/Поглед.инфо/ 170 години от рождението на Иван Вазов

Годината 2020-а бе благосклонна към мен. Поканиха ме да направя юбилеен вестник – „170 години от рождението на ИВАН ВАЗОВ“ (издание на Националния литературен музей), както и да прочета слово при откриването на паметник на Патриарха в Сливница на 9 юли. А на 14 юли ръководеният от мен Национален литературен салон „Старинният файтон“, създаден от Велин Георгиев през 1994 г., организира паметна вечер за Вазов под наслов „Поезията вечно ще остане“.

Вестникът е факт. Словото ми стопли сливничани. А литературно-музикалната вечер се получи вълшебна – съвременни поети четоха познати и непознати творби на Вазов и свои творби (Атанас Капралов, директор на НЛМ, Надежда Захариева, Венко Евтимов, Иван Есенски, Нико Стоянов, Росен Желязков и моя милост), прозвучаха Вазови стихотворения в изпълнението на актрисата Богдана Вульпе и в съпровод на флейта (Майя Сергиева-Богданова). Бе особено вълнуващо, затрогващо до плач, когато в края на вечерта започна „Аз съм българче...“ и целият двор на къща музей „Димитър Благоев – Дядото“ в столицата заехтя от него, защото хората, които бяха там, го изрецитираха наизуст.

Всичко това ме върна към написаното от Вазов. И връщането бе не просто препрочитане на Вазов, а преоткриване на Вазов – с радостна превъзбуда и искрено коленопреклонение.

В историята на всяка страна има величави мигове, достойни да се съхранят във вечността. И тогава из народните недра се ражда отрокът, комуто е писано да прелее това величие в безсмъртност. Така България извика за живот Иван Вазов в бурливата епоха на своето самосъзнаване, възстановяване – като държавност, и народностно отстояване – при изключително нагнетени обстоятелства, немилостиви врагове и ненадеждни съюзници.

България имаше потреба от Иван Вазов и го роди. Но и Иван Вазов имаше нужда от България и я създаде – такава, каквато я знаем и каквато я обичаме.

Той беше силомерът на българския дух. Чрез него народът ни виждаше по-ясно своите истини, чрез него народът ни чуваше по-точно гласа на своята правда, чрез неговото майсторско слово народът ни изразяваше най-съвършено своите болки, своите радости, своите блянове за бъдещето, своя устрем към лъчезарните сфери на неземното, към духовно съвършенство“ – Кирил Христов (1.

Можем ли да си представим, какво би било без Вазова от Освобождението насам? Какво празно щеше да бъде цялото това време, колко просто и безсъдържателно? Защото, от тогава и до днес не се роди друг мъж по-силен, по-характерен, по-светъл и по-талантлив, който да носи и запечата така неуклонно, така ритмично и така завършено всички борби и идеали на тая епоха, всичката й гордост от сенките на миналото, всичката й вяра в бъдещето, всичката й наивна радост и трагична скръб в настоящето“ – Елин Пелин (2.

Иван Вазов даде на българския народ неговата литература, създаде българската литература, създаде българския език, като го направи тъй пластичен, щото да може изрази всички мисли и трептения на човешката душа. Нему, следователно, българския народ дължи всички онези културни блага, които можа до сега да създаде. Нему България дължи своята култура“ – Гео Милев (3.

Без Вазов сме заникъде. Той е темелът на България. Всъщност той и з м и с л и България: с драмите си, с поезията си, с прозата си. Той уплътни духовната сфера на България със своята личност, идеи и представи... Цяло едно столетие премина под неговото обновително присъствие“ – Николай Хайтов (4.

Иван Вазов. Началото на началата за съвременната наша литература. Патриархът. И Народният поет. Родолюбецът. Учителят на всички нас – откакто се помним, докато ни има. В творчеството му се оглежда душата на България. В словото му е закодиран духът на България. Във всеки стих, във всеки негов ред са отразени историята и настоящето на България, тъгите и възторзите на България – вчера, днес и утре. И завинаги.

* * *

В новозаветната история на България – онази история, на която бе свидетел и летописец, –Вазов отсяваше с леснина зърното от плявата на историята. Свидетелства за това всяка Вазова книга. Всяка. Дори една толкова малка по обем и толкова голяма като съдържание и провидчества стихосбирка като „СЛИВНИЦА. Стихотворения по войната ни с сърбите през 1885“ (1886). Вазов в и д я Сливница, подобно на чутовния връх Шипка, през героични събития, протекли в рамките на няколко само дни (5, 6 и 7 ноември 1885 г.), и я превърна в символ на българската крепкост и непобедимост, в непресекващ източник на българската воинска слава. На 11 ноември 1885 г., едва пристигнал в доселе неизвестното селце, Вазов възкликва в дневниковите си възпоменания:

Сливница! Това име чудно звучеше сега на ушите ми. Преди няколко дена то не беше известно никому в България; сега то беше в устата на всичките, и на селянина, и на бабичките, и на децата; узнаха го дори и българските географи... Славата на крилата си го разнесе до края на света. Сега Сливница имаше всесветовна знаменитост. Като даде името си на една голяма и съдбоносна битка, тя спечели някакво обаяние и величие пред очите ни. Ето защо аз влязох в разкаляните улици с едно изтръпване, както кога влазяш в едно свещено място“ (с. 180).

„София – Пирот“. Възпоминания от Сръбско-българската война (5

Така Сливница имаше редкия исторически шанс, бидейки затънтено селище в следосвобожденските времена, да предизвика изумлението на световната общественост с подвига и жертвоготовността на българския войник. Но имаше и невероятната удача да бъде посетена от провидеца на България, който без никакво колебание я издигна до неимоверна висота, като нагледно показа как Малкото е вградено в Голямото, но и отделно, само по себе си, Малкото е Голямото и няма между тях разлика. Още от първото стихотворение на стихосбирката „Сливница“ се убеждаваме в това:

България цяла с историята своя,

със свойте преданья, ядове, беди,

стоманени мишци, бронзови гърди,

и сила пет века във мъки калена;

със своята вяра, мисьл вдъхновена, –

въстана ужасна – лвица разярена –

и през бездни, урви; през дъжд, сняг, думан,

настръхнала, боса, страшна, дива, кална,

в гневът си отчаян почти идеална,

мина, и с развени левски знамена,

при Сливница спря се като планина!

И в три-дни създаде цяла епопея.

Музата.

И за туй Българио, аз ще те венчея.

I. „Сливница пред историята“, с. 5(6

Дали Сливница би била това, от което са притръпвали от гордост сърцата на поколения българи през целия ХХ век, ако не беше Вазов? Дали Сливница би била това, което е за нас днес, ако не беше Вазов? Докато още гръмовете на топовете не бяха заглъхнали, докато още из хълмите и полетата се носеше страховитото българско „Ураааа!...“, докато кървищата още изтичаха в пръстта, докато кореспондентите още изпращаха жежки новини от бойните полета, а политиците и военните недоумяваха как е възможно млада войска и откъм време на създаване, и откъм кадрови състав, като българската, да е толкова успешна и настъпателна, Вазов долавяше величието на историята край Сливница и превръщаше Сливница в свят и съдбовен български символ.

Без него тя би била просто „Сливнишката позиция“, би била „чудо за три дена“ от „войната на капитаните срещу генералите“ (по находчивия израз на френския офицер и журналист Анри Феликс дьо Ламот La guerre des capitains contra des generaux...“ (7). С него я знаем и помним като „ново Термопили“ (II. „Бойното поле при Сливница“, посетено на 10 ноемврий 1885; 2. „О Сливнице урисана!...“, с. 7), където българският войник за три дена издържа „сто страшни Шипки кървави“ (II.3. „Убиецо! О Каине...“, с. 9). С него Сливница се вписа в историята на България, в паметта на българите:

Хей Сливнице, хей Сливнице,

не си веч просто слово.

историо, раскривай се,

впиши туй име ново.

Впиши го и предавай го,

кат бляскаво наследье,

на всички поколения

и векове напреде...

(II.4. „Хей Сливнице, хей Сливнице...“, с. 9)

Какво би била България без Вазов?

* * *

Иван Вазов откликва на всяка народна болка, на всяко народно ликуване с верен тон. Съпреживява с безусловна искреност всяка покруса и всеки звезден миг на народа. Във всеки миг от бита и битието му е до народа. И с народа. Нямаме друг писател, който да е подчинил всичко свое на народното служение, като него. Служение, огряно от една безмерна любов, преклонение и възхита към България и към българина – всеки българин, и великия, и най-обикновения необикновен българин. В предговора към първото издание стихосбирката „Сливница“ от 9 януари 1886 г. Вазов така и подчертава:

На 7 миналий ноемврий пловдивските бърда чуха ековете на Сливница.

Аз тръгнах.

И, от Пловдив, който испращаше с плач и с цветя крилатите дружини към българската граница, до съдбоносний при Пирот бой, на който се натъкнах (14-15 ноем.), аз бях зрител на една велика епопея от героизми и самоотвержения нечути, добродетели, които само свободата може да зароди в человеческите гърди, и отчаянието – да заяви.

Правдата първи път в тоя век се бореше победоносно с едно велико бесчестие.

Аз присъствовах на славата на България.

Кому се длъжи тя? Кой военен гений изхвръкна из димът на борбата? Кой извърши тия чудеса? Кой изнесе подвига? Кой грабна победата? Кой направи въсхитеното человечество да вика: осанна?

Едно лице. Кое? Българский войник. Как се вика той? Българский народ.

Покланям му се“ (с. 3).

Цялата му стихосбирка „Сливница“ е поклон пред българския войник и пред българския народ. От дете помня неговия възторг, макар езикът му тогава да бе необичаен за мен, някак старовремски и леко чужд, а сега ме пленява, защото е всъщност магичен и някак вечен, но трябваше да минат години, за да го разбера. Въобще Вазов е консервирал езика от една чудна за България епоха на прелом – от старото към новото. И в този смисъл Вазов е неповторим. Вазов е мост, предел от възрожденската България към следосвобожденската и съвременната България. Какъв само възторг!...

Само ти, солдатино чудесни,

сичко снесе на плещи си здрави:

само ти, юнако неизвестни,

нас оми, България прослави!

Крилат не си – планини прехвръкна,

герой не бе – как се мре научи:

ти с „ура“ пушкалата затъкна,

ти на щик победата набучи.

Храбри идат твойте капитани,

радува ме цветна им корона;

само ти, войника невенчани,

горди сълзи правиш ма да роня!

Плача, кат, ви гледам, братя прости,

така бледни, дрипави и прашни...

Добре дошле, мои царски гости!

Добре дошле, левове бестрашни.

ХІV. Само ти, солдатино чудесни“

(В памет на тържественото посрещане

нашите войски в София на 14 декемврий) (с. 25)

Впрочем, младият д-р Кръстев, който е един от най-доброжелателно настроените литературни критици досежно тази стихосбирка, не пропуска да отбележи, наред с главните й достойнства – и фактът, че „не княз е героят, а българският войник“ (8. И когато Захарий Стоянов и Димитър Петков (под псевдонима Свирчо) упрекват поета, задето не е споменал и думица за главнокомандващия на Сливница княз Александър Батенберг, Вазов, макар и вече изгнаник в Одеса (1888-1889 г.), отговаря със стихотворенията „Не съм борец, не съм герой прославен...“ и „Не, корони ази не възпявам...“ (1888). Има на какво да се научат от Дядо Вазова някои наши съвременници, които някога стихохвалеха Първия, а днес се отмятат от написаните си оди за него и гледат на кръв, гаче ли някой им е виновен. Да, има на какво. През още през 1888 г. Вазов – в отговор на своите критици – оповестява:

Не, корони ази не възпявам,

мойта муза няма господар,

с глупавата сган не преклонявам

врат пред никой смешен ваш олтар.

За картонното величье, слава

в запас нямам никакъв тамян,

знам аз кой и как ги тях създава,

знам от що е идолът излян. (9

За творец от величина като неговата никак не е трудно да отличи истинния подвиг от „картонното величие“. За него е ясно едно: в цялата нова история на България подвизите и славата принадлежат на българския народ, на неговите знайни и незнайни воини по бранните полета в защита на отечеството, на честта и достойнството, в името на свободата и братството. Не на князе, не на високи военачалници, а на опълченци, на войници, на низшите чинове. И възхитата му е неподправена, чиста. Вълнува и до днес. Не случайно за мото на стихосбирката „Сливница“ е избрал онези стихове от „ХVІ. Новото гробище над Сливница“:

Борци, венец ви свих от песен жива,

От звукове, що никой не сбира:

От дивий рев на битката гръмлива,

От екота на Витоша бурлива,

От вашето „ура“. (с. 1)

Така впрочем Вазов насочва читателското внимание към „Епопея на забравените“ – онези величествени, могъщи 12 оди, които пише в Пловдив в периода 1881-1884 г., т.е. почти непосредствено преди стиховете от „Сливница“. С „Епопея“-та той цели да държи будна „народната памет“ за юначеството на българите по време на робството и за величието на идеалите. Увековечаването на подвига на българския войник, положил кости на бойното поле край Сливница в славната битка за България, и съхраняването на паметта за него са мотивите, движили перото му при раждането на новата стихосбирка. Дори и никой да не знае кой спи вечен сън в сливнишките полета, дори и никой вече да не мисли за загиналите в битката, дори и да цъфти на гробовете им забвението, докато има „майки свети“ и докато има поне един поет, жертвата им няма да бъде предадена на безпаметство, защото... защото поетът свива венец за героите „от песен жива“...

И тоз венец – той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

над гробни ви хълми.

„ХVІ. Новото гробище над Сливница“ (с. 27)

* * *

Но Вазов не би бил Вазов, ако би останал само при възторга и ликуването. Още тогава, докато пътува по дирите на българската армия, по разораните от сраженията поля и хълмове, попиващи все още кръвта на жертвите, той не пропуска да сподели покрусата си от смъртта на своите и чуждите, от безсмислицата на войната и братоубийствата. Във възпоменанията си от дата 12 ноември 1885 г. Вазов пише:

На югозапад от селото, на една височинка, чернееше се новото гробище – не на Сливница, а на сливнишкото бойно поле. (Посочи ми го един селянин, който работеше там.) Това гробище, което захващаше живота си от три-четири дена насам, криеше в студената земя телата на стотина млади юнаци, паднали с оръжие в ръката и издъхнали на превързочните пунктове. Присъствието му там пръскаше тъга и жалост из околността...

Там сега спяха един до други, братски, любовно, сърби и българи, врагове на бойното поле, приятели и съюзници навеки тука, във вечната тишина и мълчание на гроба...“ (с. 182).

Вероятно в тези мигове и са се мяркали в съзнанието му покъртителните стихове, които по-късно ще се превърнат в заупокоен марш молитва за всички герои, паднали в защита на отечеството:

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и „Лека нощ“ на веки си казахте –

до втората тръба.

„ХVІ. Новото гробище над Сливница“ (с. 26)

Едва ли има българско сърце, което да не настръхне, докато слуша тези траурни и същевременно пречистващи стихове.

Все в същите възпоменания от 12 ноември 1885 г. Вазов продължава:

Сливнишкото бойно поле! Върховете с редутите си още по-добре се видят. Пусти, умислени, безлюдни са сега тия могили. А преди четири дена какво е било тука?!... Тук-там из зеленото влажно поле чернеят се, като изкопани и незасипани гробове, окопчета за двама-трима солдати. Парчета книжа, дрипи, захвърлени части от дрехи, продънени чизми, гилзи от патрони, насеяли земята. Сума услекнали коне натъркаляни край пътя. Но човек неволно търси с очите си някаква диря и от човешките страдания, и от жъртвите на смъртта, що е косила тука живот наляво и надясно през три дена. Нищо. Жъртвите на боя сега са или в софийските болници, или спят вечния си сън в гробищата наоколо, каквото едно видях тая заран от сливнишката могила... Едната проляна кръв е остала по висотите, но и тя се е изгубила в тревата и попила от земята. И нито един стон от трескавичните гърмежи на топовете, нито един ек от буреносните геройски ура на нашите дружини не е останал в това заглъхнало сега поле“ (с. 183).

Оттук тръгва и финалното стихотворение от лирическия цикъл „ІІ. Сливнишкото бойно поле“, написан през ноември 1885 г.:

Рътлините заглъхнали,

немеят гробовете,

редутите умислени

венчават върховете.

Рояци черни гарвани

чернеят се в браздите;

борците са отишле веч

във гроба... ил’ в борбите

Мълчанье вече. Сичко е

безжизнено, безмълвно;

небето сиво есенно

поглежда хладнокръвно.

И Сливница гръмовната

дълбоко, мирно спава

с гробовете си вчерашни

и с вечната си слава...

„ІІ.5. Рътлините заглъхнали...“ (с. 10)

И пак във възпоменанията от 12 ноември 1885 г. четем:

Аз виждах първия убит войник, първата жъртва на тая братоубийствена война! Мина ми през ума веднага майката и роднините на тоя нещастен момък. Знаеха ли те на тоз час, че той лежи в тая клисура бездиханен? Какво ли мислеха за него? Непременно те вярваха, че е жив; те ще го очакват дълго време, и няма да го дочакат... Тая вечер може би майка му пред иконата да прави поклони за неговото здраве, а в същото време някой вълк ще му къса със зъбите си помръзналите меса... И защо тоя клет сърбин беше дошел да остави кости в земята ни? Искаше ли той? И знаеше ли защо го водят тука? Пита ли някой шушката, която вихъра отнася на възбог?...“ (с. 187).

И непосредственият лирически отклик:

Нещастнико, побратиме,

остави тука кости.

Прав, крив ли бе – не съдя те –

почивай, Бог да прости.

Безгробен леж прострел си се,

над теб се вий орлица...

Не за добро прекрачи ти

през чуждата граница;

огън и меч и бедствия

в земя ни, братко, внесе.

Нештастнико, прощавам ти,

но с болка във сърдце си.

„IV. Първий убит сърбин“,

когото видех в Драгоманский проход,

на 11 ноемврий 1885 (с. 13)

Това са не просто стихове, не просто стихове репортажи, а стихове изстрели, които попадат право в сърцето и не оставят никого безучастен, безчувствен, безразличен. Дали ще е българин, дали ще е чужденец – без значение. Читателят неволно млъква. Престава дори да мисли, изцяло потопен в трагиката на уловения от поета траурен миг и така „консервирал“ го за вечността – все едно самите ние бродим из рътлините и усещаме, долавяме, преживяваме – с всичките си сетива – онова, което усеща, долавя, преживява очевидеца и провидеца Вазов. Толкова е силно и въздействащо словото му. И шеметящо.

Само след месец, през декември 1885 г., вече в Пловдив, поетът ще направи и грандиозното заключение:

Колко сълзи всяка песен струва!

Всяк въсторг е океан от злоба

в други гърди, що бесней, върлува;

всякой лавър е триумф на гроба.

(...)

Вас ви смайва шумът на борбите,

славата, юнаците, що светят; –

гробовете, майките, сълзите

вижда, чувствова един поетът.

„ХІІ. Не, не ще се радвам кръвожадно...“ (с. 24)

* * *

Изсред всичките чувства обаче, които владеят цялата тази Вазова стихосбирка, главенстващо е онова, което ще накара един британски журналист, фолклорист и писател през 1919-а, 34 години след Сръбско-българската война, макар и не свързано конкретно с Вазовите стихове, но близко до най-главното им послание, да се възхити от българина. Хенри Берлайн е изпратен в България от министър-председателя на Великобритания Лойд Джордж преди сключването на Ньойския договор, за да провери дали са верни сръбските твърдения, че във Видинска област живеят сърби и че тя, заедно с Видин, трябва да бъде присъединена към Кралство Югославия (тогавашната държава на сърби, хървати и словенци). Дори само за четирите дена, които е имал на разположение, британецът събира достатъчно впечатления, материали и документи, въз основа на които доказва, че в този район населението е българско. Той е бил покъртен от паметника костница на „Скърбящия воин“ във Видин, посветен на загиналите в Сръбско-българската война през 1885 г. войници и офицери от Трети Бдински полк, открит през 1911 г. – дело на скулптора Андрей Николов, изваял фигурата на умиращия войник, свел глава над пушката си, и на италианеца Арналдо Дзоки, допълнил бронзовите релефи със сцени от войната. Виждайки паметника, Хенри Берлайн спонтанно възкликва:

Аз ще кажа на нашите министри и на Пашич (премиера на Кралство Югославия – бел. Е. А.), че в България, която смятат за причина за войната, има един паметник, какъвто в цяла просветена Европа няма... На него войникът е паднал на колене, свел е глава и плаче за загиналите си другари и врагове в една братоубийствена война“ (10.

Същевременно в своя дописка пише:

България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен...“ (11.

Да, въпреки възторга от подвига на българския войник и радостта от победата, чувствата на покруса и печал по жертвите в братоубийствената Сръбско-българска война са доминиращи във Вазовата „Сливница“, чийто тираж, впрочем, се изчерпва много бързо и след няколко месеца се появява на бял свят и второ издание. Тъкмо в предговора към него (написан в Пловдив на 20 февруари 1886 г.) и редактирайки някои от стиховете, поетът поставя акцента върху скръбта и алогизма на случилото се и преобръща някак изцяло нейното емоционално-психологическо звучене – възторгът си остава, радостта също е налице, но на преден план е извикана скръбта:

Не ще ни дума, че ако книгата ни вижда тъй бързо второ издание, то това се длъжи най-много на обстоятелството, в което се появи. Сливница беше съвременнна, сиреч, тя беше просто изражение на вълненията на българската душа през бурний период, който вчера едвам изминахме; тя беше слаб, но верен ек на господствующите чувства, които мъчително повдигаха трепетните народни гърди от Дунава до Олимп. Кои бяха тие чувства?

Две: въсторгът за победата, и скръбта – за войната.

Последното беше по-живо.

А сега, когато опиянението от лаврите позамина, ние сещаме още по-болезненно лютата и кръвоиспускающа рана от тая братоубийственна война; всичката големина на злото, всичкий позор на светотатството, всичкий ужас на престъплението.

И като гледаме това ново издание на трудът си, ние чувствоваме една вътрешна мъка, прилична на гризение, за дето освежаваме, вместо да направим да се забрави, спомена на тая проклета война.

Както и да е, ние идем да благодарим публиката за съчувственното посрещане на нашите песни.

Но колко бихме биле по-честити, ако българската поезия нямаше да възпява такова едно нещастие, нито славянската история – да запише такъв срам!“ (с. 4)

Особено въздействащо в този смисъл е стихотворението „ХХII. В окопът“:

Кървавия бой престана.

мракът нощни наближи;

паднал Българин в окопа

там до Сърбина лежи.

Един други се убили:

куршум щику дал ответ.

Гаснат сили, скоро двама

ще оставят белий свет.(с. 44)

Следва диалог, от който се разбира, че българинът Петко и сърбинът Йово са се сражавали заедно в боевете край Алексинац в Сръбско-турската война през 1876 г. и Петко не просто е защитавал братята сърби от турците, но и е успял да спаси от сигурна смърт своя побратим; спомнят си семействата – мяркат се децата, оставащи сираци, майката на Йово, палила свещи за здравето на Петко... Краят е предизвестен, но и някак – през поетовата жалба и по двамата, по сепващия преход от смъртното в смъртта – неочакван:

Сполай, Иво... па прощавай,

свърших!... моя гроб е тук!

Петко! и аз тръгвам с тебе,

ще заспим един до друг!

Мръкна. Въз полето бойно

падна нощната мъгла;

под мъглата спят спокойно

хладни, кървави тела. (с. 45)

* * *

От тази наглед простичка по конструкция и внушения Вазова творба, родена през погледа на очевидеца, с покъртителна последна строфа тръгва в българската литература онази хуманистична линия, която ще изведе поезията ни до световните висоти. Но не за това искам да говоря – то е ясно и без приказки, а за... как да го обознача... за внезапната тишина между последните две строфи. Тишина многозначеща, казваща всичко за живота и смъртта, за безсмислицата на войната, за смисъла на съществуването, за мрака и светлината на човека – без думи.

След около 30 години се появява на бял свят стихотворението „Един убит“ на Димчо Дебелянов – отклик от Първата световна война, което пряко кореспондира с тази Вазова творба:

Той не ни е вече враг –
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойнобледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?

Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? –
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг!
(12

Същото внушение, същата внезапност на прехода (между двата последни стиха), само че не просто през погледа на очевидеца, но и на участника в сраженията, оцелял днес, но утре – кой знае... Което привнася други емоционално-психологически окраски и нова неимоверна дълбочина на преживяването.

След около 60 години изпод перото на Веселин Ханчев се раждат „Стихове в паласките“ – лирически цикъл в отклик на новата, на Втората световна война. Авторът, подобно на Дебелянов, е също очевидец, но и участник във военните събития. Под номер 19 четем стихотворение, което също пряко кореспондира с Вазовите внушения:

На нивата, в която преди миг

войната беше идвала на оран,

сега лежи убитият войник

и сякаш със земята си говори.

Той мъртъв е. Но топла е пръстта.

Кръвта войнишка в нея се прелива.

Той мъртъв е, но пази и в смъртта

спасената от враговете нива. (13

Ако и акцентът при Ханчев да е друг, но многозначещата тишина е същата, разсредоточена някак в цялото стихотворение – чрез умелото редуване-преливане на мирното във военновременното и обратно, на живота в смъртта и на смъртта в живота. Какво, какво говори войникът на земята? Какво й казва и разказва? Потресаващо...

След около 90 години, в уж мирния живот, но в разгара на „студената война“ се появява стихотворението „Победа на Иван Динков“:

Чугунен – есенен, лежа в овесите.
Вечер – по мръкнало, тъй както мъртвите:
тъй както Яворов, тъй както Ясенов,
тъй както българо-чешкият Мърквичка.
Под ъгъл – в корена, ъгъл – в короната,
изтича вечното – небето, синьото;
и кротък вятър връща бонбоните –
там – от неделите, там – от годините.
Часът на лампите разгръща пазвата
на светли образи, на святи ликове;
и пак изчезват – в кладенци, в язове,
дълбоки, сенчести – с листа от мигове.

Славянска лирика – за утешение!
По хълбок – кучешки, ръмжа по сушата.
Орляк настръхнали стихотворения
следят очите ми и дебнат мършата.
Под ъгъл – в погледа, на вятър – есенен,
небето – вечното, светлее кърваво...

Отдалечавам се бавно от себе си.
Никоя победа не връща мъртвите!
(14

Ракурсът е сменен – наблюдателят е и жертвата (лежи... както мъртвите, както Яворов, Ясенов, Мърквичка), след мигове ще склопи очи. Пред погледа му се мержелеят всичките атрибути на юначната поезия, но „поднесени“ през чудатата поетика на новите времена. Иван Динков по своему доизговаря великите си предшественици, омъдрял и сломен от уроците на цял един век, белязан от войни, „горещи“ и „студени“, световни и локални, братоубийствени и човеконенавистни. Но многозначещата тишина между последните два стиха – в пролуката, при внезапния преход от пътуващия в смъртта към оставащия в живота, – при него е същата, както при Вазов...

* * *

Много са темите и мотивите, тръгнали от стихосбирката „Сливница“ и цялостното творчество на Вазов, намерили продължение в последвалата българска литература. Някогашната. И днешната. Сигурна съм – и в бъдещата. Колкото и старомоден да е езикът му, колкото и „овехтял“ да го изкарват като поетика тогавашните модернисти и съвременните постмодернисти и всякаквите „-исти“, Иван Вазов е актуален и ще бъде винаги актуален, защото е сплавен с вечното българско време. А и защото... поезията не е просто набор от думи, макар и да протича през думите. Поезията не е просто набор от мисли, макар и да прошулява през мислите. Поезията е нещо друго, без думи, отвъд мислите и изпълва от край до край всеки стих на Вазов.

Дори и беззаветната му, безпримерната му, безусловната му любов към България да бе само, Иван Вазов пак щеше да остане любимият поет на всички з д р а в и българи. Наистина, трябва нещо да ти има, нещо да не си наред, за да не обичаш и тачиш, ако си българин, създаденото от Вазов.

Иван Вазов обичаше България безусловно. И България безусловно го обикна. Името му е свято за всеки истински българин, независимо в коя точка на земята съдбините са запокитили нашенеца. Българите, дори и родените вън от отечеството – първо, второ, трето и N-то поколение емигранти – ще долавят по неговото творчество духовните пулсации на България, ще я откриват и преоткриват чрез него. Каквито и глобалистични ветрове да отвеят мислите и тежненията на българина в посоки, далечни и чужди на България, Вазовото творчество ще го отрезвява и връща на земята. На земята българска. В българското време. Вчера, днес и утре. И завинаги.

И понеже стана дума за преоткриване на Вазов, бих искала да завършва с едно негово не толкова популярно, невероятно стихотворение – „Гете“ от лирическия цикъл „Поети“, писан през 1882 г. в Пловдив и включен в книгата му „Звукове“ (1893):

Да, има йощ поезия в света
и има извори за вдъхновенье:
не е убило всяка висота
на наший век жестокото съмненье.

Вий казвате ми: всичко овехтя:
природата сè тъй цъфти, умира;
сè туй небе, звезди, гори, цветя –
еднакви, същи от създанье мира.

Какво веч може да покърти нас?
Какви по-други чувства и вълненье?
Казало се е всичко до тоз час
и всичко ново сè е повторенье.

Тоз славей сè едната песен пей,
туй слънце – вечно валчесто – досажда,
сè тоз човек, кой глупо мре, живей,
сè тез сълзи и смях, и глад, и жажда!

Да, всичко в тоя свят бледней, вехтей:
картини, шарове, напеви, мисли.
Поетът нищо ново веч не пей
и господ нищо ново не измисли!

– О, не! Не е изчерпано докрай
ни тайните на таз природа свята,
ни тоз живот – ужасен пъкъл, рай,
ни глъбините всички на душата:

цял свят, от таз вселена по-широк,
се крие йоще тайнствен във гърди ни:
ний ровим го – той става по-дълбок,
ний светнем му – по-тъмен ни се чини...

И дор умът не може да открий
на битието тайните закони,
и погледът се мъчи да пробий
завесата на други небосклони,

дор естеството има свой язик
и на душата да говори може,
и всяка песен, звук и стон, и вик
вълнува нас и мъчи, и тревожи;

дор има тук л ю б о в и к р а с о т а,
и сълзи, нивга що се не изливат,
и мъки без названье на света,
и гърди, тайно що горят, изстиват;

дор нашта мисъл тича надалеч
и няма бряг на нашето мечтанье,
поети може и да няма веч –
поезията вечно ще остане.
(15

Бележки

(1 Из надгробното слово на Кирил Христов. Цит. по: Христо Г е о р г и е в. „Кирил Христов: Нашият народ открай време е духовно обезглавяван“. – В. „Дума“, бр. 95, 21.05.2020 (на адрес: https://www.duma.bg/kiril-hristov-nashiyat-narod-otkray-vreme-e-duhovno-obezglavyavan-n215464).

(2 Цит. по: Елин П е л и н. [„Иван Вазов умря...“]. – В. „Развигор“, г. I, бр. 39, 28.09.1921, с. 1.

(3 Цит. по: Гео М и л е в. „Иван Вазов“. – Сб. „Помен за Ивана Вазов“, С., 1922. Статията е публикувана на френски език във в. „L’Eho de Bulgarie“, бр.2373, 23.09.1921.

(4 Цит. по: Николай Х а й т о в. „Вазов измисли България“. – Сб.: Николай Х а й т о в. „Троянските коне в България“. Книга втора. ИК „Христо Ботев“, С., 2002, с. 192-204; цит. с. 204.

(5 Цит. по: Иван В а з о в. „София – Пирот“. Възпоминания от Сръбско-българската война. – Сб.: „Най-доброто от Иван Вазов“ в два тома: Иван В а з о в. Т. 2. Стихотворения. Разкази. Пътеписи. Спомени. Книгоиздателска къща „Труд“, С., 2008. Тук и нататък страницата е посочена веднага след цитата.

(6 Стиховете на Иван Вазов, освен онези, за които е посочено нещо друго, са цит. по: „Сливница“. Стихотворения по войната ни съ сърбите презъ 1885. Отъ Ивана В а з о в а. Второ издание. Издание и печатъ на Д. В. Манчовъ, Пловдивъ, 1886. Това важи и за двата предговора към книгата. Правописът е осъвременен. Тук и нататък страницата е посочена веднага след цитата.

Изкушавам се тук да посоча началото на Гео-Милевата поема „Септември“:

Из тъмни долини

– преди да се съмне

из всички балкани

из дебри пустинни

из гладни поля

из кални паланки

села

градове

дворове

из хижи, колиби

из фабрики, складове, гари

хамбари

чифлици

воденици

работилници

юзини

заводи:

 

по пътища и по завои

високо

по сипеи, урви, чукари, бърда

през слог

и рид

през глухи усои

през есенни жълти гори

през камънаци

вода

мътни вади

ливади

градини

нивя

лозя

овчарски пладнища

глогини

изгорели стърнища

трънаци

блата:

изпокъсани

кални

гладни

навъсени

измършавели от труд

загрубели от жега и студ

уродливи

сакати

космати

черни

боси

изподрани

прости

диви

гневни

бесни

– без рози

и песни

без музика и барабани

без кларинети, тимпани, латерни,

флигорни, тромбони, тръби:

на гърба с парцаливи торби

в ръцете – не с бляскави шпаги,

а с прости тояги,

шопи със сопи

с пръти

с копрали

с търнокопи

с вили

с брадви

с топори

с коси

и слънчогледи

– стари и млади –

се спуснаха всички отвред

– като отприщено стадо

от слепи животни,

безброй

яростни бикове –

с викове

с вой

(зад тях – на нощта вкаменения свод)

полетяха напред

без ред

  неудържими

страхотни

велики:

НАРОД!

Поемата е цит. по: „Септемврий“. Поема отъ Гео М и л е в ъ. Изд. „Пламъкъ“, С., 1924, с. 3-5. Правописът е осъвременен.

(7 Анри Феликс дьо Л а м о т (1843-1926), е френски офицер и журналист; специален военен кореспондент на в. „Le Temps“ (дн. „Le Monde“), отразявал Априлското въстание (1876), Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885) и Сръбско-българската война (1885) и симпатизирал на българската национална кауза.

Цит. по: „Сливница“. Стихотворения по войната ни съ сърбите презъ 1885. Отъ Ивана В а з о в а..., с. 19.

(8 Цит. по: Иван В а з о в. „Събрани съчинения в двадесет и два тома“. Изд. „Български писател“. С., 1974-1979: Иван В а з о в. „Събрани съчинения“. Т. 3. „Лирика 1886-1912“. 1975, с. 418.

(9 Цит. по: Иван В а з о в. „Събрани съчинения в двадесет и два тома“...: Иван В а з о в. „Събрани съчинения“. Т. 3. „Лирика 1886-1912“..., с. 402.

(10 Хенри Б е р л а й н (Henry Baerlein, 1875-1960) e британски журналист и писател. В качеството си на фолклорист той работи над двутомното издание „Раждането на Югославия“, както и над антологията на български народни песни и поговорки „Сянката на Балкана“ („The Shade of the Balkans: being a collection of folksongs and proverbs, here for the first time rendered into English, together with an essay on Bulgarian popular poetry and another on the origin of the Bulgars. Published by David Nutt at the Sign of the Phoenix, Long Acre, London“), съставена от Пенчо Славейков и издадена в Англия през 1904 г. Често се подписва и под псевдонима Хенри Бърнард (Henry Bernard), който използва и в антологията на Пенчо Славейков.

Думите му са цит. по: „Британски журналист запазва Видин и Белоградчик. Лойд Джордж натоварва Хенри Берлайн да провери има ли сърби в тях“. – „Политика“, 12.07.2020 (на адрес: https://politika.bg/bg/a/view/britanski-jurnalist-zapazva-vidin-i-belogradchik).

(11 Цит. по: Ирена Д а н а и л о в а, БТА „Почистиха и реставрираха паметника на „Скърбящият войн“ във Видин, скулптурен шедьовър на великите творци Андрей Николов и Арнолдо Дзоки“. – „Българска телеграфна агенция“, 6.12.2019 (на адрес: http://www.bta.bg/bg/c/BO/id/2117418).

(12 Цит. по: Димчо Д е б е л я н о в ъ. „Стихотворения“. Изд. „Т. Ф. Чипевъ“, С., 1943, с. 82-83. Правописът е осъвременен.

(13 Цит. по: Веселин Х а н ч е в. „Избрани творби“. Изд. „Български писател“. С., 1986, с. 130.

(14 Цит. по: „Иван Д и н к о в, представен от Никола И в а н о в“. Литературна студия. Подбрани стихотворения. Подбрано от „Почит към литературата“. Изд. „Просвета“, С., 2013, с. 70.

(15 Цит. по: Иван В а з о в. „Събрани съчинения в двадесет и два тома“...: Иван В а з о в. „Събрани съчинения“. Т. 3. „Лирика 1886-1912“..., с. 45-46.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели