потребност от словото на Николай Хайтов, за да се самопознае отново. Защото засега народът български явно е приспан в страховете си, отпуснат в сладката дрямка на консуматорството и фалшивите чудеса и не му е до самопознание и саморазвитие. Но дали ще се събуди или не – надявам се да се събуди! – ние сме длъжни да направим кой каквото може, за да оставим жива паметта българска. А там – каквото дойде... Срамно ще е да сме могли да направим нещо за Николай Хайтов и да не сме го направили. Срамно ще е да сме имали неговото мощно слово и да сме го укрили по папки и чекмеджета, както е срамно да имаме светило, а да го държим под скрина! Защото, казано е: „Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички“ (Матей 5:14-15).

А какви неподозирани богатства крие архивът на писателя, които тепърва ще се откриват! Завиждам на бъдещите читатели и се надявам да бъда един от тях!

Словото на Николай Хайтов е светило! И то трябва да свети на всички! Независимо от оценките и действията днес и всякога срещу писателя от страна на ония, които не обичат светлината и искат да я потулят. Те не него не обичат, а светлината.

* * *

Интересно е да се види как двутомникът „По света. Неиздадени пътеписи“ (том 1, 2020; том 2, 2022) се вписва в поредицата подготвяни от писателя в края на живота му книги – за да не останат пътните му бележки, според както казва, „обречени на вечна тъмница“ в архива му.

Спомням си, беше питал лекарите колко време му остава, за да подреди задачите си по приоритет – какво най-напред да издаде, какво – по-нататък... Не успя да реализира всичко, което бе наумил дори на първо време. Смъртта го изпревари. Но той до последно не се предаде. Без да губи самообладание на духа, хладнокръвно и последователно подготвяше бъдещите си книги и съжаляваше не за това, че си отива, а за това, че не ще успее да свърши всичко, което иска да свърши.

Първо, през пролетта на 2002 година, преиздаде книга със значима за него тема – явно най-значимата, след като беше на първо място: „Гробът на Васил Левски. Сборник с исторически и археологически документи и свидетелства“. С нескриваното пред мен огорчение: „От толкова писане за гроба на Левски не ми остана време да напиша книга за живия Левски. А виждаш как изопачават образа му разни шмекери... И много съжалявам...“. (Имаше предвид Радой Ралин и киноромана му „Аз съм Левски“ от 1994 година.) При всички случаи, това нямаше да е роман за Левски. Щеше да е по-скоро очерк или животоописание на Апостола, което бе в стила и в манталитета му на писател. Нещо като книгата му „Капитан Петко Войвода“ (1974). С документите, със свидетелствата, със спомените на близки, приятели, съратници, очевидци... Романизираните биографии не бяха по вкуса му. Още повече, че това щеше да е биографията на Апостолана България! Представяте ли си Николай Хайтов – и напарфюмирано по женски, дълго-предълго повествование за живота на Левски? Умонепостижимо! Който го допуска явно не познава нито творчеството му, нито самия него.

(Впрочем... Последният му автограф за мен е тъкмо в книгата за гроба на Левски: „На Елена Алекова – моята блага надежда в родната поезия – с обич!“. Следва подпис. И датата – 2 май 2002 г., София.)

После дойдоха двата сборника „Троянските коне в България“ – Книга първа. Публицистика (1989-1999); Книга втора. Публицистика (1999-2002), със събрани статии, интервюта, есета, отзиви и слова по различни поводи и събития, но подчинени на една-единствена тема – защита на българщината и в името на България и българите. Последната му битка за България. С молбата му да съкратя в подготвяния ръкопис на Книга втора неща, които се повтарят (повтаряха се не едно към едно, разбира се!), доколкото текстовете били предназначени за различни издания и различни аудитории, тъй че понякога проблемите и въпросите на журналистите се припокривали. Естествено, че отказах да съкращавам каквото и да е от вече публикуваното. Но той настоя, като дори натърти, че не би издал книгата, ако не съкратя текстовете. Двукнижието „Троянските коне в България“ излезе през есента на 2002 година, няколко месеца след смъртта му. Надявам се след време да се появи издател, родолюбив и предан на литературата, който би повторно публикувал „Троянските коне в България“, но без съкращенията.

Дойде на бял свят, но вече през 2003 година, тоест година след смъртта му, също подготвяна в неговото последно време автобиографична книга – „През сито и решето. Животоописание“. С подхвърлените му веднъж думи, че е писал в нея и за общи приятели, и за мен. Но когато книгата излезе под редакторството на Жени Божилова, уви, нищо такова не намерих. Надявам се това да е останало в по-късни записки, които също чакат своя издател във времето нататък. Кой не би искал да прочете думи за свои приятели и за себе си, написани от такъв колос на Духа!

И тук вече идват книгите с пътеписите! Не знаех, че е подготвял и такива. Не ми е за тях споделял. Но е събирал нахвърляните си пътни бележки. И са си чакали реда. Само че – недочакали, докато бе жив. И ето че дочакаха! Двадесет години, след като дори самият той е подготвил една от тях! С пояснителен „Предговор“ от него, както се полага.

* * *

За обхвата и темите на пътеписите Николай-Хайтови, що се отнася до двутомника, можем да съдим дори само по заглавията на отделните текстове: в том 1 – „Бегом през Сирия и Ливан“, „Впечатления от Съветския съюз“, „Пътуване из Югославия“, „Финландия с докосване до Дания“, „Кратко пътуване до Цариград“, „На монголска вълна“, „С делегация в ГДР“, „Бележки от пътуване в Гърция“, „Какво става в Швеция“, „Разходка из Кипър“, „До Висбаден с „Козият рог“, „В ГФР за обмяна на опит“, „На един дъх до Бразилия, Аржентина и Уругвай“, „Впечатления от Либия“ и други; в том 2 – „В страната на кибуците“ (Израел), „Да видим какво става с Добрата Стара Англия“, „Впечатления от Румъния“, „Виенски срещи, виенски нрави“, „В Испания със заръката да хвана испанска муха“, „Впечатления от Турция на път за митичната Троя“, „Мексикански записки“ (първоначален вариант) и други.

Всичко е в „суров вид“, повече загатнато, „на едро“, с други думи, тоест неговите – пред Любка Захариева: „от майка родени“ както са“ (1990) или „в своята първозачатъчна форма, както са написани импровизирано, но затова пък спонтанно, докато впечатленията ми от пътуването са били горещи“ (1991). И същевременно – рой очаквани и неочаквани асоциации, наблюдения (бродещите мотиви за „сандвичовата цивилизация“ например, изместила някогашните гостилнички, или за „огражданяването“ на селянина и съзнанието), закачливи вметки, удивления, невероятности, чисто хайтовски мъдрости и обрати на речта... Въобще читателският ни глад за свежо, истинско, неподправено и чудно слово ще бъде докрай задоволен и наситен с това, което ще прочетем в двутомника с пътеписи.

Как самият Николай Хайтов оценява своите записки, в които нахвърля видяното, докато е още на път? Важно е да се знае това, защото всъщност записките остават и са публикувани във вида, в който са написани – „от натура“. В „Бегом през Сирия и Ливан“ четем „Едно отклонение към пътеписите“:

„Каква книга може да се получи от подобни на тия записки? Пътеписна – едва ли. Много са повърхностни, за да бъде истински пътеписна. Това може да бъде една мозайка от впечатления, импресии, в есеистична форма, която да съдържа мислите и асоциациите, породени от прикосновението с един нов свят, една нова страна. Това е също един от начините за откриването на дадена страна“ (том 1, с. 70).

Бих допълнила само, че тъкмо това е собствено пътеписът – „мозайка от впечатления, импресии“,взрив от мисли и асоциации, хрумки и внезапни прозрения за едно и друго, възникнали при срещата с новото, зареждащи словото с прелест и очарование. А всичко останало – потъването в историята, в делника или в мистиката и мистерията на дадена страна, до която пътникът се докосва, е вторичното, онова, което придава на впечатленията цялостност, пълнота и ги превръща в познание.

Познание за Перу, Света Гора и Африка ни дават пътеписните му книги „Перуански записки“ (1975), „Светогорски записки“ (1987) и „Африкански записки“ (1988). Подобен е бил и ръкописът, който Николай Хайтов е подготвял в последните си години, за своето пътуване до Мексико (Любка Захариева ни уверява, че такъв цялостен ръкопис – от двеста машинописни страници – съществува, но засега се води за изчезнал!). Вероятно писателят е искал да изглеждат така пътните му бележки и за другите посетени страни, събрани в двутомника „По света. Неиздадени пътеписи“. Но поради липсата на време в края на живота му тези текстове остават в автентичния им вид – на първоначални, непосредствени записки, нахвърляни, докато трае самото пътуване. Това именно в тях е очарователното, защото така е постигната зашеметяваща сила на въздействието – все едно всичко се случва в този миг, пред очите ни... Същото, което усещаме, докато четем невероятните му „Диви разкази“...

Има една картина в пътеписа „Впечатления от Турция, на път за митичната Троя“ например, която силно напомня за онова, което Гатю от разказа „Дърво без корен“ споделя за своята градинка на село. Докато пътуват от Ефес към гроба на Дева Мария, писателят рисува видяното (каква наблюдателност само!...), както той умее, никой друг:

„Пътят – по заоблени невисоки баирчета и баирчини – води до гроба на Дева Мария. А от ляво и дясно – храсталак, обикновен и даже бодлив, но страшно разнообразен и цветен. Всяко храстцче със собствен цвят от яснозелено до ръждивозелено, на места жълтото грее на петна или на ивици, или е поръсено. И всеки храст издава аромати, та се леят из планината миризмите храстови като река. Зашеметителна за глава приятна миризма. Пак си мисля – само за пчели! Да пият, да пият, да се не напият на мед и нектар. На това отгоре, тоя цветен гъсталак – претъпкан със славеи. Бре че славеи! Като запели, та се забравили. Кънти небето от сладките им песни. Ако не беше тая опустяла „шкода“ с хъркането си да заглушава тия песни, насладата нямаше да има край“ (том 2, с. 186).

Свободата на непосредствените записки позволя на писателя да фиксира непрестанни паралели между чуждото и нашето, между една и друга посетена страна, че и трета... – мимоходом, колкото да ги отбележи, за да ги развие по-нататък, но уви – не намерил време за това... Тъй например в пътеписа „Пътуване из Югославия (през Македония и Черна гора до Адриатика)“ фиксира:

„Охрид може би има нещо с АХРИДОС? И е много възможно. И двете са от гръцки произход. Ахридос се нарича Ахъчелебийската, Смолянската област. Това трябва да се провери!“ (том 2, 100).

Подробности, които никой друг не би забелязал, но прихванати от всевиждащото и остро Николай-Хайтово оченце, както е в пътеписа „Да видим какво става в Добрата Стара Англия“:

„И все пак, малко скучновато е, че няма изненади в английския пейзаж. Не е като в Родопите, зад всяка баирчина нови изгледи, неочаквани гледки; зад всеки камък потулени я долчинка, я рекичка (макар и каптирана)“(том 2, с. 56).

И по-нататък, докато наблюдава добре поддържаното, някак непоклатимо гробище на Торнтън, Йоркшър, родния град на Шарлот Бронте:

„Чудно гробище! Като мислех за нашите тревясали, буренясали „турски гробища“, с прогнили дървени кръстове – жал ми стана за мъртвите и особено за живите наши българи, които нямат капка историческо чувство, пиетет към прадедите. Нямаме го това чувство и към държавата, и към племето, и към нацията, и към историята. Няма го!!!“ (том 2, с. 63).

Откъде тръгва – докъде стига! Невероятно...

И още... Отпратки към миналото в съприкоснов с настоящето. Неочаквани изводи. Понякога – смразяващи... В пътеписа „Гърция днес – „демократия“ или „паракратия“ (Атина, Елевзин, Коринт, Мегара, Мистра и крайната цел – Спарта)“ например четем:

„Спарта не остави нищо на света освен зловещия спомен за своята военна диктатура и, в последна сметка, безцелна и безсмислена както за самите спартанци, така и за поколенията, за човечеството, защото спартанците не дадоха на човечеството нищо. А изкуството, което атиняните завещаха на човечеството, и сега дава своите плодове. То е маята на нашата съвременна цивилизация“ (том 2, с. 218).

Какво ли не? Всичко! И най-вече – любимите негови теми (екологията, езикът, писателството, силата на поезията, величието на човека, успяващ да превърне дори пустинята и голата скала в градина). През очите на грижовния стопанин, на писателя човеколюбец и родолюбец и най-после – на човека, изпълнен с тревоги и надежди за бъдещето на света и на човечеството.

Не мога да пропусна невероятния му възпев на поезията в пътеписа „Впечатления от Турция, на път за митичната Троя“. Възпев? Грешка! То е ода. То е апотеоз...

„...Троя е жалко грамадище, около десетина декара, но това грамадище е сътворило чрез силата на поезията цял един огромен и неумиращ свят. Има много по-големи развалини – и величествени храмове, и мраморни чудеса – по-нататък около Милет и Ефес, но най-много туристи се стичат тука, при това жалко грамадище спрямо тях, наречено ТРОЯ, защото то е най-живо! Защото до него се е докоснала с магическата си пръчка п о е з и я т а, вечно младата, вечно живата, вечно вълнуващата... Защото поезията, както нищо друго на света, има способността да пази своите герои вечно живи, да ги прави като богове – безсмъртни!“ (том 2, с. 170).

Никога поет не е говорил тъй за поезията, за нейната живителна и възкресителна сила:

„Грандиозните здрави мраморни блокове и скални късове от гранит са натъркаляни по земята очупени и полуизчезнали и, речи го, не съществуват, а милите лъжи на Омир (милите очарователни лъжи на гениалния поет) са все така прясно живи и вълнуващи, както преди две-три хиляди години, когато са били за първи път изречени... защото поезията, изкуството са вечно млади и неумиращи. Защото са божествени и безсмъртни!“ (том 2, с. 171).

Заковал го е. Няма какво повече да се добави!

И всички жалки съмнения относно нужността или ненужността на поезията в днешното ни време изчезват! Поезията може и да не е нужна на днешното ни време. Но е нужна на вечното време, в което човечеството живее и съществува човекът.

* * *

И над всичко и всички – БЪЛГАРИЯ! Темата на темите в творчеството на Николай Хайтов. Дори тук не става дума за паралели по линия на прилики и разминавания. Не става дума и за носталгия или бегли спомени. Става дума за незримо присъствие, по-точно за ухание на България, което всеки ред на Николай Хайтов излъчва. България, каквато той я носи в сърцето си, каквато я знае, мечтае, обича, гради за бъдещето.

Така е при големите писатели. Те вграждат Родината във всеки своя дума, във всеки образ, във всяка мисъл, във всяка мечта. Това е... Малко е за него да се каже родолюбие, макар че родолюбието е най-точната дума. То е безусловна, беззаветна, естествена потребност, обреченост, отдаденост, слятост, взети заедно. То е нещо, за което всъщност няма дума, защото е по-голямо и по-могъщо от всички думи. Човек само го усеща със сигурност, без да може да го назове.

Четете Николай Хайтов и ще го усетите.

* * *

Имам навика да си отбелязвам, докато чета дадена книга, онова, което ми прави впечатление и бих искала да цитирам в подкрепа на свои твърдения. В двата тома „По света. Неиздадени пътеписи“ съм отбелязала почти всичко. Няма как да ги цитирам целите. Остава да ги прочетете в самота, наслаждавайки им се, откривайки заедно с Николай Хайтов всяка страна поотделно и дори някак интимно. И не само...

В пътеписа „Гърция днес – „демократия“ или „паракратия“...“ четем интересно хрумване на писателя:

„Мислех си: пътуването е усилие. Защо? Защото влизат в главата ни бурно сума нови представи. Вихрушка от представи и понятия, та става нужда да пренареждаш целия склад в главата си. Понякога някои от представите обръщат с главата надолу основни истини и схващания...

Ревизираш основни неща.

Новите неща ти развалят баланса. Спокойствието...“ (том 2, с. 209).

Надявам се, новите представи за една или друга страна, които ще добиете от пътните бележки на Николай Хайтов, да ви провокират към пренареждане и ревизиране на вече известното във вашия собствен свят, да нарушат спокойствието ви, да ви вдигнат и поведат към нови предизвикателства, приключения и открития в него. Всеки от нас пътува по белия свят. И това наше пътуване наричаме живот. Николай Хайтов ни учи как да оставаме будни, как да не пропускаме нищо, дори най-малкия детайл от нашия собствен живот. За да имаме какво да отнесем, когато си тръгнем оттук, какво да ни топли там и какво там да разказваме. Прочетете двата тома „По света. Неиздадени пътеписи“ на Николай Хайтов, за да се докоснете, най-сетне, до душевност чиста и още неполомена от съвременното зло, което, в името на търбуха, ще унищожи дори най-безкористните певци на вселената – щурчетата. Четете Николай Хайтов, за да се зареждате с надежда и с бъдеще.